Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

12.

Вики Форт беше оптимистка, откакто се помнеше. Още от дете гледаше положително на живота.

Чашата й бе винаги наполовина пълна, а не наполовина празна. Утрешният ден щеше да бъде значително по-хубав от днешния. Бъдещето беше пълно с обещания за успехи. Природата й я подтикваше непоколебимо да върви напред, неустрашима и пълна с решителност. Случеше ли се нещастие, не свиваше знамената, а го подминаваше, сякаш не е било.

Съпругът й Стивън я обичаше, боготвореше и окуражаваше в работата, твърдеше, че е жена воин, тръгнала да завоюва света, вършейки добро. И беше вярно. Вики бе част от живота на мнозина. Обичаше да помага на другите, преди всичко на несретните жени, несполучили в живота, които се нуждаеха от грижи, съвет и насърчение. Стремеше се да им помогне да заживеят по-добре.

През годините оптимизмът вярно й служеше и тя се замисли за това, докато прехвърляше роклите в гардероба си и се чудеше какво да облече довечера.

Колко права бе да поощри Грейс Роуз да не се предава и да насочи мерника си към Оксфордския университет. Още не приемаха жени за членство в него, но им бе разрешено да посещават лекциите и да се записват за курсовете.

Грейс Роуз щеше да прави и двете на сигурно място, закриляна от старата й приятелка Милисънт Хансън, сега вдовица, която имаше приятна стара къща в университетския град. Хрумна й прекрасната идея да й пише.

В писмото, което Вики получи днес, Милисънт я уверяваше, че за нея ще бъде удоволствие Грейс Роуз да живее у тях, докато учи. За Вики бе успокоение, а за дъщеря й — щастие, понеже бе отлична ученичка. Надяваше се един ден да стане историчка.

Най-после Вики избра стилна, тъмнорозова копринена рокля с три четвърти ръкави и тясна пола, спускаща се до глезените. На гърдите имаше гарнитура от бежова дантела, очертаваща елегантно деколте. Беше я обличала само веднъж и реши, че ще бъде подходяща за вечерта. Притежаваше стил, но не бе прекалено официална за една вечеря вкъщи, на която се знаеше, че мъжете няма да носят черни вратовръзки.

След като я облече и обу обувки от коприна в същия цвят, Вики се върна пред тоалетката си, избра чифт обеци с перли и диаманти и брошка с форма на цвете. Сложи бижутата, отдръпна се назад с присъщата си грация и се огледа във високото огледало в ъгъла на спалнята. Кимна, доволна от външния си вид. Да, добре изглеждаше.

Прехвърлила вече четирийсетте, Вики Форт изглеждаше доста по-млада. Кестенявата й коса бе лъскава и гъста и само тук-там проблясваше по някой сив косъм. Малкото бръчки около очите и устата едва личаха и понеже бе пълна с радост от живота, около нея витаеше ведър дух. Енергията и ентусиазмът й я правеха още по-привлекателна. Привличаше и мъже, и жени, всички я смятаха за сърдечна, любезна и състрадателна. Едуард Деравенел твърдеше, че е готова винаги да предложи утеха и рамо, на което да поплачеш.

Вики се обърна и забърза към вратата точно когато тя се отвори, за да пропусне съпруга й Стивън.

Щом я видя, на лицето му се появи усмивка.

— Колко си хубава, Вики! — възкликна той, докато влизаше в стаята, после затвори вратата. Поспря, за да я целуне, отдръпна я от себе си и кимна одобрително.

— Здравей, скъпи — отвърна тя на усмивката му.

— Доста рано си се облякла, какво ще кажеш, скъпа?

Вики поклати глава.

— Не, има още някои подробности, които се налага да уточня с готвачката и с Фулър. Освен това преди малко по телефона се обади Нед. Помоли да дойде малко по-рано и му отвърнах, че нямаме нищо против.

— За какво иска да говорим? — заинтригуван попита Стивън.

— За Грейс Роуз.

— Какво точно?

— Преди няколко години, както изглежда, след като оглави „Деравенелс“ и започна да печели, е открил за нея попечителски фонд. Той няма да стане неин, докато не навърши двайсет и една, но той желае довечера да донесе съответните документи. Иска да стоят при нас, докато навърши посочената възраст.

— Колко странно. Защо?

— Не ми обясни всичко, скъпи Стивън, но спомена, че до края на годината ще уреди много от делата си.

— Разбирам. Тогава по-добре да се размърдам, да си сменя ризата и костюма, за да се подготвя за вечерята, която даваш.

— Която даваме двамата, Стивън — поправи го тя. — Нед ме увери, че няма да ни отнеме повече от петнайсетина минути. Предложи Грейс Роуз да забавлява Джейн, докато разговаряме в библиотеката.

— Зная, че на Грейс Роуз ще й бъде приятно, но дали ще бъде и на Джейн?

— Какво говориш, за бога? — Вики озадачено се намръщи и впи въпросителен поглед в съпруга си.

— В последно време Грейс Роуз е станала твърде пряма. При все че не проявява никаква грубост, напротив, извънредно е учтива и възпитана, откривам, че говори това, което й е в ума. Не ти ли е направило впечатление?

— Имаш право — отвърна Вики. — От друга страна, прави някак стъписващи забележки и с такава самоувереност, но с много хумор, та не мисля, че някой би се обидил — забърза към вратата и добави през рамо: — Но да тръгвам. Трябва да се уверя, че всичко е наред. Не се бави — погледна часовника на полицата над камината и отбеляза: — Вече е шест и десет, а Нед и Джейн ще пристигнат в шест и трийсет. Другите гости очакваме в седем.

— Кои ще дойдат още, между другото? — поинтересува се той. — Само ми припомни. Така и не ми даде окончателния списък, както имаш обичай.

— О, извинявай, съжалявам, Стивън. Ще присъстват само близки. Нед, Джейн и ние — ставаме петима, плюс Фенела, Еймъс и брат ми.

— Катлийн ще дойде ли с Уил?

— Опасявам се, че не. Телефонира ми тази сутрин. Тя, както изглежда, се бори с тежка простуда и той ми каза, че и двамата смятат, че е по-добре да си остане вкъщи. Не иска да разпространява микроби. Съгласих се. Какво друго ми оставаше? Освен това този следобед пристигна прекрасен букет цветя и бележка с извинения от Катлийн. Мила жена, много съобразителна.

— Такава е. Виновни са проливният дъжд и бурният вятър, ако искаш мнението ми — измърмори Стивън. — От дни вали като из ведро. Нищо чудно, че хората се простудяват и се разболяват.

Вики избухна в смях.

— Нека не се оплакваме от английското време, скъпи! Войната свърши. Има за какво да се радваме, нали? Да не ни е грижа за времето, казвам аз.

Той се засмя и тръгна към спалнята.

— Дай ми десет минути и съм долу — подхвърли тихо и изчезна през вратата.

Вики се усмихна и си каза колко ужасен би бил животът й без него, затвори вратата зад себе си и слезе по стълбите. Искаше да провери Фулър, да се увери, че е занесъл шампанското в библиотеката. Бе избрала „Круг“, защото знаеше, че напоследък е любимото на Нед.

Милият Нед. Открай време бе нейният най-близък и любим приятел. Познаваха се от цяла вечност и с течение на времето все повече се привързваха един към друг. Бе и най-добрият приятел на брат й Уил и тя напълно разбираше защо двамата са се сближили още преди години.

Бе помогнала на Нед да преодолее скръбта, след като скъпата му Лили бе убита при ужасна катастрофа. Е, напомни си тя, не бе злополука, а хладнокръвно убийство. Марго Грант, непримиримият враг на Едуард заради ламтежа си за власт над „Деравенелс“ бе поръчала да убият Лили Овъртън. Измъкна се безнаказано, така и не плати за престъплението си. Всъщност, получи възмездие, и то най-лошото. Французойката загуби всички и всичко. Несъмнено по божията воля.

Тръпка премина през тялото на Вики и тя усети как настръхва. Беше заедно с Лили в ландото и лесно можеше да загине и тя.

Лили… най-близката й приятелка, толкова красива, загинала така млада. И нероденото й бебе също, детето на Нед, което носеше в утробата си. Вики знаеше, че никога няма да забрави как Лили лежи на тревата, а бледосинята коприна на роклята й подгизва от кръв. Този образ бе неизличимо запечатан в съзнанието й и не избледняваше.

Спря на стълбите, пое си дълбоко дъх и се постара да отхвърли тези потресаващи спомени за най-нещастния ден в живота си, после бавно продължи и се постара да се успокои, преди гостите да започнат да пристигат.

Почти веднага се натъкна на Фулър в коридора на долния етаж.

— Добър вечер, госпожо — поздрави я той. — Точно се готвех да отнеса грога в библиотеката.

— Благодаря — отговори тя, като забеляза, че носи сребърна кофа с лед. — Всичко останало е готово, нали? — попита тя. — Всички камини ли са запалени?

— О, да, госпожо, вдигнати са всички котви. Готови сме да отплаваме.

— Благодаря ти, Фулър — засмя се тя и се запъти по коридора към кухнята, клатейки глава. Преди да постъпи при тях миналата година, Фулър бе главен иконом в дома на бивш адмирал от Кралската флота, вече уволнил се от служба, и бе добил навика да говори с термини от мореплаването. На двете с Грейс Роуз им се виждаше забавно, но понякога Стивън се дразнеше; дори онзи ден се оплакваше, че имал чувството, че живее на боен кораб!

В отговор тя побърза да изтъкне, че Фулър по една случайност е отличен иконом, най-добрият, когото имат от години.

Когато отвори вратата на кухнята, Вики огледа навсякъде и попита:

— Трябвам ли ви за нещо, госпожо Джонсън?

Готвачката рязко се извърна и черпакът в ръцете й за миг застина неподвижен във въздуха. После учтиво поздрави:

— Добър вечер, госпожо. Всичку ’й наред, вахтата ’й дадена навреме. Вечерята ще бъде готова точно в осем, както поискахте — стисна устни, потискайки напушилия я смях. — Май че прихващам жаргона на Фулър, госпожо, извиня’айте, мно’о извиня’айте, госпожо.

Вики се постара да запази сериозно изражение и нареди:

— Гледайте супата с къри да бъде много гореща. Знаете, че господин Форт я предпочита вряла.

— Да, госпожо, както и всичко останало. Зная, че не обича изстинали манджи, така е и редно, госпожо.

Вики се засмя и се запъти към всекидневната на долния етаж. Бе любимата й стая в къщата, обгърна я с поглед, за да й се наслади за миг. Стените бяха облепени с бледожълта коприна, завеси от тафта на жълти и бели ивици обгръщаха прозорците, полюшващи се като бални рокли точно както на нея й харесваше.

На бледожълтия фон изпъкваше смесица от ярки цветове: в десена на тапицерията на старинните френски столове и големи, удобни дивани преобладаваше синьото и червеното. Огънят бумтеше, порцелановите лампи с копринени бели абажури гостоприемно светеха и навсякъде се виждаха вази със свежи цветя. „Прекрасно“, рече си тя. Стаята изглеждаше великолепно.

Звънът на вратата стресна Вики и тя се разбърза, като чу гласа на Фулър да отеква в покрития с мрамор коридор. Надяваше се да не ги приветства с „Добре дошли на борда“, както му бе обичай. От друга страна, ако го стореше, тя знаеше, че Едуард щеше да се развесели.