Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

5.
Лондон

— Защо не му кажеш за къщата, Нед? Той заслужава да знае истината, и то цялата.

Едуард Деравенел се облегна на стола си и се вгледа в Уил Хаслинг, неговия най-близък приятел. Двамата бяха другари във веселбите от много години, а от четиринайсет, откакто Едуард стана управителен директор, и колеги в „Деравенелс“. Имаше доверие в Уил, както в никого другиго, освен в брат си Ричард.

„Верността ме заслепява“: този девиз бе възприел Ричард и му бе неизменно верен.

Точно за него разговаряха тази сутрин, седнали един срещу друг от двете страни на бюрото на Едуард в кабинета му в кантората на „Деравенелс“.

— Не ми се искаше да навлизам в подробности за къщата — обясни домакинът. — Не мислиш ли, че щеше да изглежда странно? Мисълта ми е, нямаше ли да излезе, че се хваля какво съм направил за него през годините? Все едно намеквам, че ми е длъжник?

— Би могло да му хрумне, но откровено казано, се съмнявам — отговори Уил и заклати глава, за да придаде сила на думите си. — Не би прозвучало така. Абсурдно е дори да го предположиш, Нед. А е редно да знае. След като веднъж разбере, няма да таи лоши чувства и да мисли, че за теб Джордж е по-важен от него… в случай че така му се струва.

— Напълно прав си, Уил. Ще бъда откровен с него.

— Ако искаш, аз да му обясня как стоят нещата?

Едуард не можа да се удържи да не се засмее.

— Знаеш ли, мина ми през ума, но отхвърлих идеята като някак глупава, все пак не съм извършил нищо лошо, точно напротив.

Без да престава да се подсмихва, Едуард се изправи на крака, приближи се до един от високите прозорци, хвърли поглед към „Странд“ и се замисли колко натоварено е движението днес. Но бе срядата преди Коледа и Лондон кипеше от живот повече от всякога. Предстоеше първата радостна Коледа от четири години насам. Сега, когато войната най-сетне бе свършила, хората бяха решени да празнуват, да се веселят, да се радват на дългоочаквания мир.

Семейството му в „Рейвънскар“ щеше да отпразнува светия празник необичайно тихо, но на него му бе безразлично. Даже, в интерес на истината, донякъде се радваше. Бе отменил всички покани, разпратени до приятели, и те проявиха разбиране към тревогата му, към желанието му да предпази Едуард младши. Само Джордж отговори рязко както обикновено. С истинска неприязън.

Едуард се обърна, направи няколко крачки към средата на стаята и няколко секунди остана неподвижен, а на прекрасното му лице се изписа замислено изражение.

Най-после погледна Уил и промълви много тихо:

— Неприятностите през тази седмица до известна степен се дължат на майка ми, Уил. Желанието й да обедини семейството са помрачили иначе обичайната й способност за ясни преценки. Не може да приеме, че Ричард вече не може да понася Джордж и че Елизабет го ненавижда, защото той и Невил Уоткинс са виновни за разоряването на баща й и брат й. С по-голяма радост ще гледа как Джордж се пържи в ада, отколкото да го покани в „Рейвънскар“. За жалост, майка ми приема всичко едностранчиво, пее все една и съща песен да простим и забравим миналото. Само защото сме семейство — поклати тъжно глава и завърши с типичен кокни[1] акцент:

— Не’й тъй таз работа, друже, к’во шъ ка’йш?

— Не. А и Джордж е враг на Елизабет още откакто се оженихте. Мрази я в същата степен, колкото и тя него…

После замлъкна. Нямаше смисъл да напомня на Едуард, че хората не обичат съпругата му. Може да беше истинска красавица, но не бе особено деликатна жена. Амбициите й, свързани със собственото й семейство, не знаеха граници. Бе подлъгала Едуард да предостави на братята й постове в „Деравенелс“ и Антъни Уилънд, любимецът й, напоследък играеше решаваща роля в компанията. Но брат й му допадаше, знаеше, че е почтен човек, че е способен и заслужава уважение.

След миг на тишина Едуард смени темата и съобщи с по-жизнерадостен тон:

— Получих вест от Джарвис Мърсън вчера вечерта. Чака знак от нас отново да започне да дълбае в Персия. Да търси петрол. В южната част на страната по-точно. Иска да вземем от шаха нова концесия. След печалбите ни в Луизиана, смята, че е време да се разраснем, тъй като войната вече свърши.

Едуард седна зад писалището си и продължи:

— Времето не е подходящо, зная, Уил. Обаче реших да основа компания, така че да бъдем готови да продължим, когато светът се поуспокои, щом се съвземем от ужасната пандемия от испански грип и превъзмогнем щетите от войната…

— Съгласен съм, че е твърде рано да търсим петрол в Персия — прекъсна го Уил, като се облегна напред и настойчиво го загледа. — Навсякъде цари бъркотия. Убеден съм, че е по-добре да изчакаме до идващата година и после сериозно да обмислим сондажи към средата на 1920. Според мен тогава трябва да започнем. Не и преди това. Зная, че открай време имаш силна вяра в Джарвис, както и аз, всъщност. Хилядократно доказа способностите си на петролните полета в Луизиана, затова не се съмнявам, че вероятно е прав и за Южна Персия. От друга страна, Нед, напоследък чувам от големите шефове на „Стандард Ойл“, както и от Анри Детердинг от „Шел“, че не биха и погледнали Персия, защото не смятат, че ще открият каквито и да е залежи там. Вярвам в преценката на Детердинг — той е сериозен петролотърсач.

— И аз чувам същото. Все пак разчитам на нюха на Джарвис към петрола. Със съдружника му Хърб Липсън по мое мнение са отличен тандем. Освен това, както ти споменах, съм решил да основа нова компания. Искам да имам готовност. Възнамерявам да я нарека „Деравко“. Как ти звучи?

Уил се усмихна.

— Точно като петролна компания. Кратко е и да се надяваме, ще хваща ухото.

На вратата изведнъж силно се почука. Едуард обърна поглед към нея и каза:

— Влез. — На часа скочи, а на лицето му се разля широка усмивка, когато видя на прага брат си.

— Я виж ти, Ричард! — извика ентусиазирано. Прегърна го и притисна до себе си. — Получи ли поканата ми за обяд?

— Да. Затова дойдох да те попитам кога искаш да излезем — отговори Ричард.

— Вземи ме в дванайсет и четирийсет и пет и ще се разходим до хотел „Савой“ — отвърна Нед.

 

 

Когато Ричард и Уил излязоха, Едуард остана в кабинета, за да прегледа документите върху бюрото си. След като внимателно ги проучи, като си водеше бележки в един тефтер, се облегна на стола си и плъзна поглед към стаята. Мислите му се върнаха към петролния бизнес в Южна Персия и почувства познатия прилив от възторжен ентусиазъм. Открай време вярваше, че в петрола е бъдещето. Искаше „Деравенелс“ да притежават нещо повече от парцела в Луизиана и Мърсън бе точният човек, чрез който да осъществи мечтата си. Бе повярвал в Джарвис от деня, в който срещна този умен, макар и твърде словоохотлив млад мъж. И се оказа прав в преценката си за него.

Вчера, когато се срещна с Алфредо Оливери, за да обсъдят мраморните кариери в Италия, той му предложи да разширят дейността си, като проучат например възможностите в Турция.

Едуард се извъртя на стола си и се загледа в картата, висяща на стената зад гърба му. Бащината му карта на света, с всичките дребни цифри, така прилежно изписани. Персия граничеше с Турция. Може би с един куршум щяха да улучат два заека. Той и Оливери можеха да заминат за Турция и да проверят въпроса с мрамора, после да прекосят границата с Персия и да проучат възможностите за добив на петрол.

Естествено, още не. Алфредо го бе изрекъл недвусмислено. В Европа все още цареше хаос и не бе възможно да осъществят идеята за закупуване на мраморна кариера в Турция, докато пътуванията не станеха по-лесни. И както Уил бе отбелязал, същото се отнасяше и за петрола.

Самата перспектива за пътуване повдигна настроението му, помогна му да уталожи част от негодуванието, което таеше към брат си Джордж.

Отваряйки бележника с програмата си, Едуард прегледа ангажиментите си, които бе записал предната седмица. Като човек обичащ реда, както винаги бе отбелязал и обяда си с Ричард. После се намръщи. Бе се уговорил с Джейн да се видят същата вечер. За вечеря. А още не й бе купил подарък.

Днес бе осемнайсети, точно една седмица ги делеше от коледния ден и в петък следобед щеше да се качи на влака за Йорк, после да се придвижи с колата до „Рейвънскар“. Утре му предстоеше обяд в тесен кръг с близките му приятели от компанията, който по обичай даваше от другата страна на улицата в „Рулс“. Утре щеше да вечеря с Вики и Стивън Форт. Вече бе купил коледните им подаръци, както и на Грейс Роуз.

Неговата прекрасна Грейс Роуз, която колкото повече растеше, толкова повече започваше да прилича на него, вече наближаваше осемнайсет. „Осемнайсет“, повтори той шепнешком и се зачуди как отлетяха всички тези години.

Понеже бе зает до края на седмицата, нямаше друг избор, освен да избере подарък за Джейн още днес. След обяда с Ричард щеше да посети един от изкусните бижутери. Тя обичаше смарагди и точно това щеше да й вземе… изумрудени обици или брошка.

Докато разлистваше страниците на бележника с ангажиментите си, Едуард с изненада установи, че ще бъде в Йоркшир почти десет дни. Десет дни. Доста дълго време под един покрив с Елизабет. Може би имаше начин да го посъкрати. Както бе успял да реши проблема с Джордж и утрешния обяд в тесен кръг. Не искаше брат му да присъства. Когато отмени поканата към Джордж и семейството му да гостуват в „Рейвънскар“ за Коледа заради боледуването на Едуард младши, той бе реагирал по обичайния си начин. Изпадна в крайно раздразнение. За да го накара да замълчи и да го успокои, му предложи да замине за Шотландия и да го представлява на една работна среща.

Едуард донякъде самодоволно се усмихна. Стратегията му успя. Джордж подскочи от радост заради възможността да преговаря с шотландския магнат Йън Макдоналд. „Лесно се отървах“, помисли си той, възхитен от себе си, после стана и се приближи до шкафа в отсрещната част на стаята. Отвори двойните врати, набра комбинацията на сейфа и накрая той се отвори. Извади тънка папка с книжа, затвори вратата и я заключи.

„Искам да започна на чисто следващата година — напомни си той. — Нека досието ми е неопетнено. Предстоят ми много промени.“

 

 

Ричард и Едуард се настаниха един срещу друг в красиво украсената трапезария на хотел „Савой“. След като се чукнаха с по чаша шампанско „Круг“, прегледаха менюто и поръчаха.

И двамата избраха стриди от Колчестър, последвани от пай с месо и бъбреци, понеже вкусовете им за храна бяха сходни, както и в други отношения. И двамата обичаха изисканото облекло, при все че Ричард бе значително по-консервативен от брат си.

Приятно им бе да разговарят за книги, за политиката на Англия и репортажите за световните събития във всекидневниците. Възгледите им почти за всичко съвпадаха, тъй като Едуард бе възпитавал Ричард след смъртта на баща им в Италия и бе вдъхнал на младежа стремеж към справедливост и чест.

Досущ като Едуард, Ричард бе състрадателен и откликваше на болките и терзанията на околните, съчувстваше на несгодите им. Нед проявяваше слабост към него още от детството му, глезеше го, караше го да се чувства обичан и всячески го закриляше. И съвсем естествено най-малкият му брат се превърна във верен негов съюзник всякога, щом станеше нужда. Ричард се възхищаваше от Нед, обожаваше го.

Двамата братя се отпуснаха на столовете си и отпиха от най-ароматното и най-скъпо френско шампанско. След няколко мига мълчание Едуард се облегна на масата.

— Слушай, Дик, имам нещо да ти съобщя…

Прекъсвайки го насред думата, Ричард възкликна:

— Преди да кажеш каквото и да е, трябва да ти се извиня, Нед. Миналата събота не биваше да се карам с теб заради Джордж. Нямам друго извинение, освен да призная, че допуснах наранените ми чувства да вземат превес. Толкова съжалявам.

— Няма за какво да се извиняваш, малък Рибчо — промълви Едуард, а чертите му омекнаха от завладелите го чувства.

Галеното име от детството накара Ричард да се разсмее.

— Не съм ли твърде голям, за да ме наричаш малък Рибчо, Нед?

Брат му се присъедини към смеха му и отговори:

— Не, защото си само на двайсет и две, момчето ми. Трябваше да се наложа, когато майка ми ме помоли да разреша на Джордж да дойде, след като всъщност се бе самопоканил. Реших да й направя удоволствие, щом иска да внесе хармония в семейството.

— Зная. И обещавам да бъда като ням утре на обяда… няма да обеля и дума.

— Джордж няма да присъства.

— Защо не? — в гласа на Ричард прозвуча изненада.

— Днес следобед заминава. Всъщност, докато сега говорим, вече е във влака. На път към Шотландия.

— Защо?

— Помолих го да ме представлява на срещата в Единбург с Йън Макдоналд, която бях насрочил за следващия петък във връзка с алкохолния му бизнес. Както знаеш, Йън няма наследници и преди известно време се обърна към мен и ми предложи да купя компанията. Уговорихме среща, но я отмених преди няколко дни, в понеделник. Оправдах се с боледуването на Едуард младши, споменах, че не искам да се отделям от него. Предложих да ме замести Джордж. Отначало Йън бе малко разочарован, но после се съгласи. Все пак Джордж е Деравенел.

„Но невинаги се държи като такъв“, рече си Ричард, без да издава гласно мислите си, остана смълчан, внимателно заслушан в думите на Едуард.

— После поговорих с Джордж… — продължи Нед.

— И той се съгласи? Ей така? — прекъсна го Ричард и щракна с пръсти, като хвърли към брат си пълен със съмнение поглед.

— Без да се опъва — отговори Едуард. — Защото му дадох стимул, който веднага му допадна. Предложение, на което не можеше да откаже.

— И какво беше то?

— Пари. Най-ценното за него. Уверих го, че ще получи значителна премия от компанията, ако успее да сключи сделка с Йън Макдоналд, която да е в полза на „Деравенелс“.

— Значи наистина искаш компанията на Макдоналд за спиртни напитки? — Ричард отново се облегна.

Едуард сви рамене и след минута отговори:

— Да, предполагам.

— Джордж лесно може да провали всичко, ако подходи неуместно. Недостатъчно съобразителен е при преговорите.

— Зная, ако ги осуети, тъй да бъде. Няма да си загубя съня, ако споразумението се провали. Важното е, че Джордж ще ми се махне от главата до края на седмицата, както и по Коледа.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ричард с изненада в гласа.

— За празниците Йън ме бе поканил да му гостувам в Шотландия. Искаше да доведа и семейството си в имението му. Отказах учтиво, понеже вече бях поканил доста гости в „Рейвънскар“. После, когато в понеделник разговарях с Йън, го помолих да покани Джордж и семейството му, защото ми се е наложило да отменя коледните празненства заради болестта на Едуард младши.

— И Макдоналд се съгласи?

— Като едното нищо. Вдовец е, а дъщеря му, единственото му дете, има три малки момиченца… Според мен, когато покани нас, се е надявал в дома му, сред хълмовете Ламермур да се възцари щастлива празнична атмосфера. Така че, да, зарадва се на идването на Джордж и семейството му. Мога да бъда много убедителен.

— На всички ни е известно, Нед — Ричард се поколеба, отвори уста да добави нещо, после изведнъж се спря.

Едуард бдително го изгледа и попита:

— Какво има?

— Готвех се да повторя, че излагаш сделката на риск.

— Напълно го съзнавам — по лицето на Едуард се разля усмивка и той обясни: — Споразумението не е от решаващо значение за „Деравенелс“, Дик. Нямам против да притежавам компанията за алкохол на Йън, защото ще бъде чудесен придатък към търговията ни с вина. И все пак основната ми грижа бе да се отърва временно от Джордж.

Ричард кимна и зарея поглед нанякъде, преди да промълви едва чуто:

— Джордж не е заминал с радост за Шотландия, за да ти помогне, а защото си му обещал солидна премия. Ламти за власт, а ти му даде немалка… като го направи свой представител.

— Добре казано, Ричард. Но да сменим темата, какво ще кажеш? Споменах ти, че имам нещо да ти съобщя и бих желал да приключим с него, преди да ни сервират обяда, ако не възразяваш.

Ричард едва забележимо кимна, питайки се какво ли следва.

— Преди две години, след като се оженихте с Ан, Нан Уоткинс ви направи подарък. Прав ли съм?

— Говориш за нотариалния акт на къщата на Невил в Челси, нали?

— Къщата никога не е била негова, Ричард. Винаги е принадлежала на Нан. Да, той я купи със собствените си пари, но й я подари. Нотариалният акт е на нейно име, не на негово. — Когато Ричард не отвърна нищо, Нед продължи: — Така е, защото го видях с очите си. Нан ми го показа.

Ричард въздъхна.

— Нан даде документа на Ан, тя едва го погледна, после ми показа писмото от майка си и прибра книжата.

— Значи никога не си го виждал?

— Не. Защо? Има ли значение? Нали Нан ни даде къщата.

— Не, Ричард, аз ви я подарих.

Изненадан, по-младият брат възкликна:

— Какво искаш да кажеш?

— Точно преди да се венчаете, по-точно няколко месеца по-рано, посетих Нан Уоткинс. Съобщих й, че искам да купя къщата в Челси, за да я подаря на теб и Ан. Отначало не й се продаваше. Всъщност й бе хрумнала същата идея и се готвеше да ви я даде като сватбен подарък. Но аз й изтъкнах, че Джордж, какъвто е алчен, ще се противопостави, че дава къщата на вас. Споменах й, че като нищо може да се опита да ви я отнеме и й напомних, че Изабел и Ан поравно наследяват имението на Невил след смъртта му. И затова Изабел има същите права върху имота както сестра си.

— Прав си, Нед! Нищо не би го спряло да го стори! Напълно е способен, непочтеността му е безгранична. Освен това, както спомена, е и сребролюбив. И как успя да я накараш да се съгласи да я продаде на теб? — попита Ричард, изпълнен с любопитство.

— Съумях да я склоня. Напомних й, че познавам Джордж по-добре от всеки друг на света. Също я уверих, че ще купя къщата за теб и Ан, така че Джордж никога да не може да сложи ръка на нея и така тя пак ви я подарява.

— Какъв благороден жест, Нед, очевидно си я убедил. Но се питам защо не ни каза истината още на времето? Щеше да бъде справедливо, нали?

— Боя се, че отново съм виновен аз. Придумах я да ви убеди, че тя ви подарява къщата и да ви даде нотариалния акт, който Невил й бе дал преди години, така че всичко да изглежда естествено. Разбира се, и на Джордж. За да му се попречи да предприеме каквото и да е, в случай че по-късно реши да ви създаде главоболия, поисках от адвокатите на Нан и от моите да изготвят допълнителни документи — акт за продажба, нов нотариален акт на мое име и трети, с който ти давам пълни права над имота.

— Искаш да кажеш, че го подаряваш не на нас, двамата с Ан, а само на мен?

— Точно така, Ричард. Не можех да поемам никакви рискове. Не исках името на съпругата ти да фигурира на никакви книжа. С други думи, откупих къщата от Нан Уоткинс и после като нов законен собственик я предоставих на трето лице. Всичко е юридически издържано. С две думи, отрязах пътя на Ан и Изабел, понеже я купих от майка им, която има пълно право да я продаде, защото е нейна, а не част от наследството на Невил.

За миг Ричард остана смълчан, поразен от чутото.

С усмивка Едуард взе тънката папка, която извади от сейфа, и я подаде на брат си.

— Ето книжата на къщата ти. При мен щяха да са на сигурно място, но реших да ти ги дам. Все пак имотът е твой.

— Преди не ми ги даваше, защото пазеше Нан, нали?

— Може би… Не исках да я излагам на никаква опасност. В известен смисъл тя бе невинен страничен наблюдател, освен това така и така искаше да ви подари къщата.

Ричард пое папката и я задържа за миг, вторачен в нея. Но не я отвори. Остави я, после отново обърна очи към брат си, неспособен да намери подходящите думи. Най-после тихо промълви:

— Благодаря ти, Нед. Ти си най-добрият брат, който някога е съществувал.

— Не по-предан от теб, малък Рибчо: верен и любящ.

Бележки

[1] Конни — прозвище на кореняците лондончани и название на характерния за южните предградия на Лондон диалект — Б.пр.