Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

16.

Елизабет напълно съзнаваше, че казаното сутринта бе грешка, когато упрекна Едуард, че диамантена брошка е прекалено скъп подарък за едно дете.

Той веднага се обиди, направи някаква саркастична забележка и й обърна гръб. Трябваше по-рано да се сети. Осъзна го, когато денят се стопи и се спусна вечерта. Бес открай време му бе любимка, глезеше я, даваше да се разбере, че нищо не е прекалено хубаво за нея.

И естествено, не понасяше каквато и да е критика. Защо не си бе държала устата затворена? Не знаеше как, но някак все правеше неуместни забележки. Това не се случваше пред никого другиго, само пред него. „Дали не е от страх и гняв?“, питаше се тя.

Неотдавна и брат й Антъни я нарече глупачка, защото вдига шум за маловажни неща.

— Не се мъчи да спечелиш една битка — посъветва я той със студен, укорителен тон. — Съсредоточи се да спечелиш войната. Тя единствено има значение… Един ден, Лизи, ще се събудиш и ще откриеш, че си убила гъската, която снася златни яйца.

Толкова й бе ядосан, че тя не посмя да го сгълчи, задето я нарече Лизи. Вместо това измънка, че не разбира напълно какво иска да й каже.

— За интелигентна жена понякога си изненадващо тъпа — бе й заявил със същия леден, надменен глас, издаващ яростта му. — Все спориш за нещо и се оплакваш, че имал любовници, когато такива няма…

— Ами Джейн Шоу? — бе го прекъснала тя, гледайки свирепо брат си.

— Тя е единствената и точка. И двамата го знаем. Няма други любовници, както ти се изразяваш.

— Какви ги говориш? Че трябва да я преглътна?

— Именно. Затвори си очите, както постъпват другите жени от нашата класа, чиито мъже имат любовници. Които са половината от населението, бих казал, ако не и повече. И запомни един важен факт: жена, която дълго време е била любовница на някой мъж, не е поискала нещо неизпълнимо и не се стреми към брак, не желае нищо повече от това, което получава. Джейн Шоу не ти мъти водата. Отвърни й със същото.

— Обижда чувствата ми — изхленчила бе тя. — Искам да ми е верен.

— О, за бога, порасни, Елизабет! Пренебрегва ли те физически? Глупав въпрос. Очевидно не, след като раждаш нови и нови бебета едно след друго. Да не би да те бие? Хайде, кажи! Криеш ли нещо от мен? Удрял ли те е Нед?

— Не. Не ми е посягал, нито на когото и да било, ако става въпрос. Едуард има нужното възпитание.

— Това отдавна съм го разбрал. Зная също, че ти осигурява постоянен лукс, имаш разкошни домове, позволява ти да харчиш колкото си искаш за тоалети и всевъзможни дрънкулки и буквално те засипва с бижута. Няма от какво да се оплакваш, скъпа моя.

— Обаче, виж…

— Няма обаче. Или ще добавя, че те смятам за глупава — брат й се бе навел към нея и бе прошепнал тихо: — Колкото по-дълго продължи връзката му с Джейн, толкова по-добре за теб… защо не можеш да разбереш?

— Бих предпочела изобщо да няма любовница.

— Кога ще пораснеш! Невъзможно е, не и с мъж като Нед. Ако нямаше метреса — ще го формулирам така — ако нямаше метреса като Джейн, тогава щеше да ти се наложи да се примириш с много любовници. Жени, не така благоразумни като нея, защо да не си го кажем? С амбиции да станат следващата госпожа Деравенел.

Спомни си как последната забележка така я разстрои и смути, че стига да не обядваха в „Риц“, можеше и да заплаче. Някак успя да овладее чувствата си и само да сведе глава и започна да рови из дамската си чанта за носна кърпичка, без да каже нищо.

Заговори Антъни, този път с по-вежлив тон.

— Не искам да плачеш, не понасям жени да леят сълзи.

— Не бе особено любезен.

— Казах ти истината, какво е положението, Елизабет, и повярвай ми, мисля единствено за теб и твоето благополучие — бе я уверил тогава и я хвана за ръката. — Имаш прекрасен живот, Елизабет, съвършен живот и млад, красив съпруг, който има невероятни успехи и е богат като Крез. Отнася се с теб като с кралица и ти разрешава да харчиш на воля… все едно е пиян моряк, за бога! Няма по-щедър от него. Също е прекрасен баща и обожава децата си. Освен това зная със сигурност, че няма намерение да те напуска, така че позволи му една дребна волност, какво ще кажеш?

— Да, прав си, Антъни. Всичко казано от теб е истина. Ще си затварям устата, обещавам ти. Няма да му опявам за нищо.

Антъни бе кимнал и завършил:

— За мен няма и съмнение, че никога не му е минавала мисълта за развод, Елизабет. В края на краищата, той те обича.

„Така ще кажеш, та нали работиш за него“, бе помислила тя, но успя да преглътне горчивите думи, знаейки, че отново ще разпалят спора.

Тази вечер, седнала сама в спалнята си в „Рейвънскар“ в коледната нощ, проумя, че онези мисли са били груби и абсурдни. И крайно несправедливи към брат й. Щеше да й каже същото, дори и да не работеше за Едуард. „Колко долно от моя страна“, укори се тя и изпита огромно облекчение, че обидните думи не излязоха от устата й. Последното, от което имаше нужда, беше да предизвика враждебността на брат си, който й желаеше само доброто — щастие, сигурност и доволство.

Елизабет се облегна на фотьойла и се замисли как да се сдобри с Нед. Длъжна бе. Още тази вечер. Не искаше необмислените й забележки за подаръка на Бес да го измъчват. Бе вежлив тази сутрин, както и на обяд, но тогава присъстваха и децата. Дори на вечеря бе достатъчно любезен, при все и необичайно необщителен. Изглеждаше някак вглъбен, като се замислеше сега. След вечеря пожела лека нощ на нея и майка си, влезе в библиотеката и недвусмислено затвори вратата след себе си. Сесили се оттегли в стаята си и на нея не й оставаше нищо друго, освен да придружи свекърва си горе и да заспи.

Елизабет погледна френския часовник на нощното си шкафче и видя, че е почти единайсет. Още не си бе легнал. Или беше? Беше ли се прибрал в спалнята си? Дори когато искаше да спи сам в стаята си в съседство с нейната, обикновено се отбиваше да й пожелае лека нощ, да си поговорят минутка-две, преди да се оттегли.

Тя стана, излезе от стаята, застана пред вратата му и се ослуша. Пълна тишина. Не се чуваше и звук. Тя полека натисна дръжката и открехна вратата. Лампите светеха, леглото бе оправено, но той никакъв не се виждаше.

Нима бе долу с чаша питие за компания и собственото му недоволство? Не знаеше. И откъде? Оставаше й да седне и да го чака да си легне. Трябваше да говори с него, да разведри обстановката.

 

 

След като Джесъп хвърли още цепеници в камината в библиотеката и му наля калвадос, Едуард Деравенел се изправи за малко пред огъня, както му бе обичай, отпи от ябълковото бренди и се замисли. Толкова грижи му се бяха струпали, че не знаеше откъде да започне. Някои от тях вече бе разрешил: Ричард бе получил нотариалния акт за къщата в Челси и Джордж оставаше безсилен да се възпротиви; бе предал на семейство Форт документите за фонда под попечителство на Грейс Роуз, за да ги съхраняват, докато тя навърши пълнолетие. Едуард бе доволен, че й го откри. Така тя винаги щеше да бъде независима и никога нямаше да се наложи да моли никого за нищо.

Бе направил същото и за Джейн Шоу. Тя имаше собствен фонд, който той бе създал преди шест години и подобно на Грейс Роуз, щеше да се радва на финансова обезпеченост, независимо дали той е до нея, или не.

Усмихна се при спомена за изненадата на Джейн миналия четвъртък, когато й подаде документите за фонда. Бе отишъл да я вземе за вечерята у семейство Форт и тогава й връчи пакета, завързан с червена панделка.

— Още един скромен коледен подарък — бе обяснил той.

Разбира се, тя се зарадва, после се изненада, а очите й се насълзиха, като разбра какво има в пакета.

— Не плачи, Джейн — бе промълвил той с утешителен глас. — Не умирам, нито те напускам, нито заминавам нанякъде. Искам да държиш документите при теб, защото те ти принадлежат, подсигуряват живота и бъдещето ти, в случай че ме надживееш.

Понеже бе интелигентна и разумна жена, тя на часа разбра значението им и прибра документите в сейф, след като многократно му благодари, че й мисли доброто. В този сейф стоеше и нотариалният акт за къщата й в Хайд Парк Гардънс, която той й бе купил преди много време и веднага й бе подарил.

Джейн избърса сълзите си, оправи грима си и отидоха на вечеря у Вики и Стивън и прекараха чудесно заедно. Джейн се бе влюбила в Грейс Роуз същата вечер и пожела да я опознае по-отблизо. В началото на декември един ден Едуард седна на бюрото си и написа черно на бяло последната си воля. Замисли се за това, докато отпиваше дълга глътка коняк, отпуснал се на стол близо до камината.

След като се върна в Лондон след Коледа, си уговори среща с адвокатите си и прегледа заедно с тях новото си завещание и анулира предишното.

Не бе променил много неща: подробно бе определил кой какво ще наследи, написа го пределно разбираемо, за да не възникнат двусмислици заради неясен език.

Една от основните му грижи бе Елизабет, която бе твърде разточителна. Искаше съпругата му да разполага с всичко, от което някога почувства нужда, защото я обичаше, независимо какво си мислеше тя. Също се погрижи да обезпечи щедро четирите си дъщери Бес, Мери, Сесили и новородената Ан. Всяка от тях имаше свой собствен фонд под попечителство. Той пожела така.

Едуард имаше склонност силно да се тревожи за жените в семейството си и каква ще бъде участта им, когато умре.

По природа прагматик, благословен с предвидливост, знаеше, че се налага да се погрижи за всички въпроси, безпокоящи ума му. Искаше всичко да бъде прегледно и напълно законно.

Колкото до двамата му синове Едуард младши и Ричи, те получаваха солидно обезпечение като негови наследници от мъжки пол. Най-големият щеше да наследи всичко, къщите в Лондон и Кент, парите и „Рейвънскар“ и щеше да оглави „Деравенелс“ след смъртта му.

Но какво щеше да стане, ако умре, преди Едуард младши да бъде достатъчно голям, за да управлява „Деравенелс“? Тази мисъл отдавна не го оставяше на мира. Ако Едуард младши не бе навършил пълнолетие, тогава Джордж бе следващият наред, що се касае за ръководството на компанията. Но не бе човекът, на когото можеше да се възложи тази работа; Джордж нямаше правилни преценки, не заслужаваше доверие, бе напълно некадърен и както личеше, на път да се превърне в пияница, ако не бе станал вече.

Освен това открай време Джордж бе алчен, завистлив, сееше раздори и се противеше на всичко. Безпочвено амбициозен, ставаше раздразнителен, когато не станеше неговото. Тревожното бе, че откак се помнеше, брат му все искаше да бъде на неговото място. После идваха предателствата и вероломните му деяния, прекалено много, за да го оправдае или да ги забрави. И все пак му бе простил, нали? Защото Джордж му бе брат и беше длъжен да проявява снизхождение към прегрешенията му.

Вече не, рече си Нед. Джордж не заслужаваше нищо. Тогава идваше ред на Ричард. Щеше да му даде законно право следващата седмица. Ричард, малкият му Рибчо, верният му и предан брат, неизменният му любимец. Бе способен да управлява „Деравенелс“, ако се наложеше. Да, това бе решението. А най-големият му син разполагаше с надеждни хора, които да го напътстват, освен Ричард. Уил Хаслинг, Алфредо Оливери, Антъни Уилънд, неговият чичо, и естествено Еймъс Финистър щяха да му пазят гърба.

Едуард се разсмя. Бе само на трийсет и три. Щеше да навърши трийсет и четири на двайсет и осми април идващата година. Още млад, за да умира. Засмя се отново. Знаеше, че го чака дълъг живот.

Изправи се и се приближи до масата в ъгъла, където Джесъп бе оставил подноса с напитките, и си наля още един калвадос, после добави малко газирана вода.

Върна се пред камината, седна и за няколко мига се замисли за добрите си, верни приятели, искаше му се да са заедно. Бе привикнал да са около него. Беше самотен, а не бе свикнал на самотата и липсата на мъжка компания.

Едуард Деравенел, както повечето аристократи от викторианската епоха, бе традиционалист, израснал в свят, управляван от мъже. Бе сложен свят, изграден около класи, имотно състояние, училище, университет, частни клубове, а за някои и Британската армия, Кралската флота, църковен сан или кариера в политиката. Съществуваха принципи и правила, принципи за чест, правила за държание. Тези млади мъже бяха възпитани като джентълмени, които знаят как да се отнасят към по-възрастните, по-висшите в йерархията, към родителите и дамите. Лошите маниери, просташките обноски с жените, неплатените дългове, маменето при игра на карти, пиянството и недостойното поведение водеха до отхвърляне от обществото, окичваха мъжа с лоша репутация, спечелваха му прозвищата негодник, мерзавец, че и по-лоши.

Всички близки приятели на Нед бяха джентълмени като самия него. Говореха същия език, водеха подобен живот, имаха еднакви убеждения и възпитание и един ден щяха да станат елитът на обществото и управляващата класа, както бащите им преди тях. Тази вечер всички те му липсваха, без тях се чувстваше загубен. Нямаше търпение да се върне в Лондон, за да ги срещне. Изправи се и загаси няколко лампи, върна се на стола си, седна и отпи от брендито, унесен в мисли, полузаспал, полубуден, витаещ из собствения си свят.