Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

10.

— Винаги предусещам кога ще вали — обърна се Уил Хаслинг към Алфредо Оливери. — Страшно ме болят раменете.

— И с мен е същото, чувствам ръката си като в менгеме. Нищо, по-добре да ни болят раните, отколкото да растат маргаритки на гробовете ни някъде в чужбина — отвърна Алфредо.

Уил се засмя.

— Самата истина.

И двамата бяха ранени, макар и леко при Сома през 1917, докараха ги у дома с кораб лазарет, а после ги лекуваха във военна болница в Лондон. Веднага, щом бяха в състояние, и двамата се върнаха на работа в „Деравенелс“ и се радваха, че са се заели отново с безопасните си задължения. Работеха с Нед, откакто оглави компанията през 1904 и заемаха ръководни постове.

Алфредо поспря, преди да стигнат кабинета на Едуард, постави ръката си на рамото на Уил и настойчиво го погледна.

— Няма да му допадне новината, която се готвиш да му съобщиш.

— Няма нужда да ми го казваш, зная и възнамерявам да му предложа да се заеме с всичко след Коледа, когато Джордж се върне в Лондон. Няма да има полза да мъмри брат си по телефона. Нека се изправят очи в очи, съгласен ли си?

— Да — отговори Алфредо и въздъхна. — Не е обсъждал надълго и нашироко с мен предложението на Макдоналд, но ми се струва, че донякъде е безразличен към него.

— Прав си, както обикновено. Не е на живот и смърт. Желае компанията за спиртни напитки, но ако не я получи, няма да заплаче.

— Хрумна ми дали не е поставил капан на вироглавото си братче. Ако Джордж изпусне сделката, ще загази, а може и да го понижат? Помни ми думата.

Уил се засмя.

— В италианската ти половина тече кръвта на Макиавели, Оливери. Не бива да го забравям.

Алфредо леко се усмихна и продължи по коридора. Спря пред кабинета на Едуард, почука и влезе, последван от Уил Хаслинг.

Едуард тъкмо затваряше телефона.

— Добро утро, момчета! — жизнерадостно ги поздрави, щом ги видя, а по лицето му се разля израз на топлота. Бе се тревожил до смърт за тях, докато траеше войната, разяждаха го страхове за безопасността им, та се бе зарекъл да ги обгърне с нежни грижи до края на живота им, стига да се върнат.

— Зная, че се готвиш да излезеш, за да се срещнеш с някакъв човек заради някакво куче — започна Уил, — но се налага да обсъдим нещо.

Едуард се засмя.

— Действително срещата ми е свързана с куче. По-точно беше. Но понеже днес съм зает тук, помолих госпожа Шоу да отиде до „Хародс“, за да избере един планински териер за Едуард младши и тя се съгласи.

Алфредо се засмя.

— Утре ще го вземеш ли със себе си в Йоркшир? — попита той. — Може да ти го доставят без трудности.

— Така ме увери и госпожа Шоу, значи така и ще пътува — с камионетка, доставка лично за мастър Едуард Деравенел от „Хародс“. Страшно ще му хареса, ще се почувства център на вниманието — облегна се на писалището си и чак тогава попита: — Та, Уил, защо сте тук? — обърна поглед към Алфредо. — А ти, Оливери? Стърчите насреща ми с мрачни физиономии и предполагам, че се готвите да ми съобщите нещо неприятно — Едуард, красив и елегантен с костюма си от „Савил Роуд“[1] и синя като метличина вратовръзка, се облегна на стола си, без да откъсва очи от директорите си. — И седнете, за бога, и двамата. Настанете се удобно, преди да ми предадете гибелната вест.

— Правилно предполагаш — отговори Уил. — Става дума за Джордж. В беда е.

— Да не повярваш — язвително подхвърли Едуард. — Какви ги е свършил пък сега? Зная, че не е опропастил сделката с Йън Макдоналд, защото срещата е едва утре.

— Така е — съгласи се Уил и продължи: — Обаче ще ти представят сметка за дълговете му от хазарт, а Еймъс ще ти съобщи подробностите, които не са ми известни. Но Хауърд ме увери, че целият град говори за него.

— Дългове на хазарт ли! И защо на мен ще ми представят сметка, за бога? Нека сам да си ги плаща — възкликна Едуард, а гласът му гневно се извиси.

— Нека започна отначало — подхвана Уил. — Преди няколко дни брат ми спомена, че се носят слухове, че Джордж играе хазарт, ходи по леки жени и взима наркотици…

— Наркотици? — викна Едуард, а лицето му почервеня от изригналия гняв. При все че бе благословен с приветлив характер, гневът му предизвикваше ужас у околните. — Ще си направя жартиери от червата му! — побесня той и скочи, възбудата не му даваше да стои седнал. — И защо, по дяволите, ще задлъжнява? Жив ще го одера, проклет пияница! Да петни името ни. Всеки благородник урежда задълженията си и на него му е пределно ясно.

— Познаваш Джордж — тихо промълви Оливери. — Ще направя едно предложение… — Алфредо замълча, вперил поглед в Едуард.

— Хайде, говори — изстреля Едуард и поклати глава. — Ужасно съжалявам, Оливери, не ме е яд на теб. Извини ме. — После седна.

— Не се оправдавай, разбирам. Нека се върнем към лошото момче. Според мен трябва да го изпратим някъде надалеч, да го отстраним от Лондон и от всевъзможните му изкушения — Алфредо седна и изгледа Едуард със сериозно изражение.

— Къде да го пратим? — намръщи се Уил и се обърна към Алфредо.

— Преди всичко, ако сделката с Йън Макдоналд потръгне, можем да му възложим той да я завърши, следователно определено време ще ходи до Единбург и ще се връща. Иначе може да замине за Испания, тя остана неутрална през войната и пътуването е вече относително лесно. Можем да му възложим преговорите с Хименес. Помня, че искаше да продаде компанията си за производство на шери — приковал поглед в Уил, Алфредо завърши: — Да не забравяме, че правят най-хубавото шери на света.

— Джордж със сигурност няма да забрави — намеси се Едуард. — Ще приеме такава работа на драго сърце. Но идеята си я бива, да го накараме да попътува, искам да кажа. Ами тази история с наркотиците, Уил? Какво взима?

— Хауърд не знаеше, но обеща да поразпита заради мен. Подозирам, че е или кокаин, или ходи в онези пушални за опиум в Китайския квартал по пътя за Лаймхаус.

— Глупав негодник! — Едуард заклати глава, отново се изправи, направи няколко крачки, после се обърна към Уил. — Казваш, че Еймъс е проучил ситуацията и знае повече.

— Да. Говорих с него. Вчера го помолих да поразрови и снощи се е натъкнал на нещо. Помолих го да дойде към десет и трийсет… — Уил млъкна, защото някой силно почука на вратата. — Сигурен съм, че е той.

— Без съмнение — съгласи се Едуард и извика: — Влез!

— Добро утро — обърна се към всички Еймъс и те отвърнаха на поздрава му. Бързо се приближи до бюрото, изчака Едуард първи да заеме мястото си и после седна на незаетия стол от другата му страна.

— Какво откри? — попита Едуард.

— Три клуба имат негови полици. „Старкс“, „Роузмънт“ и „Клуб за джентълмени“. Най-много пари дължи на „Старкс“, а Джулиан Старк лично пази полиците. Снощи чух от един от осведомителите ми, че се кани да ви посети и ще настоява да платите.

— Така ли? Трябва да го изпреваря. Голям е интригант. Знаеш ли колко му дължи брат ми?

Еймъс кимна.

— Да. Трийсет хиляди.

Едуард остана като втрещен, а лицето му пребледня.

— Що за идиот! — изкрещя той, давайки воля на яростта си.

— Не избухвай отново — промълви успокояващо Уил. — Не си струва, Нед, това са само пари.

Едуард си наложи да укроти гнева си и измърмори:

— Въпросът е в принципа. — След малко се обърна към Алфредо. — Ще напиша личен чек със сумата и ви моля следобед с Финистър да я занесете на Джулиан Старк. Зная, че няма да имате нищо против да ми помогнете. И приберете проклетите полици.

— Нищо по-лесно, ще свършим работата за няколко минути — Оливери се обърна към Финистър. — Нали?

Еймъс кимна, после погледна Едуард.

— Другите два игрални дома имат полици за по пет хиляди лири.

— Ясно — Едуард бе бесен и гневът му беше изписан по лицето му, загубило всякакъв цвят и пребледняло като никога. — Ще напиша чекове и за тях, вие ще им ги отнесете, ще можете ли, Еймъс? Оливери?

— Да, и ще взема полиците — отговори Еймъс, а Оливери кимна.

В кабинета настъпи тишина. На Уил му хрумна, че карфица да паднеше, щеше да изтрещи като бомба, затова остана напълно неподвижен, очаквайки ново избухване от страна на Нед. Но той остана безмълвен, както и всички останали.

„Четирийсет хиляди лири бяха цяло състояние — помисли си Уил. — Как е успял Джордж Деравенел дотолкова да затъне? Пиене? Наркотици? Абсолютна глупост! Да, глупав беше.“ Уил винаги го бе знаел. Хубаво момче, разглезено от майка си и сестра си Мег, преди тя да се омъжи и да замине да живее във Франция. Джордж. Копринена руса коса, тюркоазено сини очи. Но празни… красиви и празни. Слабо зрение, на прегледа не го пуснаха да се запише в армията. Надяваше се, че е като Нед или по-точно, че може да стане като големия си брат. Невъзможно. Едуард бе недостижим, Джордж не можеше да стъпи на малкия му пръст. Бе най-свирепият му враг, Уил го осъзнаваше. Вечно създаваше главоболия.

Уил погледна към Еймъс, когато Едуард попита:

— Кажи ми, какво откри за наркотиците, приятелю?

— Късно снощи обиколих доста клубове и според мен историята с опиатите е преувеличена — обясни Еймъс. — Може да е опитвал марихуана, както и кокаин, но не вярвам да се е пристрастил. Не и както към алкохола. Пие като смок. На път е да се превърне в алкохолик.

— Както и се опасявах — Едуард кимна. — Благодаря, Еймъс, че си пуснал обонянието си в ход. Налага се да реша как да постъпя с мастър Джордж, когато се върне в Лондон — усмихна се топло на тримата мъже. — Но няма да допусна да ни развали Коледата. Обядът в „Рулс“ е в един и моля ви, господа, не искам да обсъждаме този въпрос пред Ричард.

Бележки

[1] Една от най-престижните търговски улици в Лондон. — Б.пр.