Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

38.
Лондон

Уил стоеше насред библиотеката в къщата на Едуард на „Бъркли Скуеър“, загледан в картината на Реноар с изобразените две червенокоси девойки. Тя висеше над камината и Уил съзнаваше защо й е отредено място в тази стая. Бе прелестна, истински шедьовър и той разбираше защо напомнят на Едуард на Бес и Грейс Роуз.

Бе уведомил Едуард, че иска да говорят на четири очи и се уговориха да се срещнат тук. Елизабет и децата бяха в „Уейвърли Корт“ в Кент. Къщата бе празна и съвсем тиха този следобед.

Малет влезе и след като прочисти гърлото си, попита:

— Ще желаете ли нещо, сър? Чаша чай?

— Не, благодаря ти, Малет — отговори Уил. Икономът кимна и се оттегли.

Уил продължи да разглежда прекрасното платно, когато Едуард прекрачи прага на стаята и се извини, че го е оставил да чака.

— Какво има, Уил? Виждаш ми се сериозен, дори малко мрачен — отбеляза домакинът.

Уил мълчеше. Седна на един стол до камината, облегна се и преметна крак връз крак.

Едуард се настани на другия стол, без да сваля поглед от приятеля си, попивайки безрадостното му настроение.

— Случило ли се е нещо?

— Венсан Мартел ми телефонира точно преди да изляза да обядвам, Нед. Очевидно се е опитал да се свърже с теб тук, но линията била заета. Опитвал безуспешно няколко пъти и ето защо накрая позвъни на мен.

— Неприятности с лозята ли има? О, не, почакай. Пак с Джордж. Така ли е? Пак ли е подхванал брат ми старите си номера?

Уил пое дълбоко дъх и тихо промълви:

— Мъртъв е, Нед.

Едуард се сепна, изправи гръб на стола си, вперил ужасен поглед в приятеля си. Стоеше като вкаменен. Смръщил вежди, поклати глава.

— Джордж… е мъртъв?

— Опасявам се, че да. Венсан го открил тази сутрин. Забелязал, че вратата на голямата изба се люлее от вятъра и влязъл да провери какво става.

Едуард бе пребледнял. Попита с нисък, дрезгав глас:

— От какво е починал? Бил ли е болен? Как е станало, Уил?

— По всичко личи, че през нощта се е случило ужасно нещастие. Очевидно Джордж е имал навика да слиза в голямата изба, ако виното в замъка свършело. В дъното се намирала маса за дегустации и стелажи с бурета вино. Венсан предполага, че когато е слязъл в нея, Джордж е бил пиян. На сутринта го намерил на пода да лежи по лице насред локва от вино, а наоколо му — купчина трески от счупени бъчви. Предполага, че Джордж е загубил равновесие, залитнал е към наредените едно върху друго бурета и понеже ги е блъснал доста силно, те са се търколили отгоре му. Венсан обясни, че една от бъчвите по всяка вероятност го е ударила по главата и го е убила на място, имал сериозна рана. Срутила се е цялата пирамида от бурета, някои са се пръснали, други се търкаляли върху каменния под.

— О, боже мой… колко ужасно — Едуард закри с ръка лицето си. — Не мога да повярвам.

— Зная, толкова е… внезапно — Уил бавно поклати глава. — И все пак не е изненадващо, като се замислиш. Струва ми се, че Джордж като че бе орисан… все да се забърква в някакви неприятности… — гласът на Уил секна, не намираше думи.

Двамата приятели постояха известно време, без да говорят, потънали в собствените си мисли.

Най-сетне Едуард заговори.

— Предполагам Венсан е повикал лекар? Някаква медицинска помощ?

— Да, но явно брат ти е бил мъртъв от няколко часа. Уведомили и полицията, която на часа пристигнала в замъка. Обаче, както Венсан твърди, било прекалено очебийно какво се е случило заради разтрошените бъчви и травмите по главата.

— Ще обвинят мен. Майка ми ще каже, че аз съм причина за смъртта на Джордж… както и Ричард. И двамата ме молеха да не го пращам във Франция. Бяха сигурни, че там ще умре и се оказаха прави. Майка ми ме умоляваше, Уил… — гласът на Едуард се пречупи, превърна се почти с шепот.

— Не, няма да обвинят теб. Послушай ме, Нед, не беше твоя вината. Повярвай ми, не беше. Така и не разбрах защо майка ти все взимаше страната на Джордж… Зная, че за умрелите не се говори лошо, но той никога не се е отнасял братски към теб.

— Истина е.

Едуард се изправи, приближи се до подноса с напитките върху масата до прозореца и си наля чаша коняк.

— Искаш ли и ти, Уил?

— Да, благодаря — отговори приятелят му.

Миг по-късно, когато му подаваше чашата с бренди, Едуард промълви:

— Трябва да им се обадя. Майка ми е в „Рейвънскар“, о, сега се сетих, също и Ричард.

— Обади им се утре — предложи Уил.

— Не, длъжен съм да го сторя веднага. Поне трябва да се свържа с майка ми — Едуард се приближи до бюрото си, седна и набра „Рейвънскар“. Отговори Джесъп и секунди по-късно чу гласа на майка си:

— Да, Нед?

— Мамо, случи се нещо ужасно. Станало е нещастие. Във Франция. В лозята.

— Какво нещастие? — попита Сесили Деравенел, а гласът й леко потрепери.

Той й разказа как Джордж слязъл пиян в избата и е съборил бъчвите с вино. Преди да свърши, тя го прекъсна.

— Мъртъв е. Джордж е мъртъв, нали?

— Да.

— Знаех си, че там ще умре — промълви тя и му затвори телефона.

 

 

Мъгла. Изведнъж се просмука в стаята и го обгради отвсякъде. Задушаваше го. Той седна в леглото. Помъчи се да прогледне. Мигаше в мъглата. Как бе проникнала? Прозорецът бе затворен. Отметна завивките. Спусна крака на пода и бавно тръгна през стаята. Блъсна се в скрина и си удари пръста на крака. Присви лице от болка. Кой го е сложил там?

Влезе в банята. Затърси ключа на лампата. Ненадейно осъзна, че не е в „Рейвънскар“. Беше в Лондон. В къщата си на „Бъркли Скуеър“. От ярката светлина очите го боляха.

Едуард се втренчи в отражението си в огледалото, отново примигна. Лицето му бе като размазано. Облегна се на мивката, леко замаян, виеше му се свят. Главата му пулсираше. Наля една чаша със студена вода и бързо я изпи. После си наплиска лицето, намокри една малка хавлиена кърпа и я постави върху очите си. Така бе по-добре. Мъглата изчезна. Можеше да вижда.

Главоболието го заслепяваше. Имаше и махмурлук. Върна се в стаята, покатери се върху леглото и легна неподвижен, повален от последиците от снощното препиване. Опита се да мисли.

Скоро спомените му се върнаха. Припомни си как с Уил седяха и пиха коняк часове напред. Разговаряха за Джордж. За смъртта му. Как ще докарат тялото му в Англия. Ще го отнесат в Йоркшир. В „Рейвънскар“. Говориха за останалите от семейството. За майка му. За Ричард. Невил Уоткинс и скъпия му Джони. Възкресиха миналото. Говориха за децата на Джордж, които трябваше да се върна в Англия, колкото се може по-бързо. Навярно Мег щеше да ги придружи.

Накрая Уил си тръгна, Броудбент го откара в дома му на „Марбъл Арч“. Близо до къщата на Джейн. Искаше да й телефонира. Не, не биваше, беше посред нощ.

Джордж. Брат му. Джордж бе покойник. Какво красиво дете бе той, бе се превърнал в хубав млад мъж. Рус. С тюркоазено сини очи. Външна красота. Джордж. Често за него загадка. Вътрешно несигурен… вечно нуждаещ се от нещо. Все тичаше при майка им, търсеше закрилата й. Като дете, като юноша, като възрастен.

Някога Едуард го обичаше. Тази обич бавно се преобрази. В безпокойство, подозрение и накрая в недоверие. Колко безочливи бяха измените и предателствата му. Като че не го бе грижа, че Едуард знае. Обичта му към Джордж се бе превърнала в предпазливост, най-сетне се бе изродила в пълна антипатия.

Едуард рязко се изправи в леглото и се взря в тъмнеещата стая. Зададе си въпроса, който бе поставил на Уил Хаслинг предната нощ, когато се напи до пълно вцепенение.

Злополука ли е било? Или убийство?

Уил отговори, че не знае. Но сега се спря на същата мисъл. И сам не можеше да си отговори.

Лежа буден, докато се пукна зората и светлината започна да се процежда през завесите, преобръщайки в ума си въпроса, който не му даваше мира.

 

 

По-късно същата сутрин Едуард тъкмо се бе облякъл, когато Малет почука на вратата. Знаеше, че е икономът. В къщата нямаше никого, освен готвачката и няколко слугини.

— Влез, Малет — обади се той.

Икономът отвори вратата.

— Добро утро, господин Деравенел. Господин Хаслинг е тук. В библиотеката.

Намръщен, Едуард нахлузи сакото си, закопча го и отговори:

— Веднага слизам, Малет. Ще се радвам да ми поднесеш чаша кафе.

— Разбира се, сър. Веднага — и икономът тихо затвори вратата.

Едуард се приближи до огледалото на гардероба, огледа се и кимна. Със сигурност нямаше издайнически белези за махмурлук. Беше същият, както и вчера. И все пак… вътрешно бе различен. Имаше някаква празнота, ужасна болезнена пустота… неопределено чувство… После осъзна, че изпитва странна самота. Сега беше сам. И винаги щеше да бъде… до края на живота си. Отношението на майка му никога нямаше да бъде както преди. Нито на Ричард. Защото щяха да го винят за смъртта на Джордж.

„Значи останах сам. Кога ли не съм бил.“

 

 

Уил седеше до кръглата маса в трапезарията, пиеше кафе, до него лежеше „Таймс“, но сгънат и още непрочетен.

— Добро утро — поздрави Едуард от прага и се насили да се усмихне.

Уил кимна.

— Добро утро, Нед. Забравил си, нали? Уговорихме се да обядваме заедно и да подготвим утрешното ми пътуване до Франция с Оливери. Да върнем тялото на Джордж. Резервирах маса в ресторанта на „Риц“. Одобряваш ли?

— Разбира се. Бях забравил — призна Едуард, настани се и посегна към сребърния кафеник. Когато си наля една чаша, продължи: — Но това не е пречка. Нямах други планове за обяд.

Започнаха да пият кафето си и се заговориха за различните приготовления, които им предстоеше да извършат; след втората си чаша излязоха от къщата, прекосиха площада, тръгнаха нагоре по „Бъркли Стрийт“ към „Пикадили“.

Беше слънчева сутрин, небето бе синьо, а лек приятен ноемврийски ветрец освежаваше лицата им. Вървяха в мълчание, докато внезапно Едуард заговори:

— Сетих се за клиновете, Уил. Посред нощ се замислих за тях. Събудих се и не можах отново да заспя. В ума ми бе Джордж и се запитах дали не е убит. Така си припомних за клиновете.

— Зная накъде биеш, Нед. Ако се махнат клиновете, които придържат буретата, цялата пирамида ще се сгромоляса.

Едуард не отговори, само кимна.

— Но кой би ги отстранил? И кой би бил сигурен, че Джордж ще слезе точно в тази изба посред нощ? — разсъждаваше на глас Уил.

— Всички познават навиците му. Мнозина от тях са можели да издърпат клиновете, Уил. Ако някой действително го е извършил, е било нужно само да седне и да чака. Защото все някога бъчвите ще паднат. Защото Джордж е трябвало да мине точно по този проход, за да стигне до стелажа с бутилките вино в дъното.

Сега Уил потъна в мълчание.

Едуард заключи:

— Вероятно някой си е въобразявал, че ми прави услуга, като ме отървава от Джордж. Господ ми е свидетел, немалко неприятности и страдания ми е причинил през годините.

— Убеден съм, че е злополука — побърза да отговори Уил, при все че не бе чак толкова сигурен. Също като Едуард и той се питаше дали Джордж не беше убит. Ако случаят бе такъв, никога нямаше да открият извършителя. Едно бе абсолютно сигурно — да открият престъпника бе само началото. Нужни бяха доказателства. Неоспорими доказателства. Замисли се за Венсан Мартел, после за Еймъс Финистър и най-накрая за Алфредо Оливери. Възможните заподозрени. И тримата бяха безусловно верни на Нед и способни да го извършат. Но беше ли някой от тях?