Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Наследниците на Рейвънскар

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Мариела Янакиева

Художник: Megachrom Петър Христов

ISBN: 978-954-585-937-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1454

История

  1. — Добавяне

32.
Кент

— Не зная дали ти е ясно, но напоследък Джордж отново пие, и то доста — заговори Елизабет от прага на вратата, вперила поглед през стаята в Едуард. Той седеше на стол до френските прозорци в библиотеката в къщата им в Олдингтън. Затвори книгата, която четеше, свали очилата си и се обърна към нея.

— Да, забелязах, когато се върнах от Истанбул. Но Джордж никога не е имал мяра, известно ти е — Едуард поклати глава и лицето му стана по-сурово. — Пък има силно чувство за самосъхранение, не мислиш ли?

— Предполагам, че си прав — съгласи се Елизабет, влезе в стаята и седна срещу съпруга си. — Но накъде биеш? Не те разбирам напълно.

— Джордж прекалява с какво ли не, после изведнъж спира и се взима в ръце. Някак си се овладява и влиза в пътя. Като че някакъв демон в него му говори и го кара да върши щуротии…

Елизабет го прекъсна:

— Става дума за друго, Едуард, Джордж напоследък се е разприказвал.

Заинтригуван, Едуард се поизправи на стола си и хвърли бърз поглед към съпругата си с присвити очи.

— Какво точно имаш предвид?

— Разнася клюки. Съобщи ми го приятелката ми Оливия Девънпорт — обясни Елизабет. — Била на някаква вечеря преди няколко дни, където Джордж намекнал, че си незаконороден и затова не ти се полага да наследиш „Деравенелс“. Че той е законният наследник. Пълни глупости.

Едуард бе напълно смаян, изгледа я в почуда, после изсъска:

— Каква безсмислица! — отново го хвана яд на брат му. След това ядът прерасна в гняв. — Старата нелепост, разпространявана преди години от клона Грант от Ланкастър! Съчинители на скандални истории, подхвърляха глупави твърдения за баща ми, искаха да го злепоставят, да го изкарат рогоносец. На Джордж би трябвало да му е ясно.

Едуард скочи на крака, прекоси стаята, а гневът му се развихри в истинска ярост.

— Джордж е глупак. Да не говорим колко скандално е да подкопава репутацията на жена като Сесили Деравенел. Собствената му майка, за бога! Какво си въобразява? Ако ми паднеше в ръцете сега, хубаво щях да го наредя.

Гневът на Едуард към брат му го завладя изцяло. Как бе възможно Джордж да намеква, че майка им е била невярна съпруга и е имала дете от друг?

Познавайки буйния характер на съпруга си, Елизабет стана, приближи се до него и постави ръка на рамото му.

— Седни, Нед. Напълно съм съгласна с теб. Да злослови така против майка си — вашата майка — длъжен си да го спреш.

— Очевидно — Нед се остави да го отведе до канапето и двамата седнаха.

Съпругата му продължи:

— Опитва се да злепостави теб по присъщия си вероломен начин. Но този път прекали, особено по отношение на майка ти. Не е за вярване, че е паднал толкова ниско.

Едуард кимна и се помъчи да се успокои. Не искаше да си разваля деня, да помрачава спокойствието, царящо в къщата в момента. Елизабет бе мила, грижовна и нежна, и не си бяха разменяли остри думи от дълго време. Радваше се, че живее в спокойна атмосфера и се наслаждаваше на лятната си почивка край морето заедно с децата и майка си.

Погледна Елизабет и заговори с нисък, настойчив глас:

— Не бива нищо да й казваме. Не искам да я разстройвам. Майка ми не трябва да узнава.

— Разбирам. Но като се замислиш, е ужасно — тя винаги е защитавала Джордж, все е на негова страна, през целия си живот. Изменя на нея, не само на теб.

— Това е най-унизителното! — въздъхна Нед.

Елизабет понечи да каже нещо, но рязко млъкна.

— Какво щеше да ми кажеш? — попита той и й хвърли дълъг, въпросителен поглед.

— Ами… още неща били казани онази вечер. Всъщност, миналата седмица. От брат ти. Оливия ми разправи, че подметнал нещо на съпруга й. Познаваш го, Нед, Роланд Девънпорт, прочутия адвокат.

— О, да, прекрасен човек. Е, какви ги е наговорил Джордж на Роланд?

— Подхвърлил, че и твоите деца са копелета като теб и аз не съм ти законна съпруга. Въпреки че Роланд бил изумен и ядосан на Джордж, решил да отмине приказките му със смях, понеже в тях няма никакъв смисъл. Отговорил на брат ти, че е прекалил с пиенето. Явно е добавил, и то доста категорично, че Джордж по-добре да внимава какво говори за теб, ако не иска да има сериозни неприятности.

Елизабет замълча, после набързо додаде:

— По всичко личи, че Джордж е намекнал нещо за Гринич или Норич, или и двете места, не съм сигурна. Споменал и някакъв мъж, Оливия не можа да си спомни името му. Тя и съпругът й смятат, че Джордж бил страшно пиян и се държал по-ужасно от всякога. Съпругът й заявил, че заслужава порицание. И двамата са на мнение, че говори глупости като всички пияници.

Едуард не отрони и дума.

Стоеше вкаменен. Усети как кръвта се отдръпва от лицето му, не можеше да разсъждава ясно. Ударът го порази, за миг остана като парализиран, после си заповяда: „Мисли! Мисли!“ В главата му нахлуха въпроси. Какво точно знае Джордж? Как е възможно да е узнал? Кой може да му е казал? Беше толкова отдавна…

— Какво има, Нед? — попита Елизабет уплашена и гласът й се извиси. Изгледа го притеснена. — Пребледня като платно. Лошо ли ти е?

Знаеше, че е длъжен да запази присъствие на духа и се опита да си възвърне самообладанието. След това хладнокръвието и абсолютната самодисциплина си казаха думата. Насили се да се усмихне и отвърна с лек смях:

— Не зная какво ми стана, скъпа, наистина не зная. За секунда като че ми се зави свят. Нищо повече — отпусна напрегнатото си тяло, усмихна й се по-топло и добави: — Сигурно, задето се ядосах на Джордж. Вбесих се, че разправя пред хората небивалици за майка ни.

— Да, разбира се, това ще е! — тя кимна и се изправи. — Ще помоля готвачката да ни запари чай. Искаш ли нещо за хапване? Сигурно си гладен.

Той поклати глава и още веднъж спокойно й се усмихна.

— Не, но един чай ще ми дойде добре.

Когато Елизабет припряно излезе, Едуард се облегна на канапето и затвори очи. Не му идваше наум как да се справи с тази неприятност. Но едно му бе ясно. Брат му Джордж бе отишъл твърде далеч и трябваше да бъде спрян. Незабавно. Бе станал прекалено опасен. Налагаше се да бъде отстранен.

 

 

На следващата сутрин Едуард отпътува за Лондон. Не бе нещо необичайно за него, понеже често пътуваше до столицата и се връщаше, когато семейството му отсядаше в къщата в Кент, а не в „Рейвънскар“. Докато вървеше заедно с Елизабет към колата си, паркирана на алеята, заговори:

— Налага се да се срещна с Оливери във връзка с мраморните кариери. Надявам се, че ще се върна до два-три дни. До петък — със сигурност.

— Добре. Постарай се да си бъдеш тук за уикенда, Нед. Ще липсваш на децата.

Едва изрекла тези думи и Бес се появи откъм алеята тичешком, последвана от Мери и Едуард младши.

— О, татко, в града ли се връщаш? — извика Бес и се вкопчи в ръката му. — Обеща да останеш цялата седмица.

Той й се усмихна и погали по главата Едуард младши:

— Викат ме по работа, за съжаление. Но само помислете… ще имам възможност да се отбия в „Хародс“. Убеден съм, че ще открия играчките, за които ме помолихте. Как ви се струва, деца?

И тримата го прегърнаха, той целуна Елизабет по бузата и влезе в ролса. Точно преди да затвори вратата, съпругата му тихо помоли:

— Направи нещо във връзка с Джордж, докато си в града, Нед.

— Обезателно — обеща той и беше истина.

 

 

В момента, в който Едуард влезе в кантората на „Деравенелс“ на „Странд“, нареди да повикат двамата му най-доверени служители.

— Налага се да предприема нещо против Джордж — започна без предисловия, местейки поглед от Уил Хаслинг към Алфредо Оливери. — Разпространява какви ли не слухове, сипе клевети за майка ми, като твърди, че съм копеле и не съм законен наследник на баща си. Следователно, нямам право да ръководя „Деравенелс“. Отиде прекалено далеч и трябва да бъде озаптен.

И двамата не показаха, че са изненадани от чутото и Уил рече:

— Чух, че отново е започнал да злослови. И да, трябва да го спрем. Напълно е обезумял, Нед, само се надявам слухът да не е достигнал до ушите на майка ти. Ще я съсипе.

— И аз. Е, според мен засега не е. Елизабет го чула онзи ден от Оливия Девънпорт, съпругата на небезизвестния адвокат, а те не се движат в нашите кръгове. Както личи, на някаква вечеря Джордж е плещил глупостите си, но разбрах, че Девънпорт само се е изсмял. По-късно той предупредил брат ми и му напомнил да внимава какви ги говори.

— Винаги съм твърдял, че е зловреден пияница — промърмори Алфредо, поклати глава, а на лицето му се настани мрачно изражение. — Дори мисля, че е станал по-зъл след смъртта на Изабел. Има прекалено много свободно време, там е бедата.

Едуард се обърна към Алфредо:

— Нали идва в кантората всеки ден? Защото…

— О, щеше да разбереш, ако отсъстваше! Щях да те уведомя — прекъсна го Уил. — Не го изпускам от очи. Да, идва, но не свършва кой знае колко. Мързелив е негодникът, ако ме питаш, безделник в буквалния смисъл на думата — губи си времето, пилее пари.

— Как да му попречим да не злослови против майка ми?

— Вземи му страха, ето как! — възкликна Уил.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни — намеси се Алфредо. — Не се плаши лесно, а умът му май е в петите. Сякаш не схваща, че върши поразии. Пет пари не дава как се държи.

Едуард се поизправи на стола си и прониза с поглед Алфредо.

— Странно, че си го забелязал. В миналото често ми се е струвало, че понякога Джордж напълно обезумява, че му хлопа дъската.

— Казвам ти, че му е мръднала чивията — натърти раздразнено Уил.

— Знам, че не е много умен. Но вече започвам да се питам дали… е, дали умът му изобщо е на мястото.

— Би могъл да се отървеш от него, да го изпратиш в приют за душевноболни — предложи Алфредо. — Според мен няколко седмици в усмирителна риза ще му се отразят добре.

Едуард не можа да не се засмее на тази забележка и на мрачното изражение на Алфредо.

— Тук имаш право, но съм съвсем сериозен относно душевното му състояние. Като че изобщо не го е грижа какви ги върши, какво приказва, държи се като простак, валя се пиян, поне така чух.

— Странното е — заговори бавно и замислено Уил, — че сякаш не го е грижа за вредите, които причинява. За него никой друг няма значение, бръщолеви каквото му хрумне и върши глупости.

— Точно за това говоря — обади се Едуард и кимна в знак на съгласие. — Кажете ми сега, как да го затворим?

— Не зная, можем ли… Как да му затворим устата? — Алфредо втренчено загледа Нед и заяви: — Има само едно решение. Трябва да го отстраним — да го пратим в лудница или просто да го разкараме оттук. Ала не бива да остава в Лондон, ще стане още по-лошо, защото го разяжда ревност и завист към теб, а прекрасно знаеш колко често те е предавал в миналото.

Едуард кимна, но не отвърна нищо.

— Мисля си за всички злини, които ти е сторил през годините — заговори Уил. — Взе страната на Невил Уоткинс, замеси се в интригата с Луи Шарпентие. После избяга с Изабел Уоткинс веднага щом си обърна гърба. Въртеше се все около Невил, заговорничеше, интригантстваше, довлече се при теб чак когато му стана ясно, че Невил ще го пожертва, без да му мигне окото. Въобще не е показал и капка лоялност към теб… собствения си брат и работодател. Опасен е, Нед, тук си абсолютно прав.

— По-лесно бих се преборил с умен враг, отколкото с глупак — заяви Алфредо. — Джордж е истинска напаст и няма да се промени.

— Ако решим да го отстраним, да го заточим, така да се каже, къде можем да го пратим? — попита Уил, с поглед, прикован в Нед. — И откъде сме сигурни, че ще се съгласи да замине?

— О, ще се махне и още как, когато свърша с него! — възкликна Едуард. — А къде, не зная. Тримата трябва да помислим.

— Трябва да го пратим вън от страната — отговори Алфредо с твърд глас. — Можеш да го пропъдиш в доминионите[1], но да се махне от Англия.

— Какво имаш предвид? — попита Уил.

— За да сме сигурни, че ще замине доброволно, трябва да го оставим с впечатлението, че го повишават — заобяснява Алфредо. — Нали разбирате… „Нужен си ни да ръководиш фабриките за захар в Куба, Джордж, никой няма да се справи по-добре от теб.“ Нещо в този смисъл. Като го пращаме, ще го потупаме по гърба и ще го обсипем с похвали. Иначе ще се заинати и няма да тръгне.

— Наистина ли предлагаш Куба? — попита Едуард озадачен.

Алфредо направи гримаса.

— Не точно. Бих искал да бъде по-близичко, та да можем да го проверяваме по всяко време. Можем да го пратим в кантората ни в Париж, какво ще кажеш?

— Няма смисъл да го пращаме никъде, понеже е безполезен — отговори Едуард. — Няма къде да го изпратим, казвам ви. Трябва да измислим друг начин да се отървем от него.

— Съществува и убийство — обади се Алфредо със сатанинска усмивка.

Едуард се взря подозрително в приятеля си и възкликна:

— Не мога да погубя брат си!

— Ами ако някой друг го стори вместо теб?

— Да не би да ти е хрумнала някоя умна идея?

— Не съм се замислял — бе отговорът на Алфредо, но всъщност бе обратното.

Бележки

[1] Доминион — суверенна държава, член на Британската общност, която поддържа с Великобритания специални политически връзки. — Б.ред.