Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

50.

Еймъс Финистър шофира цяла нощ от Лондон и сега, докато се изкачваше по алеята за коли към конюшните на „Рейвънскар“, изпита огромно облекчение, че най-сетне е пристигнал.

Паркира колата си на покрития с калдъръм двор и се запъти към задната врата на къщата, следвайки указанията на Бес, които му бе дала предната вечер.

Вдигна ръка, за да удари месинговото чукало, но в същия миг вратата се отвори и пред него се изпречи самата тя.

— Добро утро, Еймъс — поздрави тя и отвори вратата по-широко.

— Добро утро, Бес — отговори той и влезе в коридора, като затвори вратата зад себе си. — Някакви новини?

Тя поклати глава.

— За жалост, не. Заповядай на закуска. Джесъп ни чака, а готвачката всичко е приготвила.

— Колко любезно, благодаря ти.

— След цяла нощ път сигурно си уморен.

— Малко — призна си той и тръгна по дългия коридор към трапезарията.

Джесъп стоеше до вратата и се доближи до тях, а лицето му видимо се проясни при вида на Еймъс Финистър.

— Добро утро, господин Финистър — радостно възкликна той и ги поведе към стаята. — Госпожица Бес ви очакваше с нетърпение, а и всички ние. Навярно сте изтощен, пътят от Лондон е дълъг.

Бившето ченге се усмихна на иконома, когото открай време харесваше, и отвърна:

— Радвам се да те видя, Джесъп, и да ти кажа право, не е трудно да се шофира нощем. Шосетата са празни, така че се придвижих бързо.

Икономът поведе Еймъс към бюфета, където, както обикновено, ги очакваше богат избор от горещи и студени блюда.

— Какво да ви предложа, сър? — попита Джесъп и започна да вдига капаците на най-различни сребърни подноси. — Имаме наденички и бекон, тук пък — бъбреци, в този — домати или пушена сьомга, ако предпочитате. В този има бъркани яйца, но готвачката ще ви приготви пържени, ако ги обичате така.

— Наденички и бекон и може би един печен домат, Джесъп, ще ми бъдат напълно достатъчни — Еймъс се върна на масата и седна срещу Бес, а икономът нареди избраната от него храната, върху една чиния, и му я подаде.

— Както всеки ден ли, госпожице Бес? — попита Джесъп и когато тя кимна, той бързо се приближи до бюфета и миг по-късно се върна с чиния печени домати. След минути сервира на масата препечен хляб и масло заедно с всевъзможни конфитюри и им наля чай.

Когато останаха сами, Бес промълви:

— Двамата местни детективи признаха, че това е най-необикновеният случай, на който са се натъквали, Еймъс.

— Пълна мистерия, Бес, и то много тревожна. Разкажи ми отново за рибарската хижа. Спомена, че вратата зеела отворена.

— Да, и затова ми направи впечатление. Защото вратата се удряше от вятъра. Веднага се досетих, че Едуард младши я е оставил отворена. Качих се, огледах заслона и видях, че едната голяма лодка липсва.

— „Лейди Бес“, казваш?

— Да. Баща ми я нарече на мен.

— Хубаво е, че разполагаме с името… — Еймъс внезапно млъкна, ядосан сам на себе си. Идеше му да си отхапе езика.

Бес попита:

— В случай на злополука, така ли, Еймъс? Името помага да се установи чия е била потъналата лодка.

Той кимна с изражение на разкаяние.

— Опасявам се, че да.

— Не се разстройвай… Сама си го помислих — тя поклати глава и изведнъж светлите й очи, така подобни на бащините й, се напълниха със сълзи. Опита се да ги спре; в гърлото й бе заседнала буца, а душата я болеше.

— О, Бес, скъпа моя — промълви Еймъс, а сърцето му се сви заради нея. Стана и пристъпи към нея.

Тя поклати глава.

— Не, не, няма нищо, добре съм. Сълзите няма да помогнат — извади от джоба си носна кърпичка и избърса очите си. Когато отново я пъхна в джоба на жилетката си, напипа ключа. — О, Еймъс, ключът бе в ключалката, затова заключих хижата. Виж, още е у мен — тя го извади и му го показа.

— Донесох си инструментите за взимане на отпечатъци от пръсти, така че по-късно ще се опитам да проверя дали има, Бес. Дотогава разкажи ми отново всичко, както ми го описа снощи по телефона.

 

 

— Готвачке, на двора има няк’ъв адски съмнителен тип — викна Поли, вторачена през прозореца на кухнята.

Готвачката се извъртя, както държеше дървената лъжица, и се намръщи към новата кухненска прислужница.

— К’во има, момиче? К’ви ги приказваш?

— Оня отвън. Айде де, погледни.

Госпожа Ладъм се приближи до прозореца и веднага разбра за какво говори Поли. Наистина в двора на конюшнята имаше някакъв странен на вид мъж, който се беше упътил към задната врата.

Готвачката остави дървената лъжица и изтри длани в кухненската кърпа, после пооправи бонето си, забързано излезе от кухнята и тръгна по коридора. Бе отворила вратата и стоеше на стъпалата, когато мъжът се приближи.

Щом спря пред нея, тя веднага отгатна какъв е занаятът му. От него лъхаше толкова силна миризма на риба, че тя инстинктивно се отдръпна и веднага разбра, че е навярно някой от местните рибари или от намиращия се в съседство Скарбъроу.

Той докосна учтиво кепето си с ръка и заговори:

— Добрутро, госпожо, стопанинът вкъщи ли’й?

— Боя се, че не. К’во шъ обичате? — попита готвачката, незабавно преминавайки на местния диалект.

Непознатият сви устни, после изкриви лице.

— Надявах съ да видя стопанина. Тря’а нещо да му река.

Готвачката поклати глава.

— Не мо’а си го извадя от шапката кат’ фокусник зайче, нъл тъй? Господаря го ня’а. По-добре думай, к’во има, та по-скоро да ти олекне.

— За малчуганите е, за хлапетата на Деравенел, дет’ са съ изгубили.

Госпожа Ладъм замръзна на място и хвърли тежък поглед към рибаря. Очите й се присвиха.

— Ако знайш нещо, по-добре й да ми го речеш… хайде, друже, думай.

— Ами ето к’во… видях ги да мятат въдици от Скалата на кормораните. После мернах една рибарска лодка да плава към онуй каменисто плажче под нея. Видях лодкаря да изтегля лодката си на брега.

— И после?

— Нищо, ловях си риба… отплавах навътре, дирех улов, че вчера хич го нямаше. Треска дирех.

— Чакай тука… не си отивай. Ей сегичка се връщам.

Мъжът кимна, а готвачката се понесе по коридора, колкото можеше да бърза и затърси Джесъп. Когато го откри в стаята му, му разказа за рибаря, предаде му думите му и завърши:

— Редно е да му дам един шилинг, Джесъп, за дето си’й дал труда. Има полза от сведението му, надявам се.

— Може би. Моля те, иди и заговори рибаря. Не го оставяй да си тръгне. Ще повикам господин Финистър да го разпита — с тези думи Джесъп се отдалечи, а готвачката забърза към задната врата.

— Почакайте минутка, моля. Икономът ей сега ще дойде, ще доведе един… важен човек. Тъдява ли живеете?

— Живея тук, откак се помня. Том Роуботъм ме викат.

— Наричай ме готвачке, всички тъй правят.

Джесъп се върна с Финистър и Бес. Госпожа Ладъм се отдръпна настрани, за да може Финистър да излезе и поговори с човека.

— Казвам се Финистър — представи се Еймъс. — Разбрах, че имаш нещо да съобщиш за двете момченца, които вчера на обед изчезнаха от плажа на „Рейвънскар“. Би ли ни казал каквото знаеш, моля. Много е важно.

Рибарят повтори същата история, която бе разказал на готвачката. Когато свърши, Еймъс попита:

— Видя ли го да говори с момчетата?

— Не.

— Но го видя, че спря на плажа и издърпва лодката си?

— Точно тъй. Изтегли я връз чакъла и я остави до онез’ грамадни камънаци — Том замълча. — После седна.

— Само това ли видя?

— Да. После наново загребах. Навлязох в дълбокото. Дирех треска.

— Можеш ли да ми опишеш човека? Беше ли достатъчно близо, за да го огледаш?

Рибарят поклати глава.

— Бях доста далеч, за да го видя хубавичко. Ама беше едър. Мускулест и як. Пък и лодката му беше голяма.

— Колко рибари можеше да събере?

Том Роуботъм сви рамене.

— Петима, може би шестима.

— Разбирам. Един много важен въпрос. Видя ли човека да отплава от брега с рибарската си лодка?

— Не. Бях навлязъл в дълбокото, доста надалеч.

— Разбирам. Кажи ми нещо… — Финистър помълча и попита: — Как ти е името, впрочем?

— Том… Роуботъм, сър.

Бившият полицай протегна десница.

— Радвам се да се запознаем, Том, и благодаря, че дойде да ни съобщиш, каквото си видял.

Стиснаха си ръце и Том кимна с уважение.

Еймъс го разглежда миг-два, после се поинтересува:

— Какво те накара да дойдеш, Том? Сигурно си помислил, че е от значение, дето си видял онзи.

— Тъй ами. Жена ми Бети рече, че вчера полицията бъкала навсякъде и че двете деца са изчезнали. После се сетих и й рекох к’во съм видял, та тя ми заръча да дойда и говоря със стопанина.

— Е, благодаря, много съм ти признателен — рече Еймъс и измъкна няколко монети.

Том се възпротиви:

— Не, не ща нищо. Сторих к’вото й редно. Господин Деравенел, за господин Едуард ми й думата, все добрини правеше на хората от селото — поклати глава. — Може и да не й важно, дето съм го видял оня. Ама си рекох, че й по-добре да обадя на господин Ричард, както рече жена ми.

Бес пристъпи напред.

— Аз съм дъщерята на господин Едуард, Том, а изчезналите момчета са братята ми. Благодаря ти, че дойде вкъщи. Всички сме ти признателни.

 

 

Еймъс веднага разбра, че на плажа няма да намерят нищо, нито улики, нито следи от момчетата или когото и да е друг. Бедата бе в чакъла, приливите и отливите. Морето по няколко пъти на ден заливаше плажа, покрит с дребни камъчета, миди и вкаменелости… и отмиваше всичко.

После тръгнаха към Скалата на кормораните, без да престават да се оглеждат, и Бес го поведе към рибарската хижа на скалната издатина. Преди това му бе дала ключа и той се опита да свали отпечатъците по него без особен резултат. Твърде много хора го бяха държали в последно време.

Докато стояха един до друг на вратата, Бес посочи останалите три рибарски лодки… „Скъпата Мег“, „Тюлен“ и „Макбет“ и обясни:

— Баща ми държеше тук само четири лодки, но предостатъчно весла.

— Виждам — отвърна Еймъс и в продължение на няколко минути изследва внимателно хижата. И пак не откри нищо, което да му бъде от полза — нищо подозрително. Обърна се към нея и заговори:

— Рибарят Том ми каза, че е видял някакъв мъж да тегли лодка по чакъла и после я оставил до голите скали. Да отидем и огледаме там.

Бес на часа се съгласи, минути по-късно бяха отново на каменистия бряг, откъдето се запътиха към подветрената страна на Скалата на кормораните.

Денят бе безоблачен, слънчев и дори не подухваше бриз… прекрасен ден. Никой от тях обаче не обърна внимание на времето, толкова бяха погълнати от търсенето си. В един момент пронизителните крясъци на морски птици накараха Еймъс да вдигне глава и видя как изящните създания се спускат и после отново се издигат в синьото небе.

— Какви са тези бели птици? — попита той Бес.

— Чайки — отвърна тя. — Тук гъмжи от тях — живеят в скалите, гнездят в тях. Не са ли прелестни с черните връхчета на крилата си и жълтите си човки?

Еймъс кимна.

— Да, красиви са — внезапно млъкна и посочи надолу към мястото, върху което стояха. — Погледни тук, Бес. Повярвах на Том, като каза, че е видял човека да влачи лодката по плажа… виж как е разринат плажа. Нали виждаш вдлъбнатината, изровена от кила на лодката.

— Да, пред очите ми е. Том Роуботъм е много наблюдателен.

— Да — Еймъс се изправи и изпусна дълга и тежка въздишка. Бес бързешком го погледна, но не обели и дума.

Бившето ченге промълви:

— Знаех си, че нищо няма да намерим тук… дори и да търсим цяла вечност. Бес, подозирам, че братята ти вчера са отвлечени от този плаж. Но от кого и по каква причина, не зная.

Девойката стоеше и се взираше в него със замъглени от болка очи. Устните й потрепериха, когато заговори:

— Съгласна съм с теб… Допускаш ли, че онзи тип, когото Том е видял, е спрял тук? — тя се постара да не трепери и да запази самообладание.

— Боя се, че е точно така. Освен това Том добави, че лодката можела да побере петима рибари. А братята ти са две малки момчета. Достатъчно голяма е била за онзи и за тях.

— Но кой ще иска да ги отвлече? — попита тя, готова всеки миг да се разплаче.

— Не зная. Не си го обяснявам. Де да можех. Кога пристига чичо ти?

— Навреме за обяд, както ме увери снощи. Увлича се от самолетите и е наел един да го докара тук заедно с Марк. Каза ми, че имало доста компании за даване на самолети под наем и ми обясни, че му допаднала точно тази, защото собствениците били бивши пилоти от войната. Могат да се приземят на новото летище край Скарбъроу.

— Удивителни машини са самолетите. В тях е бъдещето на транспорта.

— Наистина ли мислиш така? Баба твърди, че са страшно опасни и че могат да паднат от небето. А тя обикновено се пали по новите изобретения.

— Залагам на пътуването по въздуха — заяви Еймъс.

Двамата отново тръгнаха смълчани към стъпалата в скалната стена. Ненадейно Еймъс запита:

— Нямахте ли куче на име Макбет? Същото като на лодката?

— Да, планински териер. Малкият Макбет умря миналата година и Едуард младши бе така разстроен, че известно време не можеше да понесе мисълта за друго куче. Затова татко нарече лодката на Мак, както му викахме.

— Разбирам — Еймъс и Бес тръгнаха рамо до рамо нагоре по стъпалата. В един момент бившият полицай спря и хвана Бес за ръката. — Кога ще съобщиш на майка си, че от вчера момчетата ги няма?

— Днес, струва ми се, след като пристигне чичо Ричард и имаме възможност да поговорим за създалото се положение.

 

 

Ричард Деравенел и Марк Ледбетър се появиха в дванайсет и трийсет и се присъединиха в библиотеката към сломената и потисната група на Сесили Деравенел, Бес и Еймъс.

Ричард Деравенел пръв заговори за изчезналите момчета, като попита майка си:

— Предполагам, че в къщата и земите ни няма нови слуги, които да си наела, без да ми споменеш?

— Не, няма, Ричард. А, забравих за Поли, новата помощница в кухнята, но майка й работеше при нас години поред. Тя е от селото.

— И в имението няма нови работници?

Сесили Деравенел поклати глава и му хвърли крайно неодобрителен поглед.

— Никога не наемам съмнителни или подозрителни хора.

Ричард веднага долови острия й тон и отвърна:

— Длъжен бях да попитам, майко.

— Зная.

Марк Ледбетър се намеси в разговора:

— Разговарях с двамата детективи, които вчера са били тук и те са смаяни до немай-къде. Както всички нас.

— Разполагам с известна информация — заяви тихо Еймъс и им разказа за рибаря Том Роуботъм, който бе почукал на задната врата тази сутрин.

Изражението на Ричард леко се промени, докато слушаше, и когато Еймъс свърши, бързо попита с напрегнат глас:

— Допускаш ли, че този тип с лодката е отвлякъл момчетата?

— Боя се, че да — отговори тъжно Еймъс.

— Защо? — попита Марк. Познаваше Еймъс от години и имаше доверие в способностите му. Но нямаше как да не зададе въпроса от името на семейството. Искаше всички да чуят аргументите за заключението му.

— Защото няма друго обяснение — незабавно отвърна Еймъс. — Освен ако не са се качили сами на лодка и не са отплавали в Северно море. Бес ме уведоми, че лодката „Лейди Бес“ я няма.

— Значи твърдиш, че едната възможност е да са влезли навътре в морето, настигнала ги е буря, лодката се е преобърнала и са се удавили? Другата — че са отвлечени — обобщи Марк.

— Защо някой ще поиска да отвлече братята ми? — неуверено попита Бес, готова отново да заплаче от мъка и тревога. Ричард й хвърли топъл, съчувствен поглед и меко отговори:

— Има безмилостни хора по целия свят, скъпа Бес. Които търгуват с човешки същества… крадат деца… заради откуп, заради други, които искат да имат деца, а нямат или… за разврат.

— О, боже, не го споменавай! — възкликна Сесили, прикривайки устата си с ръка. — Не и това, Ричард — тя ужасено се втренчи в най-малкия си син.

— Има много зли хора, госпожо Деравенел — намеси се Еймъс. — Жестоки, безсърдечни, сребролюбиви, които, според мен, не бива да се наричат човеци.

Сесили кимна и потърси погледа на Марк Ледбетър.

— Ти как мислиш, Марк?

— Бих твърдял, че им се е случило нещастие в морето, ако не беше рибарят, видял лодката на плажа. Вижте… нека призная, доста се двоумя. Момчетата бяха красиви деца и… — замлъкна, като видя Бес и Сесили да се взират в него с ужас.

— О, боже, не! Няма да го понеса — прошепна Сесили и затвори очи. Бес се приближи до баба си и я прегърна, стараейки се да я успокои.

Ричард попита разтревожен:

— Марк, как ще ни препоръчаш да постъпим? А ти, Еймъс?

Бившият полицай поклати глава.

— Огледах плажа, но не намерих никакви улики, освен дълбоки дири от влачена лодка по брега от прибоя към скалите. Нищо друго. Тази сутрин надълго и нашироко разговарях с Джесъп и разпитах повечето от работещите в имението, градинарите и конярите. Никой не е виждал непознати да се мотаят наоколо и в селото не са виждали чужди хора. Ударих на камък. Както и полицията вчера. Преровиха навсякъде, но не откриха нищо.

Ричард се обърна към Марк и попита:

— Ако момчетата бяха отвлечени заради откуп, досега похитителят щеше ли да ни потърси?

— Категорично! Не чакат дълго, преди да се свържат със семейството на жертвата, или в нашия случай, жертвите. Предпочитат да действат бързо с надежда да се отърват от детето и да грабнат парите. Но и инспектор Уолис от Скарбъроу, и главен инспектор Алисън от Йорк са склонни да мислят, че децата са отвлечени.

— Какво ги кара да стигнат до това заключение?

— Вътрешната им интуиция, както споменаха снощи. Инстинктът им на ченгета.

— Безпомощни сме, Марк — въздъхна Ричард. — Какво, в името на Бога, можем да направим?

— Имам предложение — Еймъс отмести погледа си от Ричард към Марк. — Защо не се обърнем към обществеността? Към народа на Англия. Идеята ми е следната: защо не го обявим в пресата? Да дадем изявление пред журналисти, да разкажем за трагедията, да ги накараме да отпечатат снимките на момчетата. Да помолим за помощ да разнищим това престъпление?

— Гениално! — възкликна Марк. — Трябва да предложите възнаграждение, Ричард. Една тлъста сумичка в замяна на момчетата и по-дребни цифри за сведения, които могат да ни отведат в правилната посока, да ни насочат към Едуард младши и малкия Ричи.

— Да! Да се захващаме за работа! — ентусиазирано отговори Ричард, изпълнен с облекчение. — Струва ми се, че е единственото, което можем да сторим. Който и да е отвлякъл децата, не може да ги крие вечно, нали? Някой някъде ще ги забележи, сигурен съм, и ще ни ги доведе.

Но грешеше. Твърде скоро щеше да бъде обвинен за изчезването на племенниците си и заклеймен за деянието си.