Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

33.
Кент

Едуард не можеше да заспи. Въртя се и се мята с часове; най-сетне стана, нахлузи халата и чехлите си и слезе на долния етаж.

В къщата не се чуваше и звук; всички спяха. Включи една малка лампа в библиотеката и погледна часовника на полицата над камината. Бе два и трийсет.

Отвори френските прозорци, излезе на терасата и застина неподвижен, загледан в небето. Нощта бе черна като кадифе, само шепа звезди блещукаха като диаманти. Сребърният полумесец на луната сякаш бе закачен на небето от някой холивудски сценарист.

Той долови нежния аромат на море, мириса на сол, идещ от блатото Ромни. Знаеше, че ако тръгне по дългата пътека през градината, тя ще го изведе на ивицата земя, където децата обичаха да играят; оттам се виждаше фара в Дънджънес, лъчите му се отразяваха в морето като дълги сребристи пътеки. Обичаше блатото, но тази вечер нямаше настроение да ходи там.

Бе тревожен и потиснат, и мислите му все се връщаха към Наташа Трубецкая и ужасната й орис. Отведнъж всичко се промени. Той й даде надежда, като й осигури пари, за да може да замине и потърси близките си. Възможно бе и да не ги е намерила. Нищо чудно и да не бяха сред живите.

През 1917 животът й се бе обърнал с главата надолу. За миг домът й, дрехите й, бижутата и парите й се бяха превърнали в пепел. Защото се бе наложило да бяга, за да се спаси. Оказала се бездомна бегълка, принудена да търси подслон и начин да си изкарва хляба.

Една вечер в Истанбул му бе доверила:

— Целият ми свят се преобърна. Животът ми, такъв, какъвто го познавах, бе безжалостно отнет от болшевиките. Не мога да си го върна, вече нищо няма да бъде същото.

И за мен нищо няма да бъда същото отново, наум си каза Едуард, седнал на градинската скамейка, все още взрян в тъмното небе; унесен в мисли за миналото… неговото минало. И на Елинор Бъртън.

Красивата, загадъчна Ели. Някогашната му любовница. О, боже, като какъв глупак се бе проявил преди всичките тези години. Защо бе поел този ангажимент към нея? Сега животът му лесно можеше да бъде разрушен, както този на Наташа бе унищожен от ужасна катастрофа.

Точно това си беше… катастрофа. Бе надвиснала над него като дамоклев меч. Бракът му, децата му, бизнесът му, всичко, за което милееше, бе в опасност. Той си беше виновен. Нямаше кого да вини, освен себе си. Е, съществуваше коварният Джордж, който не спираше да сипе хули и да плете интриги. Трябваше да озапти брат си още преди години; бе виновен и за бездействието си. Бе прекалено снизходителен, винаги склонен да прости.

След като брат му избяга с Изабел, и двамата твърде млади за женитба, майка му го умоляваше да бъде милостив към Джордж и да не му се сърди. Тя настоя да му даде работа в „Деравенелс“, когато заговорът на Невил се провали.

И какъвто бе глупак, отстъпи пред молбите й. Много грешки допусна с Джордж. И с Елинор. Сигурно го бе омагьосала с лицето си на мадона, оплете го в мрежите си. Заради слабостта си сега щеше да заплати със семейството и кариерата си. Щеше да загуби всичко.

Но първо трябваше да се разправи с Джордж. Бързо и ефикасно. Само че брат му не бе в Англия. Бе заминал за Франция, за да прекара седмица при сестра им Мег. Ричард го бе уведомил вчера следобед. Когато телефонирал на Мег, за да я попита може ли да им гостуват с Ан за няколко дни през септември, тя споменала, че Джордж понастоящем е при нея. С радост се съгласила с молбата на Ричард, а после добавила, че сега Джордж е в замъка и „си почива, бедничкият“. Точно така се изразила.

Едуард беше споделил с Ричард, че Джордж разпространява клевети за майка им, че бил незаконороден, той и децата му. Неговият малък Рибчо се бе възмутил и се съгласи Джордж да бъде изпратен надалеч. Но Ричард предложи да го натирят в Америка.

Там ли бе най-уместното място да го отпъдят? Едуард не знаеше. Беше прекалено далеч; Едуард знаеше, че Оливери не одобряваше идеята за Щатите. Уил и Алфредо искаха Джордж да е по-наблизо, за да могат да го контролират по-лесно. Еймъс Финистър бе съгласен с тях.

Едуард се бе посъветвал с бившия полицай късно следобед, докато и двамата обядваха в „Уайт“. Това лято в клуба му беше спокойно; много от членовете бяха на почивка със семействата си.

На вечеря на Еймъс му бе хрумнала най-удачната идея. Подхвърли, че Джордж с удоволствие би заминал за лозята във Франция, понеже обичаше виното и бе познавач, горд с познанията си за червените и бели вина!

— Но през половината време той е пиян — бързо възрази Едуард.

— Може и да е — предпазливо отговори Еймъс. — А може и да не е, господин Едуард. По мое мнение няма по-подходящо място за него. Ще замине с голяма охота, и още как.

И бившият полицай се облегна на стола си с поглед, настойчиво вперен в Едуард.

Едуард отвърна на погледа му и първи отклони очи. Защото като че четеше мислите на Еймъс. Разбираха се и без думи.

 

 

Елизабет знаеше, че се случва нещо ужасно. Едуард така странно се държеше, че тя с часове се тормозеше за него, безпокоеше се за здравето му и душевното му спокойствие и какво точно го разяжда отвътре.

Във вторник замина за Лондон, като използва за оправдание договорите за турските мраморни кариери и част от нея му повярва. Той не беше лъжец, отдавна го бе разбрала, но понякога премълчаваше истината, както е угодно заради личния му живот. Обаче в този случай бе абсолютно сигурна, че не отива в града, за да се срещне с Джейн Шоу или някоя друга. Бе напълно убедена, че заминава за Лондон заради кризата с Джордж, който така и не си научи урока.

Тя излезе от спалнята с въздишка, слезе на долния етаж и прекоси главното фоайе на къщата. Извади от шкафа една сламена шапка, за да я пази от слънцето, сложи си я на главата и бързо тръгна по градинската пътека, преди някое от децата да я е видяло. Имаше нужда да остане сама и да помисли.

Беше прекрасно августовско време. Белите облачета по синьото небе бяха неподвижни сред ароматния летен въздух. Тази сутрин още не бе задухал бризът и острият солен мирис откъм морето като че бе навсякъде. Тя плъзна поглед около себе си, горда от своите градини; навсякъде цъфтяха прелестни цветя в различни нюанси на розовото, червеното, жълтото и оранжевото, синьото и лилавото. Обичаше Кент, тук беше значително по-топло от „Рейвънскар“, който бе студен дори и през летните месеци.

Елизабет се радваше да е близо до блатото Ромни. Нещо в него я привличаше… какво точно не бе сигурна, то оставаше скрито от съзнанието й. Независимо от това тази древна блатиста земя я бе омагьосала.

Любимото й място беше едно белведере[1], който Едуард бе разпоредил да построят преди няколко години, и сега забързана влезе в него, седна на един от удобните плетени столове и зарея поглед по посока на фара в Дънджънес. Често сядаха нощем да наблюдават прекрасните дъги, които образува светлината му над Ламанша, отпивайки шампанско или лимонада в зависимост от настроението им. Сега разсеяно се загледа в морето, а мислите й бяха насочени към Едуард.

Бракът им вървеше по-добре от всякога, тя полагаше извънредно старание да не извърши или каже нещо нередно. Освен това като че Нед също бе постигнал мир със себе си, бе спокоен и се разбираха помежду си както в първите дни след женитбата им.

И сега това… бъркотията, предизвикана от Джордж. Нед се бе разстроил повече, отколкото тя очакваше. Бе неспокоен, навъсен, в лошо настроение, често замислен и понякога сякаш се побъркваше от тревога. Не искаше да сподели с нея нищо и това не й даваше мира. Обикновено й се доверяваше, изливаше си душата, тя бе неговият камертон. Не можеше да разбере защо е така необщителен и затворен в себе си.

Знаеше и че не спи добре. Във всичките си домове имаха отделни спални, които обаче бяха свързани помежду си. Често той спеше в нейното легло, без значение къде са; нуждаеше се от близостта й, искаше да е до него винаги, когато му се прииска, без значение за какво… да разговарят, да се любят, по-често второто. И заради близостта им нощем тя знаеше, че той става в ранни зори, излиза навън, седи на терасата или се разхожда наоколо. Това я тревожеше; явно сън не го ловеше. Започваше да му личи. Под очите му се появиха тъмни кръгове, изглеждаше изтощен; бе умислен през повечето време, витаеше далеч от нея. Бе се върнал от Истанбул в отлично здраве, пълен с жизнерадост и въодушевление. И като гръм от ясно небе като че на плещите му падна тежко бреме.

Нед се бе върнал от Лондон вчера следобед, удържайки обещанието си да се прибере до петък на всяка цена. Зарадва децата, като им донесе дребни подаръци от „Хародс“ и на обяд й се видя спокоен. Елизабет знаеше, че е ненадминат актьор, особено когато му се наложеше да крие чувствата си. И предната вечер разигра великолепно представление, понеже присъстваше и майка му.

Знаеше, че е още в леглото и спи. Щеше да стане навреме, за да обядва с нея и децата, както му бе навик, защото обичаше компанията им. Тя нямаше да обели и дума за тревогите му и новия му обичай да се разхожда посред нощ в градината или към блатото и фара. Тази вечер майка му щеше да гостува за вечеря на Вики, Стивън и Грейс Роуз в „Стоунхърст фарм“. С Нед щяха да вечерят тихо сами и тя бе решена да го накара да й каже какво го тревожи.

 

 

Думата на англичанина е закон. Ръкостискането му е равносилно на сключена сделка. Англичанинът не лъже, не мами и не е двуличен. Тези са общоприетите правила на честта на джентълмена. Те са принцип и на Ситито, света на финансите и търговията. Всички живееха по тези правила, те бяха вродени: англичанинът носеше тези принципи в гените си. Поне така вярваше Едуард Деравенел.

Бе горд с постиженията си в бизнеса. Не бе извършил нищо непочтено през седемнайсетте години, през които управляваше „Деравенелс“. Бе за пример сред колегите си в компанията и другите бизнесмени в Ситито. Гордееше се с репутацията си, щастлив бе, че други преуспели мъже го уважаваха. Бизнесът беше неговият живот, неговата алфа и омега.

Ако загубеше света на финансите и търговията, и доверието на колегите си, щеше да бъде унищожен. А сега над него надвисваше тази опасност. Можеше да изгуби всичко. Наследството и семейството му бяха в опасност. И всичко заради Джордж и идиотското му поведение и желанието му да заеме неговото място начело на рода Деравенел.

Вчера, докато пътуваха към Кент с Уил Хаслинг, който имаше къща в провинцията близо до „Уейвърли Корт“, приятелят му избухна в колата, по средата на разговора им за Джордж. Уил отдавна бе загубил търпение към брат му.

Сега Едуард стоеше в дъното на трапезарията в „Уейвърли Корт“, близо до бюфета. Наля си чаша бяло вино, после излезе навън и тръгна към белведерето. Бе прекрасна вечер, небето бе обагрено с пурпурно от залязващото зад хоризонта слънце. „Червено небе вечер — радвай се, човече; червено небе призори — готви се за страшни дни“, промърмори на глас. Бе стара поговорка на майка му. Помъчи се да не мисли за нея. Бе защитница и закрилница на Джордж, а тази вечер не искаше да си припомня този факт.

Беше уморен, изтощен от тревога. За първи път през живота си не искаше да се срещне лице в лице с действителността. А знаеше, че се налага. Беда се бе изправила на пътя му.

Влезе в белведерето, остави чашата с вино, извади кибрит от джоба си, драсна една клечка и запали фитила на ветроупорната лампа.

След като се настани на стола, се отпусна и се остави в главата му да нахлуят неканени, случайни мисли. Затвори очи за миг, откъснал се от действителността…

— Нед, Нед, аз съм…

Чу тих глас. Излезе от унеса си и видя съпругата си да стои на стъпалата и да се взира в него.

Надигна се от стола, примигна на мъждивата светлина и връщайки се отново към настоящето, осъзна, че тази вечер тя е необикновено красива, ефирна, сякаш не от този свят с падащата си на вълни муселинена рокля.

— Боя се, че съм заспал — промълви той. — Извини ме… Май по-добре да влизам да вечеряме. Само ние двамата, нали?

— Да, но още няма нужда да се прибираш. — Елизабет пристъпи навътре. — Вечерята не е готова. — Когато се приближи до него, той забеляза, че лицето й е необичайно бледо, а сребристосините й очи са пълни с тревога. Знаеше, че ще го заговори, ще го попита какво не е наред. Притихна, осъзнал, че не може вечно да крие проблемите си. Но трябваше да остане спокоен.

Тя седна на стола от другата страна на масата, протегна ръка и докосна неговата.

— Добре разбирам, че си силно обезпокоен, Нед, така че, моля те, не отричай. Зная и че не можеш да спиш… и постоянно си разсеян. Моля те, кажи ми какво става. Джордж ли е причината? Допускам, че е той. Заради думите, които е изрекъл за майка ти. Нали?

Едуард не й отговори.

След миг тя възкликна:

— Чуй ме! Той винаги ти е завиждал, всички го знаят и стига да може, ще ти навреди. Той е интригант, вероломен и двуличен. Истината е, че съм твърдо убедена, че е… зъл. Той е лош човек, Нед.

Той си пое дълбоко дъх, мобилизира цялото си самообладание, за да запази гласа си спокоен, и заговори:

— Длъжен съм да ти съобщя нещо, Елизабет. Нещо, което имаш право да знаеш.

— Толкова си сериозен, така мрачен — отвърна тихо тя, внезапно обзета от страх, без да разбира защо. — Случила се е беда, нали?

— Чака ме катастрофа — заяви той с мелодичния си глас, който успя да удържи да не потрепери. Вътрешно бе отчаян, нервите му бяха изопнати и се запита дали наистина би могъл да й каже, дали би посмял…

— О, Нед, надали е толкова страшно — изтръгна го тя от мислите му, връщайки го в кошмарната действителност.

Той не можеше да продума. Беше като ням. Най-после промълви:

— По-лошо е.

— Не разбирам. Моля те, обясни ми какво се е случило, Нед.

Едуард пое дълбоко дъх, намести се на стола, така че да обърне лице към нея. Запита:

— Спомняш ли си как се държах, когато се срещнахме? Че те уверявах, че не искам да се женя? Че съм на деветнайсет и прекалено млад?

— Да, и аз се притесних заради възрастта си. Рекох си, че не искаш да сключиш брак с мен, защото съм с пет години по-стара.

— Не беше това причината. Възрастовата разлика не ме безпокои. За мен е без значение.

— Страхувам се, че още не мога да проумея думите ти. — Недоумението й бе очевидно. — Накъде биеш?

— Не можех да се оженя за теб.

Тя се намръщи и поклати глава.

— Не те разбирам.

— Не можех да се оженя за теб, защото не бях свободен. Вече бях женен.

Елизабет зина насреща му, като че поразена от гръм, а очите й сякаш щяха да изскочат. Поклати глава, отказвайки да повярва.

— Не, не, не може да бъде! Няма как. Кажи ми, че не е истина, Нед, умолявам те — простена тя с разтреперан глас.

— Истина е.

Очите й се впиха в неговите и тя дрезгаво прошепна:

— Значи си двуженец, това ли ми съобщаваш?

— Да. Случи се много отдавна, изхвърлих го от ума си… не се бях сещал от години… — гласът му секна.

— Къде е тя сега? — едва чуто попита Елизабет.

— Мъртва е.

— Кога почина?

— Година след като с теб се оженихме. Бяхме се разделили. Вече не се срещахме. Останахме приятели. Тя беше болна и поиска да замине да живее в… Норич.

— Как й беше името?

— Елинор Бъртън.

Елизабет поклати глава; не познаваше тази жена, а и без това й бе невъзможно да проговори. От думите му бе като замаяна. Имаше право. Беше катастрофа.

— Беше вдовица — продължи той. — Вдовицата на сър Елис Нътинг. Баща й бе лорд Килканън.

Елизабет преглътна с усилие и примигна, за да попречи на сълзите си да потекат.

— Кой знае за нея?

Той безпомощно поклати глава.

— Въобразявах си, че никой. Докато не ми разказа онзи ден за разговора между Джордж и Роланд Девънпорт.

Елизабет трепереше и неспособна да успокои гласа си, едва зададе следващия си въпрос:

— Кой ви венча? — най-сетне успя да продума.

— Непознат свещеник. В Гринич. Но той няма да каже и дума.

— Тогава откъде знае Джордж? — отново попита тя с треперещ глас, очите й се напълниха със сълзи и потекоха по лицето й.

— Не вярвам да знае, поне не фактите. Навярно е чул някакви слухове.

— Сигурно знае нещо — изстреля тя, а гласът й изведнъж стана рязък.

— Нищо чудно — съгласи се тихо той. — Когато Елинор почина, помня, че се тревожех, че може да се е изповядала пред свещеника си, за да изкупи греховете си и да поиска прошка на смъртното си ложе.

— Джордж знае! Ето какво ме побърква — Елизабет го изгледа студено, после избърса сълзите от лицето си.

Изгубил дар слово, Едуард стоеше като истукан. Без да помръдва, не откъсваше поглед от нея, лицето му пребледня като платно, а сините му очи се изпълниха с неподправено страдание. Съвсем неочаквано тя скочи от стола си и се развика:

— Как можа? Как можа да се ожениш за мен? Когато вече си бил женен? Бракът ни не е законен и винаги си го знаел. Децата ни са незаконородени. И седемте. Синовете ти не са твои наследници. Джордж е наследникът ти. — Елизабет се извъртя, тръгна към стъпалата, за да се махне колкото може по-далеч, после промени намерението си и се обърна с лице към него.

Той също бе скочил и пристъпи към нея:

— Елизабет, моля те, изслушай ме… — млъкна, като видя ужаса на лицето й.

Тя протегна ръце пред себе си, за да го спре, преди да успее да я доближи.

Той замръзна на място. Сърцето му се сви.

Тя извика със силен и ясен глас:

— О, боже! О, боже! Какво ще правим? Това е катастрофа. С живота ни е свършено. Край с бизнеса ти. Аз съм опозорена, а бъдещето на децата ни, на невинните ни деца, е погубено. И всичко заради теб, Едуард Деравенел. Ти ме излъга!

— Не съм те лъгал. Никога не съм твърдял…

— Излъга ме, като премълча! — Лицето й бе разкривено от мъка и гняв и тя пребледня досущ като него. — Нищо чудно, че брат ти те обижда и си точи зъбите. Хванал те е за топките! — ревна тя, изпълнена с най-дълбока омраза към него.

— Мисля, че има решение — започна Едуард — единственото възможно. — Замълча. Тя хукна по стъпалата и побягна нанякъде. Нед се затича след нея, но падна върху едър камък, откъснал се от скалата; изправи се и продължи бяга си през градините. Тя не се виждаше никъде; той се завтече към къщата, тичешком обиколи стаите, търсеше я, викаше името й.

Нямаше я. Без да обръща внимание на иконома Пакстън, който го гледаше в изумление, отново се върна навън и се насочи към блатото. Молеше я да се върне, отново и отново. Никакъв отговор. Бе изчезнала.

 

 

Едуард преброди по-голямата част от блатото, благодарен, че е едва осем часът и е все още светло. Но знаеше, че скоро ще падне мрак и бе силно разтревожен. Къде бе Елизабет?

Изведнъж му хрумна, че може да се е насочила към ивицата суша, която преди години бе разчистил и където децата често играеха.

За минути стигна до мястото и веднага я забеляза, седнала сгушена на дървената пейка. Заля го огромно чувство на облекчение и той се затича по-бързо.

Тя не вдигна очи, когато застана до нея. Свита в крайчеца на скамейката с подвити под себе си крака плачеше, като че сърцето й щеше да се скъса. Бе сломена, знаеше го, но навярно щеше да го изцери. Длъжен бе да го стори, в името на децата.

Едуард протегна ръка и я сложи на рамото й. Тя се дръпна и прошепна:

— Махни се от мен. Не ме докосвай. Никога повече не ме докосвай. Върви си. Остави ме.

Той се отмести. Меко заговори:

— Прости ми, Елизабет, прости ми, че ти причинявам тази болка. Постъпих като глупак. Аз… тя се бе превърнала в спомен, когато те срещнах, а те желаех така силно. Обичах те.

— Искаше да ме вкараш в леглото си, нали? — просъска тя.

— Да, и това е вярно, наистина изпитвах преодолимо желание към теб, повече отколкото към която и да е друга жена. Повярвай ми, истина е. Трябваше да те имам… просто трябваше, Елизабет. А ти бе добродетелна вдовица. Стремеше се към брак, затова се ожених за теб.

— И ми направи седем деца. До едно копелета.

— Недей! Не го казвай. Мога да поправя злото.

Нещо в нея се пречупи. Тя се изправи и го погледна. Очите й бяха пълни с омраза. Преди да успее да помръдне, тя се завтече към него и го заудря с юмруци по гърдите, ударите й ставаха все по-силни, а тя пищеше:

— Съсипа ми живота, моя и на децата ни. Ненавиждам те, заради онова, което причини на всички нас! Никога няма да ти простя, Едуард Деравенел. Никога.

Той успя да я хване за ръцете, стисна я за китките и впи поглед в очите й.

— Сгреших. Моля те за прошка. Мога всичко да поправя, само ме изслушай.

— Че защо да те слушам! — извика тя, но яростта й бе поутихнала; нещо в нея й подсказваше, че трябва да го остави да говори. Не й оставаше нищо друго. И тогава заплака, сълзи се затъркаляха по лицето й. Той я взе в обятията си, прегърна я и я притисна до себе си. Елизабет не преставаше да ридае, а той я утешаваше, галеше косите й, целуваше лицето и мокрите й клепачи. Постепенно я успокои и я поведе обратно към градинската скамейка.

Седна до нея, обгърна с ръка раменете й и нежно заговори:

— Зная, че ти причиних мъка и ужасно съжалявам. Но ако ме послушаш, ще ти кажа как да разрешим проблема.

Тя кимна, понеже не се доверяваше на гласа си.

— Трябва да се оженя за теб, и то незабавно. Да легализирам съюза ни. Абсолютно наложително е.

— И как ще стане? Някой ще разбере.

— Няма.

— Но трябва да отидем в църква или в гражданска служба. Не можем да го сторим току-така. Невъзможно е. Прекалено си известен.

— Съвсем вярно е. Права си. Обаче навремето се ожених тайно за теб, ще се венчаем тайно и сега.

— Къде?

— В параклиса в „Рейвънскар“.

— Кога?

— Колкото е възможно по-скоро. Утре ще вземем влака и веднага ще се оженим. Майка ми и децата са там. Щом пристигнем, ще потърся в селото отец О’Конър. Не се съмнявам, че ще ни венчае.

— Но ще му се види странно и ще се разприказва. Знаеш какви са селските свещеници… като стари клюкарки.

— Не, не, не и отец Майкъл. Винаги е бил верен на семейство Деравенел. Уважаван е в „Рейвънскар“ и е капелан[2] повече от трийсет години, откакто пристигна от Ирландия, за да заеме мястото на чичо си. Заслужава пълното ни доверие. И мълчи като гроб.

— Няма ли да реши, че е нередно? Да ни венчае отново, като знае, че сме женени?

— Ще му кажа, че искаме да подновим клетвите си, заради любовта ни… че искаме да имаме още едно дете и че престоят ни в „Рейвънскар“ е втори меден месец.

Тя се дръпна от него и му се изсмя в лицето.

Без да обръща внимание на изблика й на гняв, той отново започна да я убеждава:

— Това е единственото решение, повярвай ми. Дълго си блъсках главата. Ще ни венчае в параклиса и само тримата ще знаем. Оженим ли се, Джордж може да приказва каквото си ще. Ще ми бъдеш законна съпруга.

Тя не промълви и дума, не издаде и звук.

Седяха така дълго време, докато започна да се спуска здрачът. И тогава, когато небето промени цвета си, той я хвана за ръката и я изправи на крака. Заедно тръгнаха към къщата в пълно мълчание.

Не му бе дала отговор, но Едуард бе сигурен, че ще постъпи, както бе предложил. Какъв избор имаше? Не оставаше друго, освен да поправят грешката му.

Бележки

[1] Белведере — отделен павилион в парк на дворец или имение, откъдето се открива хубава гледка. — Б.ред.

[2] Капелан — в Англия свещеник в домашна църква. — Б.ред.