Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (41)

41
Лондон

Бес седеше до леглото на баща си в спалнята му в къщата им на „Бъркли Скуеър“. Вчера, в неделя на Великден той настоя да се върне в Лондон. Здравето му се бе подобрило от Разпети петък насам и като твърдеше, че предпочита да бъде в града, нареди на Броудбент са ги закара там късно следобед.

Като го гледаше сега, Бес бе длъжна да признае, че изглежда значително по-добре; цветът му се бе възвърнал, очите му не гледаха като изцъклени и треската бе попреминала, за което най-вече бе благодарна.

Поглеждайки я замислено, Едуард каза:

— Благодаря, че ми прочете „Таймс“, Бес. Искам нещо да ти обясня.

Най-голямата му дъщеря се поизправи на стола си и наостри уши.

— Какво татко? — сериозното му изражение събуди любопитството й.

Той издърпа чекмеджето на нощното си шкафче, извади един лист и й го подаде.

— Първо бих искал да прочетеш това.

Тя изпълни желанието му, после обърна ясносините си очи към него.

— Това е комбинацията за сейфа ти, нали?

— Умница! За сейфа в гардероба ми тук и другия в „Рейвънскар“. Отваря и двата, по-лесно бе да измисля едни и същи числа. Искам да отвориш тукашния и да извадиш кафявия плик от горния рафт.

Тя скочи и прекоси бащината си спалня с листа в ръка. Миг по-късно се върна, понесла плика. След като му го подаде, се върна на стола си. Едуард подържа плика за момент, после го остави на леглото и се обърна към дъщеря си:

— Документите са за теб, Бес. Пази ги. Това са правилата на компанията, на „Деравенелс“, които осъвремених през 1918. Сигурно си спомняш, когато през онази година паднах на терасата на „Рейвънскар“… на Коледа?

— Разбира се, татко.

— Голям късмет извадих него ден, да знаеш. Можех сериозно да се контузя, да си счупя гръбнака или врата, да умра. Това падане ми отвори очите за истината… че не съм вечен и съм като всички останали. Замислих се за правилата на „Деравенелс“ и реших, че съм длъжен да ги променя. Доволен бях, че бордът на директорите не се изправи против мен. Според тях жена, родена с името Деравенел, може да наследи компанията и да я ръководи като управителен директор. Разбираш ли?

— Да. Ами наследникът от мъжки пол? Той не е ли на първо място?

— Категорично. Ами ако нещо се случи едновременно и с двамата ти братя? Ако претърпят злополука и загинат? Човек не знае какво може да ни поднесе животът. Замислих се, както ти казах, и реших, че след братята ти ти ще бъдеш наследницата на „Деравенелс“. Проучих старите правила, изготвих нови и ги представих на годишното събрание на борда на директорите през януари 1919. Те незабавно бяха одобрени и узаконени.

— Другите членове на борда са се съгласили, че жена може да управлява „Деравенелс“! — възкликна Бес. — Не мога да повярвам.

— Е, живеем в модерни времена. Вече сме 1926 година. Ако умра и братята ти починат или станат неправоспособни, тогава ти веднага ставаш моя наследница. С други думи, ако само ти останеш, Бес, ти, най-голямото ми дете си следваща поред и ще наследиш всичко, включително и „Деравенелс“. С изключение на фондовете под попечителство, които съм открил за сестрите ти и майка ти. Грейс Роуз също има собствен фонд. И ти имаш, той си остава твой, независимо от събитията.

За миг Бес остана като втрещена, после осмисли казаното и възкликна с несигурен глас:

— Но ти няма да умреш, татко! Нито братята ми! Моля те, не говори за смърт. Плашиш ме.

— Зная, но трябва да бъдем далновидни и делови, защото залогът е голям. Искам да опазя компанията. Длъжен съм. Аз я създадох такава, каквато е днес. Мой дълг е да запазя „Деравенелс“ за бъдещите потомци. Затова водим сегашния разговор.

Подаде кафявия плик на дъщеря си и обясни:

— Освен правилата на компанията вътре има чек за теб, Бес, за пет хиляди лири. Искам да телефонираш на леля Вики, когато по-късно тази седмица се върне от Кент. Тя ще те заведе в банката, където ще си откриеш сметка и ще наемеш сейф. Чекът…

— Татко, сумата е огромна. Цяло състояние.

— С чека ще си откриеш сметка и парите ще те чакат за всякакви непредвидени обстоятелства, които могат да настъпят един ден. Обясни, че искаш да ти се трупат лихви, разбра ли?

Бес, изгубила ума и дума, само кимна.

— Не се съмнявам, че се сещаш, че сейфът е за документите в плика?

— Да, татко, естествено.

— Моля те, после ги прочети.

— Обезателно.

— Още нещо. Постарай се да запомниш поредицата от цифри наизуст, стига да можеш, и унищожи листа.

— Разбира се.

Той й се усмихна.

— Не се тревожи толкова, скъпа, нищо няма да ми се случи още дълго време, нито на братята ти. Просто съм далновиден.

Бес кимна, без да има доверие на гласа си, за да проговори. Приказките на баща й за смърт и злополуки я разтревожиха неимоверно. За кратко помежду им настъпи тишина, после тя заговори:

— Скоро ще оздравееш, татко, но трябва да се грижиш за себе си. Надявам се, че не се готвиш да ходиш в кантората във вторник, нали?

— Дори аз не съм толкова глупав. Не, ще послушам доктор Лесинг, ще остана в леглото и ще си взимам лекарствата — Едуард се отпусна върху купа възглавници; винаги му беше по-добре седнал, когато имаше бронхит. В това положение като че кашляше по-малко.

Бес стана и като взе плика, се приближи до сейфа на баща си с думите:

— По-добре да ги заключа, докато стане време да ги отнеса в банката.

— Правилно.

Тя се върна и застана до леглото, свела поглед към Едуард; изведнъж на лицето й се появи усмивка, пропъждайки мрачното й изражение.

— Мисля да сляза да поговоря с готвачката, татко. Искам да зная какво ти готви за вечеря. Яде ли ти се нещо конкретно?

— Не съм особено гладен, Бес. Нещо леко — той отпусна глава върху възглавниците. — Уморен съм. Ще ме събудиш ли след час, скъпа?

— Да, татко — тя бързо излезе от стаята и се отправи към кухнята.

Едуард я изгледа как се отдалечава и си мислеше в каква прекрасна жена се бе превърнала. Бе хубаво дете, но сега бе добила нова прелест. Струваше му се, че от нея струи някаква вътрешна светлина, сияние, което често го караше да затаи дъх. Бес бе наследила червеникавозлатистата му коса и изумителни сини очи. Но сега лицето й бе много повече като на майка й. Имаше изящната костна структура на Елизабет, деликатните й черти, изисканата й красота. Много се гордееше с Бес, и то по различни причини. Вярваше й безусловно; винаги бе повече негово дете, отколкото на майка си. Всъщност му се струваше, че от години е предпазлива с майка си.

След като тя затвори вратата след себе си, Едуард затвори очи, вглъби се в себе си и потъна в мисли. Не спеше. Всякакви образи проблясваха в съзнанието му… изведнъж се появи брат му Джордж, ясен като ден. Хубаво момче, красив мъж. Толкова млад да умре… после дойде ред на Невил, негов братовчед и наставник, когото почиташе… и той си отиде рано. Онази страшна катастрофа край „Рейвънскар“… преди толкова време… дванайсет години. Обичният му Джони, братът на Невил на брега под скалите… спомни си общата им младост, как израснаха в Йоркшир, как яздеха през ливадите. Най-силно обичаха ширналите се поля през август и септември; тогава цъфтеше пиренът досущ като море от пурпур, разлюляно от лекия бриз… равнината… прелестна… дива, безкраен простор на тишина и усамотение… там никога не се чувстваше тъжен… полята, ширнали се до безкрая под непостоянното северно небе, бяха негов дом…

Ненадейно мислите му се насочиха към Еймъс Финистър. Миналата година в Париж Грейс Роуз се тревожеше за него и щом се върна в Лондон, той поговори с него. Бившият полицай не се поколеба, когато го попита какво го мъчи. Веднага си изля душата. Едуард и досега чуваше ниския му, скръбен глас.

— Причината е брат ви господин Джордж — призна Еймъс. — С Оливери смятаме, че ние сме виновни за смъртта му, сър. Разбирате ли, разказахме на Венсан Мартел историята за Томас Бекет… Как крал Хенри казал нещо такова: „Кой ще ме отърве от този размирен свещеник?“ и един от стражниците му се втурнал и го пронизал със сабята си в името на краля. С Оливери сме убедени, че Венсан е издърпал клиновете изпод буретата. Той… как да го кажа… намекна ни, че го е сторил. Оттогава се чувстваме отговорни и едновременно с това и виновни. Не сме искали никой да пострада и все пак му го загатнахте.

Едуард си припомни как бе успокоил Еймъс през онзи ден, че не е негова вината, нито на Оливери и че Джордж сам си го е търсел. По-късно Еймъс сподели с него, че Венсан Мартел постепенно така намразил Джордж заради вечните му злословия против него. Нищо не можеше да се докаже естествено, нито Едуард искаше да доказва каквото и да било. Освен това Венсан бе тежко болен от рак и смъртта му бе близка.

Моята вина… ако някой има вина, това съм аз. Отлагах прекалено дълго… ако бях обуздал Джордж още преди години, ако го държах отговорен за постъпките му, а не вечно да му прощавам… може би, ако го държах здраво в ръцете си и го насочвах към добро, днес щеше да е жив… Мама все ми говореше, убеждаваше ме да бъда добър, умоляваше ме да помагам на Джордж, да не бъда злопаметен. Майка му още не му бе простила, знаеше си го… смяташе го за убиец, дори му го каза един ден: „Ти уби сина ми!“… запокити думите право в лицето му, а в същото време той си мислеше: „Но и аз съм ти син“. Но не го изрече… понякога, както сега… му се искаше да бе проговорил…

 

 

Долу, в библиотеката Бес седеше пред бащиното си бюро и говореше по телефона с Уил Хаслинг.

— Татко е по-добре, наистина, чичо Уил, повярвай ми. Говоря истината.

Вслушвайки се внимателно във всяка дума, Уил отвърна:

— Освен че се обаждам да проверя как е, исках също да знаеш, че довечера се връщаме в града. Та ако искаш да се свържеш с мен, ще ме намериш в къщата ни в Лондон.

— Благодаря, че ме уведоми, чичо Уил.

— О, Бес, има и още нещо… Съобщи ли на майка си, че баща ти е болен, че отново страда от бронхит?

Бес стисна слушалката малко по-здраво и смръщи вежди.

— Не съм. Татко не ми е поръчвал да й телефонирам. Мислиш ли, че трябва?

— Не, не, убеден съм, че не е необходимо — бързо отговори Уил. — Щом твърдиш, че баща ти е по-добре тази вечер, май е излишно. С тези думи Уил бе обзет от същото странно чувство, онова неясно предчувствие, което го обзе в петък. Реши да се свърже с Антъни Уилънд, който бе в Рим със сестра си Елизабет. В дъното на душата си знаеше, че трябва да им съобщи.

— Чичо Уил, на телефона ли си? — попита Бес.

— Да, Бес. Предай на баща си най-топлите ми поздрави и му кажи, че утре ще дойда да го видя.

Бес затвори слушалката и задълго остана неподвижна. Дали пък баща й не е толкова добре, колкото й се струваше? Не можеше да се отърве от въпроса защо Уил Хаслинг я попита говорила ли е с майка си в Рим? Знаеше ли Уил нещо повече от нея? Зле ли бе баща й? А, ако не, на какво се дължеше силната му тревога? Какво пък, той бе най-близкият приятел колега на баща й.

Бес излезе от библиотеката и изтича нагоре по стълбите, завтече се по коридора към бащината си спалня, почука на вратата и влетя вътре. За нейна изненада той бе седнал в леглото.

— Дойдох да те събудя, татко — обясни тя, изведнъж успокоена, — а ето те, вече буден.

Слаба усмивка разтегли устните му.

— Какво ми е сготвила готвачката за довечера?

— Гореща пилешка супа с юфка, печена писия със сос от магданоз и картофено пюре. Звучи ми апетитно.

— Едва ли. По-скоро като меню за болен човек.

— Ще вечерям с теб, татко, ще си донеса подноса тук горе. Може ли?

— Разбира се.

 

 

През нощта изведнъж Едуард се събуди. Имаше чувството, че стоманени обръчи стягат гърдите му. Болката бе непоносима. Опита се да помръдне, да седне, но не можа. Успя да се претърколи на една страна и му поолекна. Тогава установи, че го боли дясната страна. Ето, отново през гърдите му премина ужасна раздираща болка. „Дробовете ми са задръстени, каза си той, от бронхита.“

Едно тъничко гласче в главата му нашепваше, че не е бронхитът, че е нещо друго, по-страшно. Запита се дали не получава инфаркт; нямаше как да разбере.

Едуард остана напълно неподвижен, опита се да диша равномерно и постепенно болките отслабнаха и накрая напълно престанаха. Дясната страна все още го болеше, но като продължи да лежи в едно и също положение, започна да намалява. Почувства облекчение, най-сетне задряма, унесе се и скоро заспа дълбоко.

В съня си бе с Лили Овъртън, неговата скъпа Лили, жената, която бе обичал като много млад…