Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

17.

Едва доловим звук, подобен на лека, сподавена въздишка стигна до ушите му, както бе полузадрямал на фотьойла пред огъня. Беше се отпуснал, чувстваше се удобно с ризата и сакото, вратовръзката бе захвърлил преди повече от час.

Ето отново… дълга въздишка, последвана от странен шепнещ звук. Заприлича му на шумоленето на коприна, приглушен, но интригуващ.

Неочаквано го облъхна аромат на гардения и той с усилие се изправи на фотьойла, вече посъбуден.

Библиотеката бе обляна от лунна светлина и когато примига, за да свикнат очите му с мрака, я видя изправена до вратата. Елизабет. Светлината на лампите от дългия коридор очертаваше силуета й, а и закръглената й фигура прозираше през пушечно сивия шифонен пеньоар, който беше наметнала. Дългата й до кръста, сребристоруса коса бе разпусната и обрамчваше лицето й.

То бе най-красивото нещо, което някога бе виждал, самото съвършенство, сякаш велик скулптор го бе изваял от превъзходен мрамор. Бледа като призрак, тази вечер тя се носеше отпреде му като привидение. Елизабет рязко се обърна, заключи вратата на библиотеката, после пристъпи напред и спря, настойчиво впила поглед в него, без да обелва и дума.

Бе дошла да го изкуши.

Едуард веднага почувства как го залива топлина, дори лицето му ненадейно пламна. Не можеше да откъсне поглед от нея, бе като омагьосан.

Най-после се изправи и се приближи към нея. Тя вдигна лице към неговото, той сведе поглед и сините им очи се срещнаха.

— Какво правиш тук? — попита той и се изненада колко дрезгаво прозвуча гласът му, пресипнал от желание.

— Търся съпруга си.

— Той е тук.

— Очаква ли жена си?

— Да.

— Желае ли я?

— Безумно.

— Тя е твоя. Само твоя.

Едуард протегна ръка, обгърна с длан дългите й изящни пръсти и я притегли към себе си. Прегърна я и прилепи устни до нейните, поглъщаше аромата й, вдишваше парфюма й.

Елизабет се притисна до него, към любимия си съпруг. Мъжът, когото обичаше, единствения достоен за нея. Погали гъстата му, червеникавозлатиста коса и езикът й чувствено проникна в устата му, така както той обичаше. Тя почувства ерекцията му до тялото си и я заля радост. Точно така, вечно й повтаряше майка й. Този бе истинският начин да си го върне, отново напълно да й принадлежи.

— Направи го свой роб — учеше я майка й. — Той е сладострастник, подвластен на страстта и изумително потентен. Дай му от себе си каквото поиска. Ти си му съпруга, майка на децата му, бъди и негова любовница.

Елизабет си припомни думите й. Плъзна ръце по раменете, гърба му, спря ги върху хълбоците му и го притисна към себе си.

Обзет от възбуда, той промълви в дългите й копринени коси:

— Да се качим горе.

— Не, не, нека останем тук.

Едуард я пусна, без да каже дума, бързо свали дрехите си, свлече пеньоара от раменете й и го остави да падне на пода. Стояха приковали очи един в друг, като че не са се виждали досега.

Тази вечер тя го смая. Колко красива бе и изглеждаше толкова млада, като девойка, недокосната, невинна. Бе с пет години по-възрастна от него, но днес приличаше на момче.

Тя не откъсваше поглед от Нед, съзнавайки, че очите му се плъзгат по тялото й, Елизабет едва се сдържаше. Бе толкова мъжествен, висок, широкоплещест и дългокрак. Веднъж го бе оприличила на Адонис и той се смя, но бе вярно.

Хвана я за ръката, отведе я до камината и заедно легнаха на дебелия килим. Пое кичур от копринената й руса коса и нежно го целуна, наклони се към нея, целуна шията й, очите и накрая устните. Отначало целувките му бяха нежни, но когато почувства, че възбудата й расте, станаха по-ненаситни и страстни.

Тя трепереше в ръцете му и шепнеше името му в ухото му.

— О, Нед, о, Нед, желая те…

Той се надигна, за да надникне в очите й. После едва чуто прошепна:

— Обичам те, знаеш…

— Докажи го, Нед, докажи го.

Той изпълни желанието й, като я притисна до себе си, както отдавна не бе правил. Елизабет му се отдаде напълно, осъзнаваше, че тази вечер е различен. Нежен и мил и все пак изгарящ от непреодолимо желание. Тя му се остави и по страстта, с която я любеше, разбра, че отново го е спечелила. С умение и вещина, голяма част от които бе научила от него, го направи свой роб, накара го да утолява желанието й цяла нощ. Елизабет така го разпали, че стигнаха висини на екстаз, недостигани от години. Забравили кавгите и различията си, поне за тази нощ отново бяха съпруг и съпруга, любещи се без задръжки.

 

 

Едуард почувства студен вятър да обвява тялото му и седна в леглото. Установи, че се намира в собствената си спалня. Резето на прозореца бе свалено и той се удряше в стената. Леденостуденият вятър от Северно море изпълваше стаята.

Скочи от леглото, затвори прозореца и се огледа. Направи няколко крачки и надникна в спалнята на Елизабет. В нея цареше пълен мрак така, както тя предпочиташе, но успя да види, че дълбоко спи. Затвори тихо вратата, върна се в стаята си и седна на леглото. Главата го цепеше от болка, а устата му бе суха. Имаше махмурлук… голямото количество калвадос, изпит от него предната вечер точно преди тя да слезе и да го съблазни на пода в библиотеката, си казваше думата. Слава богу, че има благоразумието да заключи вратата, защото той дори не се и сети.

Едуард се засмя, тръсна глава, изправи се и влезе в разположената в съседство баня. Завъртя крана, наля си чаша ледена вода, изпи я на един дъх и посегна към сапуна за бръснене и бръснача си.

Елизабет съвсем целенасочено си бе наумила да го съблазни предната нощ и разбира се, бе успяла. Не че й бе струвало големи усилия. Намираше я за изключително красива, а и беше страстна партньорка. И понеже за първи път тя не каза нещо, което да го подразни, се насладиха на нощ на истинско удоволствие.

Само да си държеше устата по-често затворена, отношенията им щяха да бъдат значително по-добри. Вечно правеше злостни забележки, които го изкарваха от кожата.

Едуард спря да се бръсне за момент, вдигнал бръснач във въздуха, когато истината ненадейно проникна до съзнанието му. Елизабет, интелигентна и умна в много отношения, всъщност бе тъпа. „Такава е — промърмори си под мустак, след като погледна обективно на съпругата си. — Определени факти просто не й влизаха в мозъка; бе неспособна да разбере чувствата на околните.“

Въздъхна и продължи да се бръсне, мислейки за Елизабет. Бе една от най-дразнещите и досадни личности, които познаваше, и понякога ставаше толкова непоносима, че го вбесяваше. Но никога нямаше да я напусне, искаше да има нормален семеен живот, бяха създали и шест деца. Обичаше ги от все сърце, а те се нуждаеха от него, нуждаеха се и от двамата си родители.

Но ако бе напълно откровен, трябваше да признае, че съпругата му притежаваше важни за него качества. Продължаваше да го привлича плътски и след единайсет години брак. Освен това нямаше против да ражда, дори и да не обръщаше нужното внимание на децата си, когато се появяха на бял свят. Той отново замръзна, загледа се в огледалото и се запита дали не създадоха ново бебе тази нощ. Тя нямаше да се разстрои, а и той нямаше да се разтревожи. Викторианската епоха беше време на многодетните семейства. На тях се гледаше с радост и гордост.

Освен това считаха съпругата му за несравнима красавица, каквато си и беше. Проявяваше изтънчен вкус в облеклото си, държеше се със самоувереност; той обичаше да го виждат с нея. Най-накрая се бе научила да стопанисва къщата на площад „Бъркли“, за което заслужаваше похвала. Той не се тревожеше за имота си в Кент край морето, защото икономката, госпожа Нетъртън, енергично се грижеше за нея, а майка му ръководеше „Рейвънскар“ с присъщото си умение и твърда ръка. Имението в момента дори бе печелившо; тя държеше здраво юздите и Алън Петигрю, управителят на имението, точно спазва нарежданията й.

Под негово ръководство Елизабет се бе превърнала в изтънчена и чаровна домакиня, но само на повърхността. Той реши да се прави, че не забелязва, доколкото е възможно. Тя обичаше да спори, настръхваше за щяло и нещяло. Говореше каквото не трябва, комуто не трябва и често обиждаше околните. Беше се опитал да я освободи от дразнещия й навик без особен успех.

— Устата й вечно ломоти с причина и без причина — все му повтаряше Уил и това беше самата истина.

Колкото и възбуждаща да бе Елизабет в леглото, за жалост извън него бе отчайващо скучна. Не споделяше нито един от интересите, които му носеха удоволствие и отмора.

Е, разбира се, имаше компанията на Джейн Шоу, радваше се на общото им увлечение по изкуството, музиката и книгите. За момент се замисли за нея; тя бе извънредно мил човек и ценеше връзката им такава, каквато е. Бракът не я блазнеше. Нито с него, нито с когото и да е. Бе се омъжвала веднъж и това като че й стигаше. Беше му го повторила няколко пъти.

Уил, най-близкият му приятел и изпитан довереник, който постоянно му казваше да приеме живота такъв, какъвто е, онзи ден го посъветва:

— Престани да се тревожиш толкова за жените. Отнасяш се към тях повече от добре, както към всички от семейството си. Няма за какво да се упрекваш.

Надяваше се да е истина.