Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (61)

61.
Лондон

Хари Търнър изхвръкна от кабинета си в „Деравенелс“ на „Странд“ на седми септември. Болките на жена му бяха започнали и той се отправи към болницата в Уестминстър. Шофьорът го закара за рекордно време, но чак като пристигна в родилното отделение, се поуспокои.

Ан все още не бе родила, но поне бе на няколко секунди от него, в случай че й бе нужен. Той крачеше неспокойно напред-назад пред стаята й, нетърпеливо се отдалечаваше по коридора и после пак се приближаваше. Така изминаха няколко часа, а нервите му бяха опънати до скъсване.

Чарлз пожела да го придружи и сега Хари съжали, че е отклонил предложението му. Единственият човек, от когото се нуждаеше бе Чарлз Бранд, който винаги оставаше спокоен, независимо от трудностите.

Тъкмо се готвеше да звънне на зет си в „Деравенелс“, когато лекарят на Ан излезе с широка усмивка на лицето си.

Хари се завтече към него, успокоен като видя, че докторът се усмихва и явно е доволен.

— Как е тя? Как е Ан, доктор Харгроув?

— Жена ви се прояви като истински юнак, господин Търнър. Сигурно ще се зарадвате да разберете, че имате прекрасна дъщеричка. Истинска красавица.

— Слава богу! — възкликна Хари и бе искрен. Усмихна се в отговор на лекаря, за да не разбере, че е разочарован. Но сърцето му се късаше. Ан не му роди син; все още нямаше наследник. „Дъщеря — повтори наум, втрещен на границата на ужаса. — Още едно момиче.“ Обаче осъзнал, че очите на лекаря го следят, попита:

— Кога мога да ги видя?

— Съвсем за кратко, господин Търнър. Сестрата ще ви въведе. И не се бавете. Поздравления!

— Благодаря и съм ви признателен, доктор Харгроув, че така добре се грижихте за Ан.

Лекарят кимна, усмихна се и се отдалечи.

Хари се отпусна на един стол и затвори очи. От толкова отдавна копнееше за син, че разочарованието го повали. Но друго бе важно. Не биваше при никакви обстоятелства да допусне Ан да разбере, че е недоволен. Щеше страшно да я заболи.

Отвори очи, пое дълбоко дъх и си каза, че е извадил късмет. Имаше здраво дете, което щеше да ги обвърже по-силно отпреди. Ан бе млада и силна, и щяха да имат още деца, следващия път щеше да роди момче. Все едно от тях щеше да бъде син. Третият път носи щастие, успокои се сам.

 

 

В мига, в който видя дъщеря си, Хари Търнър се влюби в нея. Бе красива във всяко отношение, дори имаше мъничко рижо кичурче на темето си.

Когато влетя в стаята, забеляза, че Ан го гледа тревожно над бебешката главица, затова веднага се приближи, целуна я и се взря във вързопчето от дантелени пелени в ръцете й и за първи път зърна очарователното личице.

— Ще има червена коса като теб, Хари — промълви Ан и му се усмихна, но напрегнатото изражение не напусна очите й.

— Първо това забелязах — отвърна той и засия, после докосна малката ръчица и погледна миниатюрните ноктенца. Въздъхна и прошепна: — Прекрасна е точно, както доктор Харгроув ме увери. Едно мъничко чудо.

— Зная колко много искаше момче, Хари. Съжалявам, че е момиче — прошепна Ан и притисна бебето по-плътно към гърдите си, сякаш да го защити.

Той поклати глава и внимателно погледна съпругата си.

— Не говори така, скъпа. Тя е наше дете. Част от двама ни. Ние я създадохме и я обичам. Следващия път ще имаме момче, сигурен съм. И не се бой, че няма да ми бъде скъпа. Вече я обичам, уверявам те.

— Щяхме да наречем сина си Едуард — започна колебливо Ан. — Питах се…

Той я прекъсна развълнувано:

— Ще я кръстим Елизабет! На майка ми! Когато порасне, ще стане красива и прочута като Бес Деравенел Търнър, ще видиш.

Ан се засмя, заля я облекчение. Виждаше, че е щастлив заради детето им и най-после се отпусна, напрежението й се изпари и отново задиша свободно.

— И кога ще донесеш това вързопче от красота и щастие у дома? — попита Хари, като придърпа стола си по-близо до леглото.

— По думите на лекаря след няколко дни. Раждането бе относително лесно, Хари. Здрава съм и се справих без трудности.

Поговориха още малко, после той стана, наведе се, целуна я и докосна с пръст челцето на бебето.

— Ще дойда да те видя довечера, скъпа. Сега се връщам в „Деравенелс“ да раздавам пури и да съобщя на всички, че съм горд баща на едно чудесно момиченце.

 

 

Само Чарлз Бранд знаеше какво разочарование се таи под възторжената радост, която Хари демонстрираше пред света. Обиколи кабинетите на служителите, раздаваше пури, хвалеше се с червенокосата си дъщеря и приемаше поздравления. Този следобед преливаше от веселие.

Беше отлично представление и Чарлз се възхити на Хари. Защо да позволява на света да разбере истинските му чувства? Хари все го повтаряше, изречението се бе превърнало в негов девиз и зет му с готовност се съгласяваше. „Не допускай да осъзнаят, че страдаш“, напомни си Чарлз, докато обикаляха кантората с Хари и му даваше кураж и му помагаше да изиграе ролята си.

Като баща на две момичета Чарлз знаеше колко прекрасни са дъщерите и непрестанно го повтаряше на Хари не само на този седми септември, но и дълго след това. И с минаването на седмиците и месеците Хари още повече обикна малкото момиченце с червена коса и грейнали черни очи. Милееше за него и майка му и не искаше нищо друго, освен още едно дете, красиво като Елизабет… момче.

 

 

— Като че не мога да износя нито едно дете докрай — оплака се тъжно Ан.

Изражение на загриженост помрачи красивото лице на Мери Търнър Бранд и червеникаворусите й вежди се сключиха.

— Съжалявам, Ан, ужасно ми е мъчно — въздъхна и сви устни. — Трябваше по-рано да го споделиш с мен. Ужасно бреме е да го таиш в сърцето си.

Бе юли 1973, през септември Елизабет щеше да навърши две години, а Ан все не можеше да дари Хари с така жадувания син и наследник за огромно нейно огорчение.

Мери и Ан седяха в трапезарията на къщата на семейство Бранд в Челси и обядваха аспержи със сос, последвани от шотландска пушена сьомга с тънки филийки хляб с масло.

Тогава Мери се сети за постоянното лошо настроение на Хари, странната му необщителност и как напълно се бе потопил в делата на компанията и веднага си обясни поведението на брат си напоследък. От сърдечен, чаровен и приятен събеседник се бе превърнал в неприветлив темерут. Досега се заблуждаваше, че раздразнителността на Хари се дължи на развитието на събитията в Англия. В началото на годината се очакваше най-тежката рецесия от Втората световна година насам и знаеше, че страната е в криза. Не бе въодушевен от правителството на Тед Хийт и бе продал сума имоти. Сега й стана ясно, че има и други проблеми в света на Хари.

Тя се наклони към снаха си и наруши мълчанието:

— Сигурно си се посъветвала с гинеколог? Какво ти каза той?

— Не проумява на какво се дължи, Мери, защото съм напълно здрава. Независимо от това все помятам.

— Колко пъти?

— Три през изминалите две години, но ако питаш Хари, и те са много. Ужасно е разочарован от мен.

Мери замълча, знаеше за натрапчивата идея на брат си Ан да роди наследник. Накрая проговори:

— Виж, не искам да мислиш, че те поучавам. Но през цялото време ти все тичаш насам-натам, Ан. Работиш в антикварния магазин в Кенсингтън, правиш проекти за вътрешно обзавеждане, прелиташ от Лондон до Париж… — Мери млъкна, поклати глава и довърши: — Не мислиш ли, че е разумно да позабавиш темпото? За да можеш да износиш дете?

— Но аз се грижа за себе си, Мери, уверявам те. Да, действително доста пътувам, но в пълен комфорт. Имам лимузини и шофьори, множество помощници в бизнеса и безупречни домашни слуги.

— Наистина ли ти е необходим парижкия клон на фирмата, Ан? И онзи грамаден апартамент на „Фобур Сен Жермен“? Не е ли сам по себе едно непосилно бреме?

— Ни най-малко. Имам трима помощници в дизайнерската си компания, а още трима работят на левия бряг на Сена. Колкото до апартамента, имам всички необходими слуги. Икономка, домакин и две чистачки. Нищо не върша сама.

— Но се изисква огромна организация от твоя страна, скъпа. Да управляваш фирма — не, две, като се замисля, освен това да стопанисваш огромен апартамент в допълнение с къщата на „Бъркли Скуеър“ — Мери поклати глава. — А напоследък Хари не пътува често до Париж, нали?

— Не, имаш право, Мери. Но не мога да се откажа от Париж. Прекалено силно обичам този град. Знаеш, че съм израсла там и в много отношения съм повече французойка, отколкото англичанка. Не ми се иска да закривам нито магазина, нито дизайнерската си фирма в Париж. Приятно ми е да работя и там, и в Лондон. Какво друго да правя? Ще умра от скука.

— Разбирам — отвърна Мери, взе си парче лимон и го изстиска върху пушената сьомга. — Но дори и да се откажеш от парижкия клон, ще ти остане компанията в Лондон. Не ти ли е достатъчно?

Ан поклати глава и разпалено заговори:

— Не искам да изоставя Париж, нито апартамента на „Фобур Сен Жермен“. Той е любимият ми дом.

— Разбирам — промълви Мери, взе си филия черен хляб с масло, без да добави друго. Двете продължиха да се хранят в мълчание.

Когато приключиха с обяда, Мери събра чиниите и попита:

— Ще желаеш ли кафе, скъпа Ан?

— Не, благодаря. Но бих изпила още една чаша от бялото вино, ако е възможно.

— Разбира се, и аз ще ти направя компания. — Мери взе бутилката с „Пуйи Фюисе“ и наля в чашите.

След няколко мига Мери тихо рече:

— Надявам се, че няма да възразиш, че задавам този въпрос, но не е от празно любопитство. Как се разбирате с Хари?

— Горе-долу. Зная какво питаш, спим заедно. Дори мога да добавя, че е доста пламенен любовник — усмихна се лукаво и додаде с откровена грубост. — За да има наследник от мъжки пол, трябва да положи усилия, нали така?

Мери трепна, без да отговори нищо, само отпи от виното си. Замисли се за новата секретарка на Хари, Джейн Селмър. Бе наистина отлична в работата си и наричаше професията си „личен асистент“. Според Чарлз по интелигентен начин се опитваше да прелъсти Хари, въпреки че нямаше никакви доказателства, че има нещо между тях. Засега. Чарлз само се възмущаваше от крадливите прелъстителни погледи, които му хвърляше. Надушваше неприятност.

— Изведнъж се умълча, Мери, какво има? Сърдиш ли ми се?

— Разбира се, че не! — възкликна домакинята и говореше истината. В последно време съжаляваше Ан. След още един миг размисъл остави чашата си и скочи. — Ела, Ан! Имам чудесна идея и съм сигурна, че ще се съгласиш.

Ан се изправи, заобиколи масата и последва зълва си в преддверието.

— Какво си наумила, Мери?

Спирайки, Мери отговори:

— Огледай се, Ан, виж това преддверие и после ела с мен в библиотеката. Тя е любимата стая на Чарлз, а и аз я обичам. Ела, ела и погледни.

Заинтригувана, Ан забърза към библиотеката, озърна се и се смая. Изглеждаше овехтяла и занемарена.

— Красива стая — промълви тя, без да смее да прави забележки.

— Съгласна съм. Винаги е била хубава. А къщата принадлежи на семейството от седемдесет години. Отдавна не е освежавана, освен дето я почистваме и боядисваме от време на време.

— Накъде биеш?

— Искам да те наема да обновиш и вдъхнеш живот на тази къща. Домът ни с Чарлз, който толкова обичаме, има нужда от това, а ми се струва, че ще ти е приятно да се заемеш, нали, Ан? Ще стане фантастичен проект.

— Защо не… — устните на Ан трепнаха и тя се разсмя. — Опитваш се да ме закотвиш в Лондон, а? Май искаш да ме спреш да не препускам насам-натам, права ли съм?

— Абсолютно — призна си Мери, честна както винаги. Засмя се заедно с Ан и подхвърли: — И все пак къщата има нужда малко да живне, съгласи се.

— Естествено — Ан се поразходи из помещението, орловият й поглед запечатваше всеки детайл. После отиде и се настани на канапето до камината. — Ела, седни до мен, Мери, и ми разкажи за миналото на този дом. Бих искала да зная повече за него. Нека почувствам духа му.

След като се разположи на фотьойла срещу нея, Мери започна:

— Някога е бил собственост на Невил Уоткинс. Сигурна съм, че си го чувала — той е част от историята на рода.

— Да, и ако правилно си спомням, Невил Уоткинс е племенник на прабабата на Хари, Сесили Уоткинс Деравенел — после хвърли към Мери въпросителен поглед.

— Точно така. Баща му е брат на Сесили. Именно Невил купил къщата и веднага я подарил на съпругата си Нан Уоткинс. Живели тук дълги години и тук отгледали дъщерите си.

— И двете момичета се оженили за братята на Едуард Деравенел, Джордж и Ричард, нали?

— Божичко, та ти си експерт по фамилната история.

— Хари открай време се въодушевява от дядо си Едуард. Според мен майка му е напълнила главата с фантастични разкази за баща му и дядо му, та толкова да се впечатли.

Мери се засмя.

— Зная, отнася се и за двама ни. Нали Едуард е и мой дядо, а дъщеря му е и моя майка. Е, да продължа, след като дъщерята на Невил, Ан Уоткинс се омъжила за Ричард Деравенел, Едуард купил къщата от Нан и я подарил на брат си Ричард. С Ан останали тук през целия си живот. Ричард починал след съпругата си, бил убит на плажа на „Рейвънскар“. Преди смъртта си оставил къщата на Бес, любимата си племенница. Майка ни разрешила на Грейс Роуз и другите й сестри да живеят в нея, докато се омъжат. После в нея останали Грейс Роуз и Чарли Морган. Когато остарели, им се сторила прекалено голяма. Тогава ние се заселихме в нея.

— Колко хубаво, че е останала в семейството. Според мен обновяването й също е работа на негов член. Благодаря ти, че го възложи на мен… Приемам с ентусиазъм, Мери.