Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

13.

Грейс Роуз имаше за задача да забавлява госпожа Шоу, докато родителите й и чичо й Нед разговарят в библиотеката.

Беше й приятно, задето я помолиха да прави компания на Джейн, защото определено й допадаше. Нещо в нея силно я интригуваше. Освен това Грейс Роуз знаеше, че и любовницата на Едуард я харесва и двете общуваха с лекота.

Че бе красавица, бе очевидно, но бе и чаровна, мила и в допълнение извънредно интелигентна, мислеше си Грейс Роуз, впечатлена от познанията й в областта на живописта и скулптурата и готовността й да отговаря на всичките й въпроси. Джейн знаеше много за живота на най-различни художници и познаваше творбите им, най-вече на френските импресионисти и постимпресионисти и с удоволствие споделяше наученото.

Двете седяха в жълтата всекидневна и разговаряха на ежедневни теми. Грейс Роуз нямаше как да не забележи, че тази вечер Джейн Шоу е прелестна на фона на тази прекрасна стая. Бе облечена в елегантна, модна сапфиреносиня, кадифена рокля, в унисон със сините багри на дамаските, с които майка й бе тапицирала мебелите. Прекрасно би било да я нарисуват в тази обстановка. Можеха да нарекат картината „Портрет в синьо“.

След кратко обсъждане на скорошна художествена изложба в Челси, като през повечето време говореше Джейн, и двете замълчаха. Но мълчанието бе успокояващо, в никакъв случай не бе неловко; двете се чувстваха уютно заедно и така бе още откакто преди години се срещнаха за първи път.

Поглеждайки към Грейс Роуз, Джейн отново започна разговор:

— Чувам, че се интересуваш от наука и си изключително прилежна и дисциплинирана. Намирам го достойно за възхищение. — Облегната на френския стол, Джейн отпи от шампанското, после сърдечно се усмихна на по-младата жена.

Грейс Роуз кимна, на лицето й се изписа нетърпение.

— Винаги съм обичала училището, госпожо Шоу, а днес съм особено щастлива, защото скоро ще имам възможността да поживея при една приятелка на майка ми и да посещавам лекции в университета в Оксфорд.

— Прекрасно! Поздравления! Историята е твоята страст, нали?

— Да. В този момент особено се интересувам от Франция и нейните крале.

— Какво необикновено съвпадение. Винаги съм имала слабост към френската история и при все че като цяло англичаните не обичат Наполеон Бонапарт, трябва да си призная, че открай време тайно му се възхищавам. В много отношения е гений.

— И навярно най-великият пълководец, когото светът е познавал — отбеляза Грейс Роуз.

— Като изключим нашествието в Русия — изтъкна Джейн и хвърли буден поглед към събеседницата си.

— Вярно е, но там преди всичко времето е довело до поражението му — подчерта Грейс Роуз. — Говорех за методите на стратегията му, когато споменах, че е най-изтъкнатият.

— Разбирам, мнозина споделят твоето мнение. Но кажи ми, кой крал най-силно те интересува?

— Нека бъда откровена, повече ме интригуват любовниците им. Разбирате ли, тях проучвам в момента. Любовниците. Според мен са изумителни — Грейс Роуз замлъкна, припомнила си, че Джейн Шоу бе именно такава на чичо й Нед. Укори се наум, че се е впуснала в такава неудобна тема. — О, боже… простете — запъна се тя с притеснено изражение, после се изчерви от смущение.

Джейн не можа да се сдържи да не се засмее, когато забеляза злочестото изражение на лицето й. Протегна длан, погали я по ръката и кротко я успокои:

— Не се тревожи, скъпа, зная, че ти е известно, че съм любовница на чичо ти Нед.

— Да — отвърна Грейс Роуз и кимна. — Всички знаят… — отново замълча с още по-смутен вид и се изкашля. — Извинете ме, госпожо Шоу, продължавам да говоря глупости. Не исках да ви обидя.

— Не си, уверявам те. Кажи ми кое те привлича така силно у любовниците, та искаш да ги изучаваш?

Почувствала, че всякакви бариери отпадат и разбрала, че Джейн наистина се интересува да чуе мнението й, младата жена се впусна в обяснения.

— Онези, за които съм чела, са били необикновени жени. Играли са значителна роля в историята. Много от тях имали влияние в политиката и управлението, като едновременно обграждали с нежност своите крале, а постъпките им говорят така красноречиво за времето, през което са живели. Учим се от тях. Интимните им връзки са били главно заради властта. Поне в повечето случаи.

— Точно така! — възкликна Джейн. — Както и парите, общественото положение, влиянието и преди всичко върховната власт.

— Любовниците са ми слабост, искам да кажа като тема — продължи Грейс Роуз. — За тях е много по-интересно да се чете, отколкото за повечето кралици. Често кралете са обичали повече любовниците си, отколкото съпругите си.

Изненадана от откровеността на девойката и необичайната й, смайваща прямота, Джейн тихо се засмя, лицето й доби весело изражение.

— Върху коя от тях си съсредоточила сега вниманието си, Грейс Роуз?

— Диан дьо Поатие, любовницата на френския крал Анри II. Срещнала го, когато той бил още малко момче, само на дванайсет. Случило се точно след като се завърнал във Франция, освободен от плен при испанците. Държали го като заложник заедно с брат му, докато баща му останал на свобода. По онова време бил потиснат и срамежлив и тя се сприятелила с него. Всъщност, станала негова закрилница, отнасяла се майчински към него и непрестанно му влияела. Според мен го е карала да се чувства в безопасност. Важно е било за него.

— Да, права си, сигурно е било така.

— Диан го прелъстила, когато бил на седемнайсет — продължи Грейс Роуз. — Била двайсет година по-възрастна от него, но той никога не я изоставил. Останала негова любовница през целия му живот. Той починал преди нея, но докато бил жив, я обичал сляпо, много по-силно отколкото кралицата.

— А, да, прочутата Катерина де Медичи. Пренебрегвана от самото начало на брака си. Анри II бил прекалено зает с Диан, за да обръща внимание на съпругата си.

— Изглежда знаете доста за Диан, госпожо Шоу.

— Така е — потвърди Джейн и лека усмивка заигра на устните й, а очите й весело блеснаха.

Грейс Роуз почувства, че ъгълчетата на устните също й се повдигат. Двете избухнаха в смях. В този миг те станаха близки завинаги. Любовницата и незаконната дъщеря. В известен смисъл встрани от семейството и все пак така близки на този най-важен мъж в живота им, по-любими от всички, за които милееше.

Грейс Роуз се поразмърда на канапето и подхвърли:

— Тогава сигурно знаете, че Анри II подарил на Диан диамантите от короната. Можете ли да си представите! И най-разкошния от замъците, Шенонсо.

— Известно ми е. Също зная, че властта й продължила близо трийсет години. Била много внимателна и мила със семейството на краля, както и към кралицата, когато легнала тежко болна и в крайна сметка Диан отгледала кралските деца.

— А те дошли на бял свят само защото пак тя придумала краля да посещава спалнята на съпругата си, като му изтъкнала, че му е нужен наследник.

— Мили боже, Грейс Роуз, доста си се поровила. Май Диан дьо Поатие ти е любимката.

— Да, но се възхищавам и от една друга кралска метреса, за чийто живот исках да науча.

— Коя е, ако мога да попитам?

— Агнес Сорел — бързо отвърна Грейс Роуз. — През 1444 година е била любовница на Шарл VII. Бил така увлечен по нея, че я провъзгласил за своя официална метреса. Така създал нова титла, прецедент във френската история. Maîtresse en titre.

— Коя е тази maîtresse en titre? — попита Едуард от прага, после влезе в стаята с развеселено лице. Въпреки че двете жени не го бяха усетили, той бе стоял и ги бе слушал няколко минути.

Грейс махна с ръка и възкликна:

— Боже! Чичо Нед! Тъкмо обяснявах на госпожа Шоу, че понастоящем изучавам любовниците — за миг се посмути, но после побърза да обясни: — Искам да кажа… френските… на френските крале, де…

— Явно само техните. Не проявяваш ли интерес и към английските крале и техните метреси? — той се ухили. — Скучновати ти се струват, а?

— О, не, ни най-малко. Зная много за тях. Например Чарлз и Нел Гуин и…

— Да, скъпа, зная, само те закачам — той се приближи до дивана, застана зад нея и постави нежно ръце върху раменете й, като едновременно въпросително погледна към Джейн.

Тя му се усмихна.

— Разговорът ни ми беше извънредно интересен — тихо сподели тя с непресторена откровеност. — От Грейс Роуз ще излезе талантлив историк, Нед. Притежава нужната интуиция. Не се бои да рови в миналото и има нюх за истината. Никой от нас не е присъствал на събития отпреди стотици години, затова историците трябва да претеглят наличните свидетелства, следвайки вътрешния си глас.

— Открай време тя ме удивлява — поклати глава той, явно доволен от забележката на Джейн. За миг остана неподвижен, потънал в мисли.

Джейн затаи дъх. Близостта, на която ставаше свидетел, бе красноречива. Нямаше съмнение чия дъщеря е — със златисточервеникавите си коси и сияйни сини очи. И двамата имаха светли, румени лица. Да, Грейс Роуз бе копие на Нед, а живостта и енергичността на погледите им бе смайваща.

„Искам да ми бъде приятелка — неочаквано си помисли Джейн. — Да ме чувства близка, да я закрилям, ако стане нужда. И по този начин, без значение какво ми носи бъдещето, ще имам до себе си частица от Нед.“

Вики се обади от вратата.

— Като че всички пристигат наведнъж! Ела, Грейс Роуз, чувам в коридора Фенела и Еймъс.

— Върви — обади се Едуард и отстъпи от Грейс Роуз. — Иди да посрещнеш старите си приятели.

— О, да, как се радвам! — извика тя и скочи.

Едуард я изгледа как се отдалечава, после се обърна към Джейн. Приближи се до нея, изправи я на крака, целуна я по бузата и я поведе към камината.

— Боя се, че тя прекалява с откровеността си. Надявам се, не е изтърсила нещо неуместно и не те е притеснила?

— Естествено, че не. Всъщност, ми подейства много освежително — Джейн се поколеба, после тихо промълви. — Бих искала по-добре да я опозная, Нед.

— Така и ще стане — обеща той.

 

 

— Няма нищо тревожно, нали? Мисълта ми е, не си болен, нали, Нед? — попита полугласно Вики, гледайки го напрегнато.

Той седеше от лявата й страна на кръглата маса за хранене и й хвърли кратък поглед.

— Разбира се, че не. В прекрасно здраве съм. Защо питаш?

— Защото тази вечер отведнъж реши да ни дадеш документите. Бе така неочаквано, Нед, като гръм от ясно небе. Няма как да не се… тревожа, да не се питам всичко ли е наред при теб.

Той се наведе към нея и тихо обясни:

— Предполагам, че войната и грипната епидемия са ми повлияли, в смисъл че осъзнах, че съм смъртен както всички останали. Когато човек е още млад, си въобразява, че животът е безкраен, че ще продължи вечно. За жалост, не е истина. Толкова сме уязвими.

После Нед я дари с най-прекрасната си усмивка.

— Честно, не съм болен, скъпа Вики. Не ми се чакаше да стигна преклонна възраст, преди да ви дам книжата и те уверявам, че има само една причина. Редно е да са у вас, защото вие сте родителите й. Това е. Освен това в последно време не стоя със скръстени ръце и през изминалите няколко седмици уредих немалко свои лични дела.

Успокоена, Вики се облегна на стола си. Обърна се към него с топла и любяща усмивка.

— Толкова си добър към нея през всичките тези години. Както и към всички, които са ти мили.

— Опитвам се да дам своето, да сторя каквото е по силите ми — отвърна той и леко сви широките си рамене, после се извърна, за да отговори на Фенела, която го попита за Едуард младши и неговото здраве.

Когато тревогата за Нед напълно се изпари от мислите й, Вики се успокои и огледа масата. Забеляза, че на всички им е приятно и се радват да са заедно. Фулър току-що бе сервирал панираната писия и се чуха похвални забележки за отличния й вкус. Вики се зарадва, че вечерята им харесва.

След миг забеляза, че Джейн Шоу иска да привлече вниманието й.

— Всичко наред ли е, Джейн? Харесва ли ти рибата?

Гостенката й се усмихна.

— Великолепна е, тъкмо се готвех да спомена колко прекрасна е трапезата ти тази вечер, Вики, с всичкия този изящен порцелан и сребърни прибори. Знаеш колко обичам малката ти червена кутийка, както я наричаш.

— Благодаря. Допада на всички, според мен е уютна, задушевна, топъл подслон в зимната нощ.

Усмихната, Джейн кимна и отново насочи внимание към блюдото си.

Поласкана от комплимента на Джейн, Вики обходи с поглед стаята, която преди пет години точно преди войната бе наредила по свой вкус. Действително бе една малка, червена кутийка. Тъмночервена коприна с релефни фигури покриваше стените, завесите бяха от същия плат. Столовете около масата бяха тапицирани с кадифе в малко по-тъмен нюанс, а турският килим на пода бе меланж от различни оттенъци на червеното, розовото и морскосиньото. Огънят весело гореше, а множеството свещници във високите си сребърни поставки внасяха още топлина, уют и изисканост в студената декемврийска нощ.

Вики даваше вечеря по това време всяка година точно преди Коледа. Дори и през войната остана вярна на тази си традиция. Идваха все едни и същи гости, стари приятели и роднини. Изведнъж си помисли колко са привързани едни към други, но пък семейство Деравенел открай време бяха верни на близките си и приятелите си. Целият им живот се преплиташе с другите клонове на рода и най-вече с Уоткинс, които им се падаха първи братовчеди. Според нея се дължеше на общите им убеждения, идеи и философия, начина на живот, в който се пресичаха орбитите им. Предаността, приятелството и непрестанната подкрепа бяха основни елементи на отношенията им.

Замисли се за снаха си Катлийн, която отсъстваше тази вечер заради простудата си. Тя бе братовчедка на Нед, сестра на покойните Невил и Джони Уоткинс и двамата загинали при автомобилната катастрофа близо до „Рейвънскар“ преди четири години. Когато пристигна тази вечер, Уил й сподели, че Катлийн наистина е много болна.

— Но не е испанският грип — бързо добави той, като видя, че безпокойство помрачава лицето й. — Просто тежка простуда. — Уил обожаваше Катлийн, бракът им бе стабилен за голяма радост на Вики.

Гласът на Фенела я изтръгна от мислите й и тя се обърна към старата си приятелка, която питаше:

— Как е Чарли, Еймъс?

— Радва се, че се е върнал жив, щастлив е, че войната свърши, лейди Фенела, и на всички изпраща най-горещи поздрави. Бил е ранен, кракът му тежко е пострадал и куца, ходи с бастун. Но поне, слава богу, не са го ампутирали. Освен това има огромен белег от обгаряне отстрани на лицето си. — Еймъс поклати глава, когато си спомни ужасната рана. — Все пак е изненадващо бодър и е нетърпелив отново да работи в театъра, да режисира или пише.

— Толкова ли е страшен белегът му? — попита Фенела, намръщена, изцяло погълната от думите на Еймъс.

— Както споменах, само едната страна на лицето му е обгоряла. А и раната още е прясна. Спомена ми, че може да се направи нещо по-късно, когато напълно заздравее. По всичко личи, че има нови методи за лечение на обгаряния.

— Да, истина е — намеси се Грейс Роуз. — Всъщност, присаждането на кожа като дял на хирургията датира още от древността.

— Виж ти! — възкликна Вики. — Какъв извор на знания си, скъпа.

Фенела доби замислено изражение, когато погледна през масата към Вики.

— Джийнет Риджли ми спомена нещо, когато онзи ден бе дошла да помага в „Хадън хаус“. Синът й бил офицер на фронта, сега е у дома, също ранен. Каза ми, че му се искало да има място, където да отидат ранените войници, да си починат и да се възстановят, да поприказват с бойните си другари. Обясни ми, че от това се нуждаели тези мъже. Нещо подобно на „Хадън хаус“, а не кръчма, в която неизбежно мнозина от тях биха се напили.

— Идеята е интересна — Вики хвърли поглед към останалите, повдигайки едната си вежда. — Не сте ли съгласни?

— Напълно — отвърна Стивън, всякога готов да подкрепи съпругата си в начинанията й.

Фенела кимна.

— Ако желаеш, Вики, можем да говорим с нея идната седмица, зная, че два дни работи доброволно в „Хадън хаус“. Според мен подобно място би помогнало на ранените, когато се върнат в родината.

— Нещо като клуб — предложи ентусиазирано Стивън. — Но не като работническите клубове, които никнат като гъби, по-скоро като център за възстановяване, какво ще кажете?

Уил кимна.

— Където да могат да се срещат с други войници, да пийнат нещо освежително, да поиграят карти, да почетат…, където да отидат, за да поизлязат от къщи, да се пооткъснат от съпругите и майките си.

— Отлична идея, казвам аз — обърна се Едуард към Фенела и продължи: — Ако решиш да я осъществиш, Фенела, с радост ще напиша чек за дарение.

— Благодаря ти от сърце, Нед, но още не съм решила, поне засега. Ще видим.

— Ще се присъединя към Нед — обеща Уил.

— Бройте и мен — обяви Стивън. — Длъжни сме да покажем уважението си към нашите герои, които рискуваха живота си вместо нас, а дяволски добре знаете, че правителството не ги подпомага кой знае колко.

— Колко мило от страна на всички ви — промълви Фенела, припомнила си как преди години сложиха началото на „Хадън хаус“. Създадоха убежище за подложени на насилие жени и за голямо тяхно задоволство за Ийст Енд то бе истинско чудо, бе спасило много беззащитни техни сестри от ужасната им съдба.

Вики погледна към вратата.

— А, ето го и Фулър с основното ястие.

Икономът и още две слугини влязоха в трапезарията, понесли два грамадни супника с варено агнешко. Когато сервираха на всички, се оттеглиха, а Фулър се върна след няколко секунди, за да налее кларета в изящните кристални чаши.

— Вечерите ти са винаги възхитителни — обърна се Едуард в един момент към Вики. — Агнешкото ти ми се услажда от години.

Тя очарована, килна глава встрани.

— Благодаря ти — отговори с усмивка. След миг добави: — Ако ще отваряме клуб за ранени, няма ли да е редно да има трапезария? Всеки ден да им сервираме вкусен обяд.

— Виждам как вашето начинание, което само допреди минутка бе само предложение, добива плът. Вики, трябва да седнете и да пресметнете колко ще струва. И то преди да предприемате каквото и да било.

— Както винаги си прав — съгласи се Фенела. — Всъщност, трябва първо доста да си помисля, преди да стигнем до този етап. Имаме много работа в „Хадън хаус“. Ще са ни нужни доста помощници за подобен проект… — после замълча.

— Сигурна съм, че скоро ще имаме достатъчно доброволци — обади се Вики с уверен глас.

Едуард се засмя.

— Както винаги оптимистка, моя мила Вики.

 

 

След вечеря, когато всички пиеха кафе и ликьор във всекидневната, Еймъс се приближи до Едуард.

Опознал добре помощника си през всичките тези години, Едуард го погледна и кимна. Извини се на Стивън, направи няколко крачки към бившия полицай.

— Какво има, Еймъс? Имаш вид, сякаш искаш да говориш с мен, и то неотложно.

— Наистина трябва да разменим няколко думи, но разговорът ни може да почака. Можем да отложим за понеделник сутринта, ако предпочитате.

— Страхувам се, че тогава ще ми бъде невъзможно — отговори Едуард, спомнил си за уговорката с Джейн да видят картината на Реноар. — Защо не сега? Да излезем ли в коридора?

— Да, господин Едуард, стига да сте съгласен.

— Естествено — приближи се до Стивън, който се бе преместил до прозореца, и попита:

— Ще ме извиниш ли за момент? Финистър има да ми съобщи нещо.

— Разбира се.

Едуард последва Еймъс навън и заговори:

— Ще ни слушат слугите, които разтребват. Да влезем в библиотеката.

— Отлична идея, сър.

Настаниха се в библиотеката с изглед към градината и Едуард запита:

— Какво ти тежи? Виждаш ми се разтревожен.

— Не съм. Но ето какво. Снощи вечерях с Чарли в „Риц“ и той поздрави някакъв офицер, който се хранеше в същия ресторант. Майор, с когото заедно лежали в две болници последователно. Когато се върна на масата, го попитах за името му и той ми отговори, че приятелят му се казва Седрик Крофърд.

Едуард така се смая, когато чу това име от миналото, че за миг замръзна изумен, без да може да продума. Накрая възкликна:

— Да не е онзи Седрик Крофърд, който е живял с Табита Джеймс? Това ли искаш да ми съобщиш? Както виждам — да: все пак името не се среща често.

— Именно, сър, не допускам да има двама души с едно и също име.

— Очевидно се готвиш да предприемеш нещо по този въпрос, доколкото те познавам, Еймъс.

— Утре ще водя и двамата на вечеря. Надявам се най-после да установя самоличността му.

— И после какво?

— Смятам да го попитам за Табита Джеймс.

— Дали ще ти каже истината? И двамата се съгласихме, че не е убита, защото ако беше, полицията щеше да знае, каквото и да разправя Грейс Роуз. В края на краищата, тогава тя бе само на четири.

— Надявам се да ми разкаже каква е била истинската съдба на Табита и къде е погребана. Мисля, че е редно Грейс Роуз да знае, господин Едуард. Да успокои духа си.

— Говорила ли ти е за това? — приглушено попита Едуард. Не беше трудно да се досети, защото отлично познаваше дъщеря си.

— Да. Дори няколко пъти я водих в Уайтчапъл, с позволението на госпожа Вики, естествено. И разбира се, през годините много пъти е посещавала „Хадън хаус“. Нищо не сме крили от нея. Госпожа Вики всякога искаше да й казваме истината.

— И правилно. Би било глупаво миналото да се пази в тайна — очите на Едуард за миг добиха замислено изражение, остана неподвижен с чашата бренди в ръка, загледан в кехлибарената течност. После помоли:

— Опитай да разбереш колкото може повече, Еймъс. Ще бъде крайно интересно да се чуе какво ще признае. Но не очаквай много, защото надали ще сподели всичко, а и нищо чудно просто да я е изоставил. Или тя да го е напуснала… истинска мистерия, която може никога да не разгадаем.