Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

15.
„Рейвънскар“

Променяше се. Каза й го баба й и Бес Деравенел се радваше. Редно бе да става друга, нали? В края на краищата бе вече на девет, най-голямата, първородната. Всеизвестно бе, че наследникът е по-важен, защото е момче. Но това не я тревожеше. Открай време знаеше, че е любимката на баща си и обича най-силно нея. Повтаряше й го, откакто се помнеше.

Вече й бе купил високо огледало с подвижна рамка и се бе разпоредил да го поставят в ъгъла на спалнята й, за да може да се вижда в цял ръст. Сега тя се приближи до него и се загледа в отражението си, отметнала глава на една страна.

Бес реши, че изглежда достатъчно хубава и напълно подходящо облечена за коледния обяд. Гувернантката й позволи сама да избере роклята си, докато тя се суетеше около другите деца. Приятно й бе да се облича сама, караше я да се чувства голяма. Беше се спряла на тъмносиня рокля с набрана пола почти до глезените, дълги ръкави и красиви маншети и яка от бяла дантела. Белите й три четвърти чорапи и черни обувки допълваха тоалета й, както я увери детегледачката само преди минути.

Върна се към тоалетката си в близост до еркерния прозорец и извади малка брошка от черната, кадифена кутийка. Рано тази сутрин всички отвориха подаръците си в библиотеката, където се издигаше висока елха, и именно тази брошка получи като подарък от баща си. Представляваше малка панделка, покрита с диаманти. Майка й като че се подразни и момичето я чу да упреква баща й, че подаръкът е прекалено скъп за едно дете, а той й отговори:

— Не и за едно от моите, Елизабет — и се отдалечи, наглед по-ядосан, отколкото майка й.

Бе свикнала да ги вижда така. Често се караха. Беше израснала с кавгите им и неведнъж се питаше защо майка й подхваща теми, за които знае, че неминуемо ще го разгневят.

Бес внимателно забоде брошката близо до деколтето на роклята си и провери дали пасва точно между двете половини на якичката й. Вдигна ръка към косата си, отмести къдрите от лицето си и кимна на отражението си. Косата й бе златисточервеникава досущ като на баща й, а очите й имаха същия яркосин цвят. Приличаше на него, както и Грейс Роуз. Остана силно разочарована, че тя няма да дойде за Коледа. И то само заради бронхита на малкия Едуард. Нямаше да пристигнат никакви гости. Баща й отмени всички празненства.

— Господ да ни е на помощ — бе възкликнала гувернантката пред слугинята от детския етаж предния следобед. — Не зная как ще я караме без роднините и приятелите им, обикновено са като буфер помежду им. — Бес се бе скрила зад вратата с надеждата да не я забележат. Прекрасно разбираше какво има предвид детегледачката и бе напълно съгласна с нея, при все че не можеше да го изрече гласно. Гувернантката щеше да разбере, че подслушва.

Момиченцето скочи от въртящото се столче, притича през спалнята си и отвори вратата към коридора. Чуваше гласа на детегледачката откъм стаята на Мери, която тя делеше със Сесили, понеже малката им сестричка се страхуваше от тъмнината. Обезпокоена, да не би да става нещо нередно, тя изтича по коридора и отвори вратата.

Гувернантката рязко се извърна и възкликна:

— Виж ти, Бес! Моля те, не тичай по коридорите. Не подхожда на една дама. Колко пъти ти го повтарям?

— Всеки ден, извинявай. Но си казах, че може да ти потрябвам. Да ти помогна.

Детегледачката с доста валчестите си форми, румени бузи като зрели ябълки и блестящи кафяви очи прехапа устни, за да прикрие веселата си усмивка.

— Мисля, че ще се справя и сама — сериозно обяви тя и отново насочи вниманието си към Сесили. Шестгодишното момиченце като че всеки миг щеше да заплаче.

— Защо плачеш, Сесили? — попита Бес, като се приближи до по-малката си сестра и се взря в нея. — Днес е Коледа и ще хапнем прекрасен обяд.

— Не съм гладна — отвърна Сесили, а долната й устничка потрепери. — Не ми харесва тази локля.

— Не говори като бебе, госпожице, не ти подхожда — промърмори гувернантката и завърза бледосинята копринена панделка върху русата главица на момиченцето.

— Роклята ти е чудесна и е същият цвят като моята — обади се Бес. — Погледни.

Сесили я погледна сърдито.

— Може да е еднакъв цвят, ама локлята не ми харесва.

— Напротив, Сесили. И се казва рокля. Виж Мери. И тя е облечена в синьо, но не хленчи. Така всички сме в тон. Не е ли хубаво? Нали сме сестри. Според мен детегледачката е постъпила много умно, като ви е избрала сини рокли. Носим един цвят.

Мери се обади:

— Ама ти сама избра своята, знам, ’щот тя ни каза.

— Стига, Мери, говори както трябва. Казва се защото, а не ’щот. Така говори простолюдието — укори я смръщено гувернантката.

— И е неподобаващо за една дама — добави Бес, като употреби един от любимите изрази на бавачката.

Тя се обърна и стрелна поглед към нея над рамката на очилата си.

— Не ставаме дръзки, нали, Бес?

— Не, бавачке, никога не бих посмяла пред теб.

— Добре, тогава. Поне съм ви научила на нещо.

— Кое е подобаващо и кое не — извика Мери и се разсмя. Осемгодишното момиченце бе весело по природа. Заподскача наоколо и запя: — Сините сестри. Ние сме сестрите в синьо. В синьо като Боадицея[1]. Синьо, синьо, синьо!

Бес я сгълча:

— Стига, Мери, трябва да побързаме да помогнем на гувернантката ни.

— Всичко по реда си, госпожичке — детегледачката се обърна и изведнъж забеляза, че Ричард го няма. — О, небеса, къде е малкият Ричи? За бога, къде се дяна това дете?

— Тук съм — чу се тъничък глас и за неин ужас една руса главица се показа изпод леглото.

— Ричи, ако обичаш, веднага излез!

Той изпълни молбата й и се покатери върху леглото. Бавачката го огледа от глава до пети, търсейки и най-незабележимата прашинка. Но видът му бе изряден. Като поизпъна кадифения му жакет, промърмори:

— Е, поне слугините са си свършили работата.

Сесили изхленчи:

— Искам челвената локля.

— Престани да казваш „локля“! — извика Мери, като подражаваше на Бес.

— Бавачке — чу се гласът на Бес. — Ами Едуард младши? Ще слезе ли за коледния обяд? Или е още зле?

Детегледачката засия. Несъмнено момчето й бе скъпо, затова радостно отвърна:

— О, да, баща ви му помогна да се облече и преди малко го заведе долу.

— Тогава бързо да слизаме — подкани ги Бес. — Татко сигурно ме чака.

— Очаква всички ви — поправи я гувернантката и я погледна многозначително.

— Ами бебето — измънка Сесили. — Къде е Ан?

— Дойката е при нея, след минута ще я донесе.

— И тя ли носи синьо кадифе? — попита Мери и погледна сериозно към детегледачката.

— Не ставай глупава, дете. Разбира се, че бебето не е облечено със синьо кадифе. Точно сега е повито с колосана бяла дантела.

Бес се обади:

— Къде е баба?

— Госпожа Деравенел е също долу.

— Харесваш я, нали, бавачке?

— Да.

— Но не и мама. Тя не ти допада.

— Какви ужасни приказки говориш, Бес — укори я възрастната жена. — Естествено, че харесвам майка ти. Тя е красива жена и е много мила към мен.

— Но не и към баща ми — тихо възрази Бес.

Гувернантката й хвърли предупредителен поглед.

— Този разговор е неподобаващ, крайно неподобаващ и аз няма да го водя — заяви тя. В тона й се четеше строгост.

Доловила упрека, Бес тихо каза:

— Съжалявам. Няма да се повтори — приближи се до нея и тихичко промърмори. — Малките не разбират.

— Ще се изненадаш как всичко им е ясно — тъжно отвърна детегледачката. — Е, да вървим долу при родителите ви и баба ви. Изправи раменете, Ричи. Не стой като парцалена кукла. Ричи я погледна, после се прозя. Най-сетне отговори:

— Гладен съм, бавачке.

— И аз — обяви Мери. — Мога да изям и кон.

— Това е неподобаващо преувеличение, Мери. Моля те, въздържай се да не го използваш.

— Тогава пони… мога да изям цяло пони.

Ричард се засмя заедно с Мери и Сесили и не спряха да се кикотят по целия път по коридора.

Бес хвърли към бавачката съчувствен поглед.

— Какво да ги правиш? — поклати глава и дълбокомислено обясни: — Дечурлига.

Възрастната жена обърна лице, за да не види Бес напушилия я смях. Бяха истински съкровища тези деца, надраснали годините си. Бяха видели прекалено много, бяха станали свидетели на доста яростни сцени. Вината бе у майка им. Горкият господин Деравенел. Не можеше да се удържи да не му съчувства. Какво ли е да е женен за такава студена и неприятна жена, а той бе толкова красив и мил. Бедничкият.

 

 

Бес накара всички да спрат в горната част на стълбите, погледна гувернантката, брат си и сестрите си и заяви:

— Баба ми нареди да отговарям за вас, затова ще ме слушате. Ще слезем полека. И когато стигнем библиотеката, ще се наредите в редица. Както ви показах вчера. И ще изпеем коледната песен.

— Гладен съм — изхленчи Ричард.

— Нищо няма да получиш за ядене, Ричард — предупреди го Бес, — докато не изпеем песента.

— Внимавай, Ричи — предупреди го детегледачката. — Хайде, дай да те хвана за ръка и заедно ще слезем. — Двегодишното момченце, русокосо като брат си, стисна здраво дланта й.

Трите момичета тръгнаха след тях.

Когато стигнаха дългия коридор, Бес видя, че там ги очаква Джесъп.

— Първо ще изпеем коледната песен, Джесъп — обясни тя.

— Отлично, госпожице Бес. Госпожа Деравенел, имам предвид баба ви, ми нареди обедът да се сервира, след като изпълните песента. А самата тя ще ви акомпанира на пианото.

— Благодаря — Бес го дари с една от най-лъчезарните си усмивки, както често постъпваше баща й.

— Не забравяйте да застанете в права редица — прошепна Бес на останалите деца, щом стигнаха до вратата на библиотеката. Избута напред брат си и сестрите си и възвести: — Ето ни, татко! За теб и майка ще изпеем една коледна песен.

Бес се обърна и се усмихна на Сесили Деравенел, после добави: — Баба е извънредно мила. Ще ни акомпанира на пиано.

— Чудесно, Бес! — Едуард й се усмихна. — Не знаех, че преди обяд ни чака коледен концерт.

— О, татко, песента е само една — възкликна бързо Бес, внезапно разтревожена. — Понеже… ами наложи се да уча другите на думите… трябваше да ги запомнят наизуст.

— Колко си умна, Бес, умници сте ми всички — очите му се плъзнаха по застаналите в редица до вратата деца близо до малкото пиано, което вчера следобед Джесъп бе преместил от стаята за музика, това винаги бе негово задължение по Коледа. Колко бяха красиви децата му със светлите си руси и червеникавозлатисти коси. Четири чифта очи в различни нюанси на синьото отвърнаха на погледа му.

Той обърна глава, погледна към Елизабет и топло й се усмихна.

За миг тя се изненада, понеже по-рано го бе вбесила с натякванията си за диамантената брошка. Но да има мир в този свят ден, отвърна на усмивката му, после се наклони към него и докосна ръката му, за да покаже привързаността си. Почувства движение до себе си и се обърна към Едуард младши, който се бе наместил по-близо до нея на канапето.

— Удобно ли ти е? Да не ти е студено?

— Не, мамо. Искаше ми се и аз да изпея коледната песен.

— Зная. Съзнавам, че не искаш да оставаш встрани от нищо. Догодина. Ще пееш идната година, миличък.

Сесили стана от стола си и прекоси стаята до пианото, спирайки за миг, за да погали Ричи по главата.

Той обичаше баба си. Обърна очи към нея и я дари с широка усмивка.

— Гладен съм, бабо.

— И аз, сладкия ми — наведе се над него. — След няколко минути ще обядваме пълнена пуйка с картофено пюре. След песента. Съвсем скоро, обещавам ти.

Бес огледа брат си и сестрите си и се разпореди:

— Сесили, трябва да застанеш до мен, понеже си по-висока от Мери. Хайде, застанете в права редица както вчера.

Ричи попита:

— Тук ли ми е мястото?

— Да, ти си накрая — Бес зае мястото си начело на редицата и се обърна към баба си. — Готови сме.

— Ще ви дам тон и след това запейте — рече Сесили и изсвири няколко акорда.

Секунди след това екнаха детските гласчета:

Чуйте, пеят ангели–вестители!

Слава на новородения цар,

мир на земята, милост и благодат.

Бог и на грешниците ще прости.

В радост вси се възправете,

тържествувайте и се веселете!

Ангелски хор известява:

Исус се роди във Витлеем.

Чуйте, пеят ангели–вестители.

Слава на новородения цар.

— Благодаря ви, деца, беше прекрасно! — Едуард заръкопляска, сподирен от майка им, баба им, Едуард младши, гувернантката и помощницата й Мадж, които стояха до прозореца с Ан в тръстиковата й бебешка количка.

— Браво на всички! — сияеше Едуард.

Бес, Мери, Сесили и Ричи му се усмихнаха в отговор. И четиримата се поклониха ниско и изтичаха към родителите си с разцъфтели от щастие усмивки на лицата си.

Мери и Сесили се приближиха към баща си както обикновено, да се порадват на вниманието му.

Бес поведе Ричи към майка им, която се наведе и го целуна по челото.

— Благодаря — промълви тя, изказвайки похвала към най-голямата си дъщеря, изправена пред нея. — Баща ти е прав, справила си се отлично.

Бес отправи към майка си нерешителна усмивка.

Елизабет се изправи и тръгна към прозореца, където стояха детегледачката и Мадж.

— Весела Коледа, бавачке, и на теб, Мадж. Готвачката ви е сервирала в трапезарията на долния етаж. Освен това Джесъп е поставил малко легълце до камината, в случай че решите да извадите Ан от количката й.

— Благодаря, госпожо — отвърна Мадж с тромав реверанс.

— Изключително любезно от ваша страна, госпожо Деравенел, много ви благодаря — додаде гувернантката и докосна рамото на Мадж, за да й даде знак да тръгват. Искаше й се да напомни на децата да се държат прилично, но двете момиченца бяха прегърнали баща си, а Бес се готвеше да се присъедини към тях.

Нея тя обичаше най-много, но понеже момичето все искаше да е любимката на всички, възрастната жена пазеше топлите си чувства в тайна и се отнасяше еднакво с всички деца. Същевременно не преставаше да се безпокои за деветгодишната Бес, която бе прекалено зряла за възрастта си, не бе близка с майка си и изпитваше силно собственическо чувство към баща си.

Какво странно семейство, но вече бе свикнала с тях. Работеше за Деравенел от осем години, бе отгледала Бес, а и малчуганите. Бяха сладки деца, много красиви и тя ги обичаше от все сърце. Безпокояха я възрастните в семейството. На моменти й се струваше, че ще се избият едни други.

Тревожната мисъл я накара да поклати глава. Беше Коледата на 1918. Войната бе свършила и цареше мир. Целият свят бе спокоен. Всички твърдяха, че току-що приключилата световна война ще сложи край на всички следващи. Тя искрено се надяваше да е истина.

Бележки

[1] Боадицея или Боудика — владетелка на племето исени в Норфък, Източна Британия, оглавила бунт против римските нашественици, често изобразявана със синьо наметало — Б.пр.