Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)
Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Наследниците на Рейвънскар

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Мариела Янакиева

Художник: Megachrom Петър Христов

ISBN: 978-954-585-937-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1454


34.
„Рейвънскар“

Вечерта бе прохладна, при все че бе август, но пък за северното крайбрежие времето бе обичайно. Над „Рейвънскар“ изгря пълната луна, къпеща със сребърната си светлина древната каменна къща и пътеката, която водеше към параклиса. Той се издигаше в съседство с няколко високи дървета, малко встрани от основната постройка. Старият храм бе построен заедно с къщата.

Едуард хвана ръката на Елизабет и я поведе към параклиса. Тук бяха кръстени той, братята и сестрите му, бе отслужена заупокойната литургия за баща му и брат му Едмънд, толкова отдавна, преди седемнайсет години. „Как лети времето“, помислили той. Хвърли поглед около себе си и си припомни колко много Едмънд обичаше малкия параклис, изграден от светъл йоркширски камък. Имаше прозорци със стъклописи, пейки от резбовано дърво и красив олтар.

Отец Майкъл О’Конър ги чакаше и забърза да ги посрещне, докато вървяха по пътеката между пейките. Бе весел и общителен човек, на лицето му грееше усмивка, когато ентусиазирано ги посрещна. Обърна се към Елизабет:

— Прекрасно нещо ще извършите тази вечер, госпожо Деравенел, наистина прекрасно.

Тя се усмихна в отговор и тихо отговори:

— Реших, че ще бъде чудесно да подновим брачните си клетви, отче. Благодаря ви, че дойдохте в параклиса в този час.

— Нищо не ми пречеше, съвсем нищичко. Щастлив съм да изпълня церемонията — отвърна свещеникът. Той ги поведе към предната част на църквата, където се намираше олтарът.

Застанаха пред него и отец О’Конър на светлината на свещите произнесе венчалните клетви, те ги повториха и той ги обяви за съпруг и съпруга.

— За втори път — добави той с напевния си, ирландски глас, когато ритуалът свърши. След като ги благослови, ги изпрати по живо по здраво и ги проследи с поглед от стъпалата на параклиса.

Едуард поведе Елизабет през градините към разрушения замък и няколко минути останаха заедно в мълчание, загледани в Северно море. То блестеше като метална ризница на лунната светлина и двамата почувстваха спокойствието, лъхащо от древните руини. Не проговориха дълго време, просто стояха, потънали в собствените си мисли; и на двамата им олекна, че се ожениха така лесно и бързо.

След време Едуард промълви:

— Сега наистина сме законно женени. Ти си ми съпруга и аз съм ти съпруг. Вовеки веков. И децата са ни законни.

Един продължителен миг тя остана безмълвна, неспособна да произнесе и дума. Все още се бореше с гнева и негодуванието, които чувстваше дни поред след ужасната сцена пред къщата в Кент. Сцена, която никога нямаше да забрави. По-късно той се постара да укрепи връзката им, като опита да я люби през онази отвратителна съботна вечер. Бе го отблъснала и не го допусна в леглото си. Трябваше да му се признае, че реагира като истински джентълмен. Просто си излезе и я остави сама в стаята й.

Лека въздишка се изтръгна от устните й и най-после тя призна, че той е победил. Беше победил, защото тя нямаше друг избор. Нямаше как да не се ожени за него. Чрез новата венчавка тя бе спасила семейството, бе избавила и Нед от катастрофата, от която се страхуваше.

Ако си признаеше честно, част от нея бе доволна, че са заедно, че венчавката се беше състояла. Обичаше го, малцина бяха като него. В допълнение към красотата, атлетичното му тяло и огромния му сексапил, той бе изключително мил човек. Бе безкрайно щедър и прекрасен баща. За нещастие, Джейн Шоу също присъстваше в живота му, но, от друга страна, тази жена не създаваше никакви проблеми.

Тя пое дълбоко дъх и се облегна на него. Съзнавайки внезапното й успокоение, Едуард наклони лицето й към себе си и я целуна по бузата.

Тя разбираше, че той няма да предприеме нищо повече, не и след последната съботна нощ, когато го отхвърли, затова го прегърна и се взря в красивото му лице.

Доловил мислите и настроението й, той сведе глава и я целуна по устните. Елизабет отвърна с необичаен плам, притисна тяло към неговото и за дълго остана прилепена към него, докато се целуваха с изгаряща страст.

След няколко секунди Едуард се отдръпна.

— Всичко ще се оправи.

— Обещаваш ли?

— Кълна ти се.

Бе ред на Елизабет да се отдръпне и когато погледна дълбоко в очите му, потръпна от желание. Бе невероятно красив мъж. Тази вечер очите му бяха тъмносини, почти с цвета на нощното море, пълни със страст, която тя споделяше.

Той полека я подкани:

— Да влезем вътре, да си лягаме.

Тя кимна. Отдалечиха се от крепостта, когато тя внезапно стисна ръката му и заговори:

— Нед, Джордж си остава. Как ще се справиш с него? Знаеш, че е опасен за нас.

— Известно ми е. Ще се справя със ситуацията, не се безпокой. Няма да го оставя така.

— При все че вече сме истински женени, трябва да го спреш да не клевети теб и децата. Нас.

— Ще направя необходимото.

— Кога?

— Ще се заема с Джордж в момента, в който се върна в Лондон. Нека си лягаме сега. Днес е първата ни брачна нощ, госпожо Деравенел, и животът ни отново започва.

 

 

Къщата беше тиха.

Готвачката отдавна си бе легнала и когато тръгнаха към параклиса, Едуард съобщи на Джесъп, че излизат на разходка и ще се върнат до половин час.

Щом прекосиха фоайето, икономът се появи от кухненското помещение, килна глава и попита:

— Нуждаете ли се от нещо, госпожо Деравенел? — обърна се и към Едуард. — А вие, сър?

— Не, благодаря ти, Джесъп. Можеш да заключиш. Лека нощ.

— Лека нощ, сър, лека нощ, госпожо Деравенел.

— Лека нощ, Джесъп.

Когато стигнаха в спалнята, Едуард я обърна към себе си и докосна нежно с пръст страната й.

— Благодаря ти, Елизабет, благодаря ти, че ми помогна да оправим… кашата — настъпи кратка пауза, след което той се усмихна. — Мога ли да остана в леглото ти тази нощ?

— Да — последва миг колебание, преди тя тихо да добави: — Много добре съзнаваш, че победи, Нед.

— Разбрах, че загърби тревогите ни още на крепостта. Но не съм безочлив и ти, повече от всеки друг, е редно да си го разбрала. Като ме целуваш страстно и ме притискаш до себе си не означава задължително, че ще ми разрешиш да те любя. Или да спя в леглото ти до теб. Което всъщност желая.

— Можеш да споделиш леглото ми — отвърна тя с по-спокоен глас и с неочаквано безгрижие прекоси стаята. Съблече бледосинята си шифонена рокля, събу обувките си и бавно свали бельото си. После посегна към белия сатенен халат, оставен на стола.

Той жадно я наблюдаваше, възбуден, обзет от огнено желание към нея, докато тя се събличаше. Обърна се, влезе в собствената си спалня и бързо се върна, облечен с морскосин халат.

Елизабет стоеше до прозореца и се взираше в мастиленото море и тъмното небе, обсипано с проблясващи звезди. Той се приближи и застана зад нея, прегърна я и зарови лице в шията й. Тя се извърна към него и прошепна:

— Съгласих се, защото нямах друг избор, Нед. Зная, че сме длъжни да запазим съюза си и да узаконим децата си. Сторих го заради тях.

Той не отговори. Хвана я за ръката и я поведе към леглото, където и двамата легнаха с лице един към друг.

— Все пак мисля, че е редно да консумираме брака си, а ти? Вече наистина сме съпруг и съпруга — покоряващата му усмивка озари лицето му, сините му очи блеснаха.

Вгледана в лицето му, тя се усмихна и развърза колана на халата си, после го разтвори и се доближи до него.

Той се надвеси над нея, целуна я дълго и страстно, погали гърдите й и допря устни към едното й зърно. Плъзна другата си ръка към бедрата й и я остави помежду им. След миг тя изпусна възторжена въздишка и обгърна с длан члена му. Миг по-късно той се надигна на лакът и съсредоточено я погледна.

— Но отстъпи и заради нас… заради възхитителния секс, който правим, без който не можем четиринайсет години. Зная, че не мога без теб… в леглото. Признай си, че и ти не можеш.

— Не мога — очите й се изпълниха с желание. — Вярно е.

Той се смълча, не промълви нищо повече и отново започна да я гали, докосвайки я навсякъде, като си мислеше колко е прекрасна. А тя чувстваше несравнимата му сила и мъжественост. Скоро се сляха, както винаги досега.

— Да — прошепна тихо той, докато проникваше в нея, привлечен от тялото й, а страстта му растеше. — О, да, Елизабет — простена. — Съпруго моя…

Той започна да се движи и тя откликна на мига, а тялото й се изви в екстаз. Притиснати един до друг, сякаш плуващи в синхрон и безупречна хармония, заедно стигнаха кулминацията. Той остана да лежи неподвижен отгоре й. Тя също не помръдваше. Останаха така дълго време.

В този момент той разбра, че никога няма да я остави и се зачуди как изобщо му е хрумнало да иска развод. Самата идея бе абсурдна. Бе роб на тялото й. И по нейния си начин, тя го ощастливяваше.

Сякаш прочела мислите му, тя попита:

— Правя ли те щастлив, Нед?

Вместо отговор, той отново започна да я целува, после вдигна глава и я погледна.

— Когато съм с теб, изпитвам чист възторг. И ти, нали?

— Да — отговори тя и бе искрена.

Той я прегърна, притисна я до себе си и така останаха да спят цяла нощ.