Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Втора част
Нед
Истина и любов

„Истината е истина и любовта е любов,

затова ни дай своя благослов;

но пречи ли истината на моята изгода,

тогава като нищо аз без нея мога.“

Алфред Едгар Копард[1]

„Скрита в непристъпен храм

е недостъпната долина на бляновете.“

Елън Глазгоу[2], „Сигурни мерки“

„Който познава себе си е умен;

който познава другите е мъдрец.“

Лао Дзъ

31.
Истанбул, 1921

Нефт. Черен, смрадлив, мазен, сякаш изригнал от пъкъла. Черно злато. Дългогодишната му мечта да открие петрол се бе сбъднала. Най-после.

Едуард Деравенел седеше на терасата на разкошна яли[3] на брега на Босфора. Бе прекрасна, слънчева юлска сутрин и той отпиваше от чаша горещ ментов чай, отхапваше от бисквита с бадеми и мислеше за нефта.

„Деравко ойл“ вече съществуваше. Сега той притежаваше петролни полета в Южна Персия, благодарение на проницателността, търпението и уменията на Джарвис Мърсън, на когото безусловно вярваше, и неговия съдружник Хърб Липсън. И разбира се, собствените му пари. Бе финансирал цялото оборудване и сондажите.

Двамата петролотърсачи изпълниха обещаното. Откриха просторно и богато петролно поле в една долина в Персия, където закупиха от шаха нефтена концесия. Геоложките им проби, инстинктът и нюхът им към петрола им подсказаха наличието на ценните залежи. Избраха долината за сондажите си през 1918, след като убедиха Едуард в прогнозите си и да ги подкрепи финансово, като на практика да стане техен пълноправен съдружник. Едуард се престраши да рискува, нагази с двата крака в сделката, без да скъпи средства, като се надяваше и се молеше двамата мъже да успеят.

Авантюрата им започна през май 1918 година. Изненадващо пристигнаха в Лондон на път за Персия, за да проучат положението. Той обядва с тях в „Рулс“ и по време на обяда го убедиха да им стане партньор. Въодушевлението им, вярата им в себе си и фактът, че са доказали способностите си на петролотърсачи разпалиха и неговия ентусиазъм. Освен това им имаше доверие.

На обяда присъстваха Алфредо Оливери и Уил Хаслинг и двамата първоначално споделиха съмненията си от цялата им схема. Оливери изтъкна, че купуването на концесията и сондажите са само първите стъпки.

— Да приемем, че наистина откриеш нефт — бе казал той, — но за да продължиш ще са ти нужни тонове пари… да го съхраняваш, рафинираш и транспортираш. Да, ще ти трябват сериозни суми в брой, за да организираш производството — бе погледнал многозначително Едуард, преди да попита: — Колко? Един милион? Навярно дори няколко. Готов ли си да рискуваш толкова?

Сега Едуард си спомни, че бе изтръпнал вътрешно, но бе успял да запази усмивката на лицето си, после взе решение, основаващо се само на интуицията му. Открай време вярваше в Мърсън, познаваше работата на Липсън, така че отговори:

— Добре казано, Оливери, но смятам да сключа съдружие с тези двамата. Обаче няма да вложа парите на „Деравенелс“… повече от прав си, че е рисковано. В нефта няма нищо сигурно. Вярвам в тези мъже и ще ги подкрепя, но със собствени средства. Ако не открият петрол, загубата ще засегне само мен. А ако наистина успеят, „Деравенелс“ ще се включи и „Деравко“ ще стане част от компанията. Как ти се струва?

Оливери бе кимнал, макар и все още обзет от съмнения, а Уил се бе засмял.

— Току-що лепна на американските ни приятели знак за високо качество и затова са длъжни да успеят. Е, да търсим петрол!

Петимата вдигнаха чаши и пиха за персийското начинание.

След като пристигнаха в Южна Персия и бързо се сдобиха с концесия от шаха, Мърсън и Липсън сформираха два екипа. В тях участваха петролотърсачи от Америка, геолози от Англия, от Баку в Азербайджан, най-голямото руско пристанище и център на нефтената индустрия на страната. През 1918 ураганът на Руската революция бе позагубил силата си, въпреки това много петролотърсачи бягаха от Баку в Персия, където чуждестранните петролни компании, най-вече английски и американски, ги лапаха като топъл хляб. Започнаха сондажите на най-обнадеждаващото място за търсене на нефт.

Мърсън и Липсън също така успяха да убедят мъжете от местните племена да работят за тях. Обещанието за черно злато примамваше всички.

На всеки две седмици те изготвяха доклад за Едуард и го изпращаха в Лондон, в който най-подробно го информираха за всичко.

През следващите две седмици преживяха много разочарования и ужасни провали, последвани от месеци изнурителен труд, неприятности и ядове заради злополуки, някои от които неизбежни. И все пак двамата американци не се отказаха от надеждата, че ще открият петрол дори и в най-тежък час или след най-неочаквани катастрофи.

Впечатлен от упоритостта им, абсолютната всеотдайност и непоколебимата им вяра, че ще открият нефт в земните недра, потокът от пари от Едуард към тях не пресъхна: плащаше надници, снабдяваше ги с храна и закупуваше допълнително оборудване, когато бе необходимо.

Накрая след две и половина години непрестанни усилия Мърсън и Липсън разбраха, че или трябва скоро да открият нефт, или да се откажат. Начинанието стана прекалено скъпо и съзнаваха, че Едуард Деравенел няма да ги финансира до безкрай. Омразна им бе идеята да признаят пълното си поражение, но се налагаше да закрият лагера в Каменната долина, както бяха започнали да я наричат, ако и от третия им кладенец не бликнеше петрол. Първият и вторият останаха сухи. Досега бяха ударили само твърда скала.

Напълно съзнаваха, че всичко зависи от третия кладенец: ако останеше сух, нямаха друг изход, освен да прекратят цялата операция. Сондата им вече беше достигнала седемстотин метра без резултат, но искаха да опитат още малко по-надолу.

— Да го наречем последно хвърляне на заровете — се бе обърнал Мърсън към Липсън с мрачна усмивка. — Да минем хиляда и сто метра и да видим какво ще стане. — Отново изготвиха доклад и го изпратиха, обяснявайки на Едуард, че предстои последният сондаж.

Малко над хиляда метра най-сетне късметът им се усмихна. Чу се силно буботене, сякаш започваше земетресение, последвано от поредица гърмежи. И изведнъж бликна фонтан от нефт, какъвто не бяха виждали досега. Възхитителен черен петрол, който се издигаше в небето поне на двайсет и пет метра и не спираше.

Бяха в бизнеса. Нефтеният бизнес.

Покрити с кал и гъст, черен петрол, двамата американци и екипите им се смееха, крещяха и танцуваха като изпаднали в транс дервиши. На следващия ден изпратиха един от нефтотърсачите в Абадан да телеграфира на Едуард, за да му съобщи великолепната новина.

Когато Едуард получи телеграмата, отначало не можеше да повярва. След всичките години на трудности и разочарования в Персия Мърсън и Липсън най-после бяха успели. Стигнаха до петрол. И то до огромно находище. Бе като замаян; в „Деравенелс“ този ден предстоеше голямо тържество. Едуард веднага им изпрати поздравленията си с обещание да ги види през юли.

Преди три седмици най-сетне стана възможно да напусне Лондон. Бе отпътувал до Марсилия и оттам взе кораб до Абадан. С него тръгнаха Алфредо Оливери и Уил Хаслинг, а в Абадан ги посрещна Мърсън и ги откара до нефтените полета.

Каква възхитителна гледка представляваха всички онези сондажни кули, възправили се гордо към бледосиньото персийско небе. Неговите кули. На „Деравко“. Мечтата му да притежава нефтена компания се бе сбъднала. Едуард бе във възторг.

Мърсън и Липсън ги разведоха заедно с Уил и Алфредо из петролните полета и ги запознаха с всеки член на екипите. Всяка нощ слушаха изумителни истории — някои от тях доста преувеличени — чак до пукването на зората; посещението им бе последвано от продължителни празненства, много бира, уиски и руска водка.

След четири дни те напуснаха долината, която все още наричаха Каменната. Целта им бе Турция и отново тръгнаха по суша — към Истанбул. Тримата се бяха отправили натам към срещата си с Исмет Бозвели, очарователния турчин с английски обноски, възпитаник на Оксфорд, който ръководеше делата им в Турция, също като баща си и дядо си преди него.

От само себе си се подразбираше, че ще отседнат в живописната стара яли на Исмет. Тази великолепна вила бе разположена сред най-пищните градини по бреговете на Босфора.

След като починаха няколко дни, Алфредо и Уил отпътуваха с Ахмед Ханум, който също работеше за „Деравенелс“ в Истанбул, за да посетят мраморните кариери. Някои от тях се намираха по островите на Мраморно море, граничещо с Босфора. Алфредо търсеше да закупи нови кариери за „Деравенелс“.

Едуард не ги придружи и остана в ялито, понеже в Персия се бе простудил, а се страхуваше да не хване бронхит, към който бе склонен.

Хвърли поглед около себе си, доволен от решението си. Вилата бе възхитителна, слугите — вежливи и любезни и откликваха на мига, а храната — много вкусна. Щеше да възстанови здравето си в тази прекрасна къща, заобиколена от цветя, зелени морави и сенчести дървета. Идилия, която даваше покой на душата му. Тук можеше да отпочине в усамотение, наслаждаваше се на самотата си през деня, когато Исмет бе в кантората на „Деравенелс“ в центъра на града.

Компанията търгуваше с Турция от няколкостотин години, най-вече внасяше килими от Хареке и Канакале, Денизил и Кония, платове и коприни, всевъзможни подправки, баклава и локум, така любими на англичаните, както и бистро като сълза българско розово масло. Използваха го за производство на парфюми и помади за тяло.

Фирмата „Деравенелс“ доставяше множество стоки в Турция, преди всичко вълнени платове от тъкачниците си в Брадфорд, готово облекло от фабриките си в Лийдс и вино от френските си лозя. Търговията й с Турция открай време вървеше отлично и турските вносители и търговци й имаха безусловно доверие.

Едуард се изправи и тръгна по пътеката, минаваща през полегатите зелени морави, които се спускаха към голяма тераса с изглед към Босфора. Стигна до някаква ограда, отвори вратичката и излезе на терасата. Друга ниска ограда минаваше съвсем близо до водата и той седна върху нея. Пред него се простираше Босфорът, широкият воден път — връзка между Запада и Изтока.

Протокът започваше със Златния рог — разклонение на друг пролив, Дарданелите — естествен залив, дал възможност за изграждане на пристанището на Истанбул. Отвъд него бе безкраят на Черно море… и Русия.

Едуард погледна към другия бряг на Босфора, към Мала Азия. Невероятно, сякаш Истанбул с единия крак бе стъпил в Европа, с другия — в Азия.

Точно под него, в подножието на терасата бяха навесът с лодките, с които плаваха по Босфора и до отсрещния малоазийски бряг, и дългият пристан, където плавателните съдове стоварваха гостите, идващи във вилата.

Едуард се наслаждаваше на всеки миг, откакто бе пристигнал в Истанбул, място, коренно различно от всяко друго, в което бе ходил. Древният град бе едновременно екзотичен и тайнствен и не преставаше да го очарова. През последните два дни в прохладата на ранната утрин Исмет го бе завел да разгледа някои от старинните забележителности — Синята джамия, църквата „Света София“, двореца Топкапъ, сега превърнат в музей.

Това бе град на джамии, минарета и църкви, както и много дворци. Посетиха Пазара на подправките, където Едуард с наслада се потопи сред изумителните и упойващи аромати на стотици треви и билки. В топлия въздух се носеха всевъзможни благоухания от Азия и Африка: кимион, къри, чили, шафран, червен пипер, кориандър, куркума, кимион и канела. Към края на седмицата Исмет бе запланувал да го придружи до Големия базар, екскурзия, която очакваше с нарастващо нетърпение. На този древен пазар се продаваше всичко, от бижута до килими. Той искаше да избере подаръци за дъщерите и синовете си, също трябваше да намери нещо подходящо за Елизабет, майка си, Джейн, Вики и Фенела. Не биваше да ги забравя — иначе биха се разстроили.

 

 

На връщане Едуард си направи дълга разходка, преди да се върне в ялито. Прекоси множеството градини, отрупани с цвят, с пръснати тук-там фонтани, от които ромонеше вода. Исмет му бе казал, че тази градини са най-красиви напролет, когато цъфтят лалетата, любимо за турците цвете векове поред, култивирано от тях много преди холандците, нещо, което дотогава не знаеше. Всъщност, северняците го бяха открили в Турция, откъдето го бяха отнесли у дома.

Тази сутрин бе необичайно топло, но все още откъм Босфора подухваше приятен, лек бриз, който го разхлаждаше и освежаваше. Исмет го бе поканил да се върне през пролетта и той реши да се възползва от поканата.

Да, щеше да се върне и навярно да доведе и семейството си; знаеше, че ще се зарадват. И най-вече Грейс Роуз, която учеше история. Толкова интересни места щеше да види. Със сигурност добре си бе отпочинал през изминалите няколко седмици и се чувстваше в прекрасно физическо състояние, свеж и енергичен, подмладен, като че се бе върнал години назад. Лицето му бе загоряло, косата — златиста, а в походката му се долавяше нова жизненост.

Турция бе завладяваща страна и щеше да стане още по-привлекателна, мислеше си Едуард. По думите на Ахмед Ханум се раждаше една нова държава. Основан през седми век, в миналото Истанбул бе претърпял множество промени. В продължение на шестнайсет века бе столица на Византийската империя, а по-късно седалище на отоманските султани. Но сега на хоризонта се възправяше нова фигура, човек, който щеше да донесе промяна, го бе уверил вчера Ахмед по време на вечеря. Името му бе Мустафа Кемал Ататюрк, бивш генерал от армията, повел турците към славната победа при Галиполи, когато съюзниците атакуваха протока Дарданели през Първата световна война.

Според Ахмед, Ататюрк се стремеше да поведе страната към настоящето. Младият служител в „Деравенелс“ предвещаваше, че бившият генерал до година ще отмени султанската власт и ще извърши политически и обществени реформи. Ахмед изглеждаше напълно убеден, че Ататюрк ще бъде избран за президент на бъдещата република и Едуард бе склонен да се съгласи с по-младия мъж.

„Единственото постоянно е промяната“, помисли си Едуард, припомнил си една стара поговорка, която често цитираше майка му. Когато се качи по белите мраморни стъпала и влезе в прохладното преддверие на ялито, му хрумна, че промяната лъхаше отвсякъде, сега, когато бе настъпило спокойствие след края на войната. „Новото начало се вижда навсякъде“, отбеляза наум и тръгна по витата стълба към апартамента си.

Нямаше как да узнае, че и в неговия живот предстои ново начало. И промени… драстични обрати, които ще го увлекат във вихъра си.

 

 

Стаята бе тиха и прохладна, само лекото пърхане на висящия от тавана вентилатор нарушаваше тишината в този горещ ден.

Едуард дремеше в леглото, както обикновено се наслаждаваше на почивката след обяда в градината с Исмет. Бе свикнал да поляга следобед, откак пристигна във вилата, за да гостува на турския си съдружник и според него бе един от най-цивилизованите обичаи.

Белите дървени капаци на прозорците бяха затворени, за да спират жегата и слънцето и само тънки лъчи дневна светлина се процеждаха през тесните им процепи. Златисти проблясъци играеха във въздуха, в който се издигаха микроскопични прашинки.

Протягайки се с въздишка, Едуард напълно се разбуди и остана да лежи, вперил очи в тавана, а погледът му следеше въртенето на перките на вентилатора. После се обърна на една страна и затвори клепачи и се опита да си припомни низа от сънища, споходили го този следобед… за русокоса жена, която го гали по челото и целува по устните…

Елизабет? Или Джейн? Или рускинята белогвардейка, с която се запозна, когато бе в хотел „Пера палас“ заедно с Исмет и Ахмед? Не бе сигурен. Вероятно сънят бе събирателен образ и от трите.

Мислите му се насочиха към Елизабет и поразителната й красота. Съпругата му бе невероятна красавица… и целият свят го виждаше. Но бог му е свидетел, че на моменти беше непоносима. Но не и напоследък и като се сетеше за спокойствието на изминалите дванайсет месеца, мислено скръсти пръсти с надежда положението да не се влоши. Тя бе станала кротка и тиха по време на бременността си миналата година и двамата се развълнуваха, когато роди син. Беше им третият и го кръстиха Джордж, макар че в последно време Едуард бе започнал да се пита защо.

Беше традиция в семейство Деравенел поколения поред на синовете и дъщерите да се дават едни и същи имена. Обичаят бе характерен за повечето семейства от английската аристокрация.

Но Джордж, на когото бе кръстено най-малкото им дете, напоследък създаваше все повече неприятности; откъдето минеше, го следваха катастрофи.

Едуард едва чуто въздъхна, докато разсъждаваше за ужасния си брат, после заличи образа му в съзнанието си. Още веднъж се замисли за съпругата си. През август щяха да отидат за един месец в Кент, както правеха от няколко години насам. Децата обичаха тучните поляни и нямаха търпение да заминат. Месецът в Алдингтън бе голямо удоволствие и за него, защото щеше да прекара повече време с потомството си.

Сега бяха седем. Бес, Мери, Сесили, Едуард младши, Ричард, Ан и Джордж. Да не забравяме и Грейс Роуз, която бе обещала да идва всеки ден, когато с Вики и Стивън гостуват в „Стоунхърст фарм“.

Изведнъж тя затанцува в мислите му… Грейс Роуз. Прелестна млада жена на двайсет и една, с която всички се гордееха. Тази година бе навършила пълнолетие и през март Вики и Стивън дадоха вечеря с танци в „Риц“. Поканиха и Елизабет, понеже беше официално семейно тържество, а Джейн, както винаги разумна и дискретна, тихо отпътува за Париж за една седмица. Никога не се натрапваше.

Ах, Джейн, неговата прекрасна Джейн, така вярна, така постоянна, незаменима събеседница и приятелка. Понякога се питаше какво би правил без нея; тя бе станала неделима част от живота му. Елизабет все още го привличаше сексуално, както първия ден, когато я срещна. На четирийсет и една изглеждаше като жена едва навършила трийсет. Нямаше нито една бръчка по лицето, нито бе напълняла или загрубяла. Бе стройна и гъвкава, внимаваше какво яде и пие.

Сега той бе на трийсет и шест, при все че и той не изглеждаше на годините си. Независимо от това съпругата му вечно се тормозеше, че е с пет години по-възрастна от него. Не го бе грижа. Според него възрастта бе само някакво си число и не означаваше нищо.

Мислите му се насочиха към Наташа Трубецкая, княгинята белогвардейка, която работеше в бара на хотел „Пера палас“. Бе руса, красива и изискана. Но бе трагична фигура.

Тя избягала от Санкт Петербург през 1917 в началото на революцията, когато болшевиките свалили Романови от трона и убили брат й княз Игор Трубецкой. Беше братовчедка на царя, както и снаха й, княгиня Наталия Трубецкая и племенницата й Ирина. Наташа още не можеше да се свърже с тях, но се надяваше да открие изчезналите членове на семейството си. Планът й беше, както бе споделила с него, да събере достатъчно пари и да се пресели в Париж, където имаше руска общност, подобна на тази в Истанбул, но по-многобройна. Вярваше, че там можеха да й помогнат; искаше поне да опита.

Исмет бе представил Едуард, Уил и Алфредо на княгиня Наташа, когато за първи път пристигнаха в Истанбул. Заведе ги на вечеря в хотел „Пера палас“ и щом се нахраниха, слязоха в бара, където свиреше оркестър, а бардамите бяха на разположение да танцуват с гостите.

Уил и Нед танцуваха с княгинята, тя седна за кратко при тях, отпивайки от ментовия си чай. В последвалата вечер им разказа за изчезналото си семейство, единствените й оцелели роднини и мечтата си да ги намери. Бяха бегълци като самата нея, но тя беше убедена, че са живи. Единствената й мисъл бе как да ги открие, им бе обяснила на безупречен английски.

Едуард я възприе като хубава, но тъжна жена, затворила се в собствената си трагедия. Жени като нея го плашеха — бягаше от тях като дявол от тамян… катастрофите го преследваха още от младостта му. Искаше да ги държи на разстояние.

Една вечер, когато отново отидоха в хотела точно преди Уил и Алфредо да заминат за мраморните кариери, Уил подкачи Нед за Наташа. Но думите му дори не предизвикаха смях. Едуард поклати глава и обясни, че не изпитва плътско влечение към нея, като добави, че интуицията му говори, че при нея е същото. Уил не продължи темата, понеже знаеше, че най-добрият му приятел казва истината.

Но трагедията на Наташа не даваше мира на Едуард, затова той смъкна крака от леглото, стана, приближи се до писалището и извади чековата си книжка. Написа чек на името на княгиня Трубецкая, пъхна го в един плик и го адресира. Щеше да й го даде тази вечер: на обяд Исмет го бе уведомил, че ще вечерят в „Пера палас“.

Едуард затвори чекмеджето, пристъпи към един от прозорците и отвори кепенците. От далечината долиташе тъжното песнопение на мюезина[4], приканващ правоверните към молитва… самотен, меланхоличен глас, който достигаше до него през топлия въздух и му напомняше колко е различно тук и колко е далеч от Англия.

Слънцето се бе спуснало зад хоризонта… скоро щеше да падне нощта.

 

 

Когато по-късно същата вечер Едуард и Исмет влязоха в бара на „Пера палас“, веднага забелязаха княгиня Наташа. Тя седеше близо до бара, отпиваше от обичайния ментов чай и разговаряше с управителя Абаз Гуркан.

Видя ги, че се приближават и кимна за поздрав, очевидно нежелаейки да им се натрапва.

— Бих желал да поканя княгинята да се присъедини към нас — промълви Едуард.

Исмет кимна в знак на съгласие.

— Но, разбира се. Известно ни е, че компанията ни й е приятна — той се усмихна и поклати глава. — Такава интелигентна и образована жена… да стигне дотук. Боли ме, боли ме сърцето, Едуард, да гледам благородничка да работи като бардама.

— Разбирам какво искаш да кажеш. От друга страна успява да се издържа — изтъкна Едуард, вдигна ръка, повика келнера и поръча шампанско „Круг“.

— Според мен е по-точно да се каже, че едва свързва двата края — подхвърли Исмет, а сантименталните му очи блеснаха на одухотвореното му лице. Гонеше шейсетте, не бе женен, нямаше и деца, но имаше слабост към хубавите жени. Едуард знаеше, че си има любовница, която никога не се показваше пред хората с него, а той обичаше да идва тук и да танцува с европейките, главно руски емигрантки.

Едуард стана и заяви:

— Ще отида да я поканя да седне при нас. Нали не възразяваш?

— Ще я зарадвате… защото когато седи с гостите, й плащат — после добави: — Винаги я каня при себе си, за да изкара нещо.

Едуард прекоси помещението. С белия си костюм, безупречна бяла риза и синя вратовръзка бе ослепителен. Спря се до бара и поздрави:

— Добър вечер, княгиньо Трубецкая, добър вечер, господин Гуркан — и вежливо склони глава.

И двамата отвърнаха на поздрава му и Едуард побърза да попита:

— Ще благоволите ли да се присъедините към нас, княгиньо? Поръчах розово шампанско, но можете да получите чая си, ако предпочитате.

Мимолетна усмивка пооживи мрачното й лице и веднага изчезна. Отговори, без следа от акцент:

— Благодаря ви, господин Деравенел, нищо по-хубаво от това да изпия чаша шампанско във вашата компания — извини се на управителя и отново се обърна към Едуард. — Да отидем ли при господин Бозвели?

— Бих искал първо да направим един кръг на дансинга с вас — отвърна той.

Подхвана я под лакътя и я поведе към малкия дансинг в края на бара. Задвижиха се в съвършена хармония, следвайки музиката, без да говорят, докато Едуард не произнесе неочаквано:

— Донесох ви подарък и го приемете без никакви ангажименти.

Тя леко се отдръпна и го погледна, а големите й сиви очи се впиха в неговите. Изглеждаше озадачена, когато след миг отговори:

— Опасявам се, че не ви разбирам. Какъв подарък сте ми донесли?

— Написах ви чек. Искам да заминете за Париж или където пожелаете, за да потърсите близките си. Не мога да понеса мисълта, че сте ги загубили, че си нямате никого. Няма нищо по-важно от семейството. Винаги съм го вярвал.

— Чек ли? — тя доби объркан вид, като продължаваше да се взира в него. — Не ми е възможно да приема пари, господин Деравенел. Не е редно да взимам нищо от вас. Та аз не ви познавам.

— Зная. За вас съм само случаен познат. Освен това зная как сте възпитана и че сте от царско потекло. Но ще ви дам чека, а вие ще го приемете, за да ми направите удоволствие. Повтарям, той е подарък. Не искам нищо в замяна, нищо… — сведе очи към нея и продължи танца. — Всъщност, не е истина — подхвана наново той. — Искам да видя усмивка на лицето ви и бих желал да ми пишете, когато откриете снаха си и племенницата си. Когато ги намерите, ще дойда да се запозная с тях, където и да се намирате.

— Не зная какво да отговоря — започна тя и внезапно млъкна, изпълнена с изумление и неувереност, смаяна от щедростта му.

— Елате да седнем за момент — предложи Едуард и я поведе към малка масичка в ъгъла. Когато се настаниха, измъкна плика от джоба си и безмълвно й го подаде.

Тя се втренчи в плика, после колебливо го отвори и извади чека. Ахна и тихо възкликна:

— Не, не мога да го приема, господин Деравенел! Това са страшно много пари. Мили боже… — пъхна чека обратно в плика и му го подаде.

Той отказа да го вземе, поклати глава и погледна към чантичката й, поставена на масата.

— Приберете го в чантата си. Осребрете го утре и осъществете плановете си.

— Не е редно да го взема. Та това са пет хиляди лири, господин Деравенел. Прекалено много са.

— Приемете го така… Не успях да отпразнувам както подобава откриването на находището с петрол. Нека това е моят начин да го ознаменувам… като помогна на вас и близките ви. Моля ви, удовлетворете желанието ми, празнувайте с мен. Сега да се върнем при Исмет и да вдигнем наздравица с чаша шампанско.

Все още с неохота Наташа прибра чека и после прошепна:

— Безкрайно ви благодаря, господин Деравенел. — Той забеляза сълзите, заблестели в сивите й очи. Тя постави ръка на рамото му и продължи: — Не е достатъчно да ви благодаря… Никога няма да забравя щедрия ви жест, безкрайната доброта, която проявихте към мен. Докато съм жива, няма да ви забравя. Толкова сте великодушен.

С напредването на вечерта Едуард наблюдаваше все по-явното й щастие. Никак не бе свикнал да я вижда да се усмихва, не бе подготвен за неочакваната сила на мелодичния й глас. Цялата сияеше и това му доставяше неимоверно удоволствие. Бе й дал надежда.

Извърши едно малко добро, навярно бе помогнал животът на тази жена да се промени само защото й бе дал пари, за да замине и потърси онези, които обича и които бе изгубила след 1917. Вече можеше да потърси близките, за които страдаше.

Тази вечер бе неотразима. Беше облечена в сиво-синя копринена рокля, която се спускаше на красиви дипли около нея, докато танцуваше с Исмет. Русата й коса блестеше, сивите й очи искряха и изящните й черти бяха като изваяни. Висока, стройна и гъвкава, в нея имаше нещо неповторимо. Изтънченост, образованост и аристократично потекло, бяха думите, които дойдоха на ума на Нед, макар че не изразяваха всичко. Друго го порази. Тя се държеше с неповторимо достойнство. И защо не? Произхождаше от династията Романови, беше член на руското царско семейство, братовчедка на един от най-великите аристократи, покойния цар Николай, убит заедно със семейството си в Екатерининград.

А сега бе тук, в Истанбул и работеше като бардама. Една злочеста княгиня, жертва на катастрофални събития — съдбоносни превратности в страната и собствения й живот, смъртта на брат й и мистериозното изчезване на съпругата и детето му. Домът й беше разрушен, старият й живот — завинаги погубен. И все пак един непознат не побягна от нея, угнетен от нещастието. Подаде й ръка.

Ненадейно Едуард си помисли, че ако всичко бе така просто, колко лесен щеше да бъде животът. Особено неговият, но обикновено обстоятелствата бяха далеч по-заплетени.

Скоро щеше да разбере колко сложни са всъщност.

Бележки

[1] Алфред Едгар Копард (1878 — 1967) — английски поет и белетрист, член на литературната група „Нови елизабетинци“. — Б.пр.

[2] Елън Глазгоу (1873 — 1945) — американска писателка, носителка на наградата „Пулицър“ — Б.пр.

[3] Крайбрежно имение, характерно за Турция и Близкия изток. — Б.пр.

[4] Мюезин — низш духовен мохамедански служител, викач от минаре за молитва. — Б.ред.