Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Четвърта част
Семейство Търнър
Жените на Хари

„Безмерно мъдър, откровен и убедителен;

великодушен, но непримирим към своите врази;

но към онез, що са му верни — щедър като лято.“

Уилям Шекспир, „Хенри VIII“, Първо действие

„Често ме спохожда странен и вълнуващ сън

непознатата, що страстно любя и тя люби мен.“

Пол Верлен, „Сатурниеви поеми“, „Познатият ми сън“

„Не ще се вслушам в разума… той вечно значи туй, що някой друг говори.“

Елизабет Гаскел[1]

„Лошият късмет никога не идва сам.“

Сервантес

54.
„Рейвънскар“, 1970

Той стоеше в библиотеката в „Рейвънскар“, взираше се в картината над камината и й се възхищаваше. Какъв необикновен портрет — на красив мъж в разцвета на живота си.

Великият Едуард Деравенел. Неговият дядо.

Майка му, най-голямата дъщеря на Едуард, Бес, винаги го уверяваше, че един ден ще заприлича на баща й и излезе права.

Картината била завършена съвсем наскоро преди четирийсетия рожден ден на дядо му, а след няколко дни самият той щеше да навърши четирийсет години. Бе точно копие на Едуард: висок над метър и деветдесет, широкоплещест, с червеникавозлатиста коса и сини очи. Знаеше, че ако дядо му оживее на портрета, слезе и седне до него, ще изглеждат като близнаци, толкова силна бе приликата помежду им.

Хари Търнър най-после се обърна и излезе на терасата, прекоси спускащите се към морето градини и се насочи към разрушената крепост. Когато беше дете, майка му постоянно го водеше там, обяснявайки му, че това е било любимото място на баща й в „Рейвънскар“ и по тази причина и нейното. Сега бе станало и негово, разбира се.

Бе го възпитала с разказите за рода Деравенел, в повечето от които главен герой бе дядо му. Как обожавала баща си; точно както той чувстваше силна обич към нея. Бе привързан и към баща си, но някак сдържаният Хенри Търнър не проявяваше същата сърдечност и отзивчивост като майка му. Донякъде бе скучен и отегчителен човек. А като Бес Деравенел друга нямаше. От нея бе наследил светлите коси и очи, несломимия дух, силна воля, целеустременост и оптимизъм. Чашата си винаги считаше за наполовина пълна, а не полупразна. Неговият светоглед бе същият. За него утрешният ден неизменно носеше добро.

Странно, но имаше събития в живота му, отразяващи като ехо живота на Едуард Деравенел. И той бе сключил брак с жена пет години по-възрастна от него, както Едуард. Ужасяваше се от мисълта, че някаква катастрофа може да го погуби, също като дядо му. Едуард по някакъв начин бе успял да я избегне.

Самият той някак не се справяше с тази страна на живота си. В този момент, на двайсет и трети юни 1970 имаше чувството, че се готви да скочи в бездънна и пагубна яма. Нищо чудно, той плуваше в море от проблеми както в личния си живот, така и в бизнеса. Щеше да укрепи „Деравенелс“. Не така сигурен бе за личния си живот.

Налагаше се да получи развод… да се ожени повторно… да се сдобие с наследник. Но съпругата му нямаше да отстъпи. Нищо нямаше да я убеди да го освободи от ада, в който бе попаднал. „Никакъв развод“, нескончаемо повтаряше тя.

Преследваха го последните думи на баща му. На смъртния си одър го бе зарекъл да даде на рода наследник от мъжки пол.

Но Хари имаше само дъщеря, а отлично знаеше, че от жена никога нямаше да излезе истински шеф. С Катърин бяха женени повече от двайсет години и Седли Мери бе единственото им дете. След многото мъртвородени, не едно и две помятания.

Времето му изтичаше. На двайсет и осми юни, след четири дни щеше да навърши четирийсет, а Катърин вече бе на четирийсет и пет. Какви шансове имаха за още едно дете? Бе ясно, че е прекалено възрастна. Да, беше невъзможно. Освен това той вече не я желаеше. За Ан копнееше, нея жадуваше да вземе в обятията си и вечно да е негова. Но тя искаше брак и не бе съгласна да му стане любовница. През изминалите седем години все не скланяше да се премести при него… флиртът помежду им стана безконечен. Понякога го изкарваше от търпение.

Чувстваше се като притиснат от желязната воля на две неотстъпчиви жени. Изцеждаха живота от него.

Хари отпусна чело на каменния парапет и затвори очи, питаше се как да постъпи… думите кънтяха в съзнанието му: да получи развод, да се ожени, да създаде наследник, да сключи нова, голяма сделка за „Деравенелс“… и да постигне всичко това, преди да е станало прекалено късно.

 

 

— Хари! Хари! Долу ли си? — извика Чарлз Бранд, изтичвайки по последните стъпала, водещи към разрушеното укрепление.

Хари се отърси от потискащите го мисли и се изправи. Обърна поглед към Чарлз, най-добрия му приятел от детинство и в същия миг му хрумна, че Чарлз е неговият Уил Хаслинг.

Хари знаеше всичко за най-близкия приятел на дядо си и негов верен колега, човека, към когото майка му изпитваше толкова обич и топлота. Все му повтаряше, че Уил умрял при загадъчни обстоятелства…

Толкова подозрителни смъртни случаи имаше в миналото на семейството… Чичото на майка му Джордж, премазан от бурета с вино и удавен в божоле насред лозята им в Масон. Чичо й Ричард, намушкан от неизвестен убиец на плажа под „Рейвънскар“. И всички останали, умрели при странни обстоятелства, години преди тя да се роди. Като че насилствената смърт преследваше рода Деравенел. Бяха ли убити всички те? Имаше ли във фамилията убийци? Въпроси, които оставаха без отговор…

Чарлз Бранд прекоси покрития с каменни плочи под на крепостта, някога кръгла кула, сега останала без покрив и открита за ветровете на северното крайбрежие. Бе вторник в края на юни и сутринта бе слънчева. Чарлз усещаше топлите лъчи върху лицето си. Осъзна, че няма търпение идната седмица да отпътува за къщата си във Франция. Имаше нужда да си почине от всичко.

Когато застана пред Хари и го погледна, Чарлз изпита неочаквано раздразнение.

— Приятелю, горе главата! — възкликна той. — Изглеждаш сякаш са ти потънали гемиите. Какво има? — леко му се усмихна и поклати глава. — Като че не зная… мислиш за двете жени в живота си, които са те впримчили в мрежите си.

— Улучи право в целта.

— Олеле! — засмя се Чарлз. — Неподходящ израз, Хари, при дадените обстоятелства.

Хари мрачно се усмихна.

— Прав си, Чарлз, думата ми е за жените. Но става въпрос и за мен. Знаеш, че не мога да продължавам все така. Много мислих, откакто сме тук за уикенда. След четири дни навършвам четирийсет. Боже, Чарлз, четирийсет! А личният ми живот е в задънена улица. На границата на търпението си съм и по отношение на двете.

— Не те виня. И двете имат властни характери. Катърин се прави на благочестива, всеотдайна, праведна съпруга, която се е превърнала в мъченица — поне в собствените си очи. Колкото до Ан Боулз, тя е просто една въртиопашка и ти го знаеш. Нищо чудно, че си отчаян. Според мен трябва да зарежеш и двете и да продължиш напред, и то веднага. Чувал си старата поговорка: в морето има повече риби, отколкото си уловил досега.

Хари се облегна на парапета и се загледа в Чарлз. Бяха се запознали като младежи. Дядото на Чарлз работеше за баща му в „Деравенелс“ и загина при злополука в рудник в Индия. След смъртта му момчето остана кръгъл сирак, понеже родителите му отдавна бяха умрели. Затова Хенри Търнър, чувствайки се отговорен, го прие в семейството си. Чарлз и Хари израснаха заедно.

Чарлз бе с шест години по-възрастен, също така красив, висок и добре сложен като Хари и бе не само неговият най-добър приятел, но и зет. Чарлз Бранд бе женен за любимата сестра на Хари, Мери. И единственият, който би се осмелил да говори прямо с Хари Търнър, да му каже истината в очите, без да го обиди.

Хари си пое дълбоко дъх и отвърна:

— Не е така лесно, както го изкарваш — опипа джоба на сакото си и погледна приятеля си. — Имаш ли цигари?

Чарлз кимна, извади един пакет, подаде го на Хари и той запали една.

Двамата замълчаха, пушеха, вгледани в безкрая на Северно море, всеки от тях потънал в собствените си мисли.

Чарлз се бе замислил над абсурдната ситуация, в която бе изпаднал Хари Търнър. Бе един от магнатите на британската икономика, дори на световната, а се бе впримчил в любовен триъгълник заради хитрините и манипулациите на две жени и собствената си слабост.

През ума на Хари минаваха подобни мисли и докато безгласно ругаеше сам себе си, се питаше защо Ан има такова силно влияние над него. Истината бе, че не бе изпитвал толкова силно сексуално влечение към друга жена, както към нея.

Чарлз неочаквано заговори:

— Един пример как две умни жени могат да господстват над един мъж… и то глупав, бих добавил.

Хари рязко се извърна към него, а в яркосините му очи проблесна искрица гняв. По природа бе горд и нерядко рязък; епитетът го обиждаше, дори и да идваше от устата на Чарлз Бранд.

— Не ме наричай глупак. Ненавиждам думата и ти го знаеш — сопна се Хари.

— Прости ми, стари приятелю — Чарлз задържа погледа на Хари и продължи с по-мек тон. — Ти си най-мъдрият, най-разсъдливият и най-прозорливият човек, когото познавам. За нещастие, стигне ли се до тези две жени, ставаш истински глупак. Защо не пратиш и двете по дяволите? Ще ти намеря друга, хубава и отстъпчива чаровница, която ще задоволи всичките ти нужди, без да те разиграва.

— Не е съвсем истина — запротестира Хари и поклати глава. — Никой не ме разиграва.

— Зная. Освен това ми е известно и какво ще добавиш, така че си спести думите. Исусе! Не е за вярване. Живеем в 1970, не в мрачното Средновековие. Ан би трябвало да живее с теб. Не разбирам какво й става.

Хари кимна с огорчено изражение.

— Не смее да извърши тази окончателна стъпка.

— Лоша работа — Чарлз го хвана за ръката. — Да вървим. Брадли ти е приготвил багажа, както и моя, и вече е натоварен в ролса. Ще го обсъдим на път към града. Съгласен ли си?

— Добра идея. Да тръгваме.

Двамата приятели се запътиха към къщата, прекосиха терасата и влязоха в библиотеката. Чарлз поспря пред портрета на Едуард Деравенел и задържа за миг Хари.

— Погледни го. Виж дядо си. Не би се примирил с подобна ситуация, а е живял през двайсетте, когато моралът и нравите са били съвсем различни от днешните. Едуард Деравенел е изковал собствени правила, последвай примера му. Трябва да излезеш от тази безизходица или ще те откарат с усмирителна риза, при това в недалечно бъдеще.

Хари остана смълчан, продължително се загледа в портрета, после се остави Чарлз да го поведе по дългия коридор към входната врата.

Икономът Брадли, който стоеше на стъпалата, се обърна при шума от стъпките им.

— Ето ви и вас, господин Търнър. Всичко съм натоварил в багажника, сър.

— Благодаря, Брадли. Няма да идвам в Йоркшир идващия уикенд. Ще се видим след две седмици.

— Добре, сър — усмихнат, икономът кимна и се запъти към черния ролс-ройс и след като отвори вратите, застана да ги чака.

Когато се качи, Чарлз заяви:

— Аз ще карам.

Хари едва забележимо кимна, доволен, че Чарлз ще бъде зад волана. Чувстваше се изтощен, несъмнено заради тревогата.

Настаниха се, закопчаха предпазните колани, Чарлз запали двигателя и ролсът плавно потегли по алеята за коли.

След малко го посъветва:

— Облегни се и се отпусни, а аз ще те науча как да постъпиш, как да обуздаеш тия две… нека от благоприличие да ги наречем дами — Чарлз се засмя. — При все че ми идват наум други колоритни думички, които по-образно ще ги охарактеризират. За първи път от дни насам Хари се засмя.

Бележки

[1] Елизабет Гаскел (1810 — 1865) — викторианска писателка, известна с биографията си на Шарлот Бронте. — Б.пр.