Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

24.

— Забележително бързо се възстанови от бронхита, нали? — започна Едуард с леден глас, втренчен в брат си, седнал от другата страна на бюрото. — Случайно знам, че лечението му трае поне месец. Най-малко — очите му пронизваха Джордж.

— Беше студено — измънка той, забил поглед надолу в ръцете си, неспособен да издържи тежкия поглед на по-големия си брат.

— Извадил си истински късмет — изсумтя Едуард и се облегна на стола, без да спира да гледа изпитателно брат си. След миг продължи: — Разкажи ми за приключенията си в Шотландия.

— Няма много за разказване.

— О, не съм съгласен, Джордж. Има и още как. Когато ми телефонира в петък преди Коледа, осемнайсети декември, за да бъда точен, ми докладва, че преговорите по сделката вървят добре и ме увери, че не очакваш никакви спънки.

— Така беше.

— И се появиха изневиделица, а? Един по един, така ли? — гласът на Едуард, макар и спокоен, тегнеше от сарказъм. Когато Джордж не отговори и продължаваше да избягва погледа му, по-големият брат подхвърли: — А спиртоварните? Посетил си ги на следващия ден, както разбрах от Макдоналд. Не ти ли направиха впечатление?

Хванал се за думата, недостатъчно съобразителен да долови язвителния тон на Едуард, Джордж изтърси:

— Ами… не ме впечатлиха. Категорично не, а цената бе съвсем неприемлива.

— Така ли. Извънредно интересно. Сподели как прекара Коледа? Зная, че си я посрещнал в провинциалната къща на Макдоналд в Ламермур. Приятно ли ви беше на теб, Изабел и децата?

— Ами, горе-долу, малко беше скучно.

— Разбирам. Затова ли си тръгна по-рано, отколкото бе предвидено? На третия ден на Коледа?

— Не, не, заминахме по-рано, защото Нан беше болна. Изабел искаше да се върнем в Йоркшир, за да види майка си и да се успокои, че всичко е наред.

— Но Нан има купища слуги, а съпругът на братовчедка й е лекар в Рипън. Със сигурност е имало предостатъчно хора, които да я наглеждат и да се грижат за нея.

Джордж поклати глава и зазяпа настрани.

— Хубрис! — изкрещя Едуард и така силно стовари ръката си върху писалището, че кристалните мастилници иззвънтяха върху сребърния поднос. Джордж трепна, изведнъж осъзнал, че брат му дава воля на гнева си. В гърдите му запърха страх. Преглътна и се опита да заговори, но установи, че напълно е загубил гласа си.

— Гледай ме, когато ти говоря, да те вземат мътните! — викна Едуард, скочи изведнъж с ледена физиономия, а яростта му набираше сила. — Ясно е като бял ден, че нямаш никакъв бронхит, но определено си болен. Страдаш от хубрис. И то в много тежка форма.

Стъписан, все още изгубил дар слово, Джордж зяпна срещу брат си, питайки се какво иска да каже, а притеснението му растеше.

Мрачна усмивка заигра по устните на Едуард, подпря ръце на бюрото и изстреля:

— Очевидно значението на думата ти е непознато. Идва от гръцки, означава необуздана гордост, нечувана арогантност. Изразява непочтителност към боговете, нагло незачитане.

— Не зная какво…

— Затваряй си устата! И слушай поне веднъж в живота си! Изпратих те в Шотландия да преговаряш с Йън Макдоналд, но ти не го стори. Вместо това опропасти сделката. Освен това се сдобихме с враг. Сякаш нямам достатъчно. Напил си се като свиня, държал си се като дръвник и си обидил мъж, достатъчно възрастен да ти бъде баща. После си нахалствал за кола и шофьор, натоварил си семейството си и си отпрашил към Единбург. Където си пилял времето си няколко дни.

— Не е вярно! Заминах за Йоркшир. И то веднага — викна в отговор Джордж.

— Ти си лъжец, Джордж, освен това си и идиот. Нан ми съобщи точно кога си пристигнал в „Торп Манър“ и нека добавя, че май бе поизненадана да чуе, че е била болна. Увери ме, че е в прекрасно здраве.

— Оздравяла е — отвърна неубедително Джордж и прокара ръка през русата си коса. — Като че ли бе се натровила с някаква храна.

„Ще ми се да отровя теб“, помисли си Едуард, но рече:

— Не импровизирай, братко, не сме в цирка! Какво ти става, да не ме мислиш за кретен? Проверил съм всичко, дори не се опитвай да отричаш очевидното.

— Значи си ме шпионирал! — кресна самозабравилият се от завист Джордж, за пореден път решен да се опълчи на брат си.

— Не ми повишавай тон — озъби се Едуард и се отпусна на стола си. Отвори чекмеджето на бюрото си, извади някакви книжа и обяви с леден глас: — Платих ти дълговете от хазарт. Дължиш ми четирийсет хиляди лири. Искам си ги незабавно.

Сразен, напълно неподготвен за новината, Джордж изправи гръб на стола си и се втренчи в брат си. Лицето му пламна, обзе го страх, имаше чувството, че му прилошава.

Без да обръща внимание на мълчанието на брат си, виждайки, че от изненада е изгубил ума и дума, Едуард размаха полиците във въздуха:

— Подписал си тези документи. Аз ги откупих. След като получа чека ти и банката потвърди валидността му, можеш да си ги получиш. Искам да знаеш, че съм уведомил и трите клуба, че повече няма да плащам комарджийските ти дългове. Писах им и им обясних, че не отговарям за теб. Предполагам, че автоматично са прекратили членството ти заради неизплатените задължения. Изключен си. Е, братко, какво ще кажеш в свое оправдание?

— Бих желал да зная защо се месиш в личните ми работи? — истерично се развика Джордж, готов да се развилнее.

— Не се меся, само се опитвам да защитя нашето име. Тръгнаха толкова слухове за теб и дълговете ти, аферите с леки жени, пиянството и наркотиците, че трябваше да предприема нещо. Но смятам, че ще ти се наложи да се погрижиш и за тези фактури. — Едуард отново посегна към чекмеджето и извади още един куп хартийки. — Да уредиш и тези сметки, да платиш каквото дължиш на шивача си на „Савил Роуд“. Няма да си затварям очите за нови скандални приказки за теб.

— Откъде си ги взел? — ревна Джордж и скочи, сякаш собствената му ярост щеше да го задави. — Как си отворил бюрото ми? Заключено е.

— Разбих го. А като ще говорим за писалището ти, защо държиш това вътре? — Едуард размаха пистолета пред лицето му.

Втрещен, Джордж тежко се свлече на стола си. За миг остана като онемял, после поклати глава, сякаш не разбираше какво става и най-сетне погледна брат си. Всичката му кръв се отдръпна от лицето му. Стори му се, че потъва някъде.

Очите на Нед бяха син лед, а изражението му излъчваше неподправена ярост.

— Той е за… за… самозащита — заекна Джордж, преглътна, овладя напиращите сълзи, осъзнал, че зависи изцяло от милостта на брат си. Разбираше, че напълно е загубил почва под краката си и не му идваше наум как ще се измъкне от тази неочаквано сполетяла го беда.

Едуард взе един голям кафяв плик от бюрото си, пусна пистолета в него и просъска с леден глас:

— Ще бъде прибран в сейф, където ще си остане завинаги. Повтарям: плати си сметките незабавно и се отбий при шивача си. Освен това очаквам чека ти за четирийсетте хиляди, които ми дължиш, на бюрото си още утре.

Джордж кимна. Бе бял като платно, цял трепереше. Мразеше Нед, ненавиждаше го и в червата. Трябваше да намери начин да го унищожи, така че да може да оглави и управлява „Деравенелс“. И беше сигурен, че ще постигне далеч повече от омразния си брат.

— Май няма какво да ми отговориш — Едуард се намръщи, явно озадачен. — Не се ли срамуваш, Джордж, нима не съжаляваш за поредната неприятност, която причини, и поразиите, които предизвика в Шотландия? Боже мой, човече, та ти си почти на двайсет и шест, освен това си Деравенел. Длъжен си да покажеш някаква отговорност, пък и малко гордост, защо да не добавя.

— Как смееш да ме поучаваш! — надуто отвърна Джордж. — За кого се мислиш? Да не си господ!

— Не, не съм. Но много добре съзнавам кой съм. Името ми е Едуард Деравенел. Глава на рода Деравенел, директор на компанията „Деравенелс“ и твой по-голям брат. Също и твой работодател. С други думи, аз се разпореждам тук. И нека ти кажа, че ако не ми беше брат, щях на часа да те уволня.

— Не можеш да ме напъдиш. Директор съм в тази компания и съм Деравенел.

— О, много грешиш. Мога да ти дам пътя и окото ми няма да мигне. Като управителен директор в определени граници мога почти всичко. Но няма да те сваля от длъжност, Джордж, само защото си ми брат. Освен това имаш жена и деца. Ще бъда снизходителен. Ще си затворя очите за поведението ти пред Йън Макдоналд и да се надяваме, че ще приключа сделката успешно. Но няма да забравя парите, които ми дължиш. Искам си чека утре.

— Не зная откъде да намеря четирийсет хиляди лири — изхленчи Джордж, в сиво-сините му очи блеснаха сълзи.

— Както изглежда, ще трябва да се обърнеш към съпругата си. Изабел е другата наследница на Уотсън, а майка й е много богата. Сигурен съм, че двете биха ти заели — едната червеникавозлатиста вежда на Едуард се повдигна. — Какво ще кажеш, Джордж? Ще те измъкнат ли дамите?

— Не зная — отвърна Джордж, а гласът му трепереше. Изправи се и се накани да излезе от кабинета.

— Не бързай толкова, по-малки братко. По-добре вземи и тези сметки. Навярно тъща ти ще ги уреди вместо теб. Възможно най-бързо.

Джордж пристъпи към бюрото, сграбчи сметките и хвърли на Едуард убийствен поглед. Секунда по-късно вратата се затръшна зад гърба му. „Колко странно — помисли си Едуард, с очи, още вперени във вратата, — как може такъв прекрасен на вид млад мъж да бъде толкова пропаднал и безчестен. Пък е и глупав, за разлика от Ричард.“ Разликата между двамата бе само две години, бяха израсли заедно в „Рейвънскар“. Често взаимно се защитаваха и дълбоко в себе си той знаеше, че се обичат. И все пак Джордж все се опитваше да разпорежда на Ричард и Едуард почувства, че трябва да защитава малкия си Рибчо. Завист, славолюбие, алчност и надменност, това бяха характеристиките на Джордж. Хубрис. Точната дума за него. Докато Ричард бе верен безусловно, упорит, смел и сериозен. „Слава богу, че имам него — рече си Едуард — Никога няма да ме предаде. Не изпитвам тревоги за него. Предан ми е до гроб.“

След като се изправи, Едуард излезе от стаята, почука на вратата на съседния кабинет, където знаеше, че ще намери Уил зад писалището му.

— Добро утро, Нед, заповядай — поздрави го Уил и се усмихна. — Чух възбудени гласове. Триеше сол на Джордж, нали?

— Да. Толкова е тъпоумен, истински глупак. Говорих с него за шотландската сделка, но надали ме разбра. Въпреки че наистина се поизплаши в един момент, веднага ме нападна, започна да сее огън и жупел. Изобщо не ми остана длъжник.

Уил се засмя.

— Няма нужда да ми казваш — чух го. Вари го, печи го, все си остава същият.

Нед се разсмя заедно с Уил.

— Прав си, не му увира главата — седна на отсрещния стол и подхвана друга тема. — Нека ти задам един въпрос. Смяташ ли, че бордът ще разреши промяна в правилника?

— Честно да ти кажа, не зная. Зависи за кое от правилата става дума — отвърна Уил.

— Жените могат да работят тук като секретарки, администраторки и телефонистки. Само жена, родена с името Деравенел може да заема ръководна длъжност, както да бъде и директор на отдел. Обаче не може да бъде член на борда на директорите. Там се допускат само мъже. Също не може жена да оглави компанията…

— Това ли правило искаш да промениш? — прекъсна го Уил и започна да хапе устната си, разтревожен. — Боже мой, не е ли доста радикално? И защо искаш да го промениш?

— Защото и двамата знаем, че жените са също така компетентни и отговорни както мъжете, равни са им и по ум. Всички имаме еднакъв интелект, а и да бъда откровен, понякога ми се струва, че някои жени са по-умни от повечето мъже. Да си го кажем, познавам няколко забележителни представителки на нежния пол. Виж, Уил, имам четири дъщери, ако броим и Грейс Роуз. Искам да съм абсолютно сигурен, че всяка от тях може да стане член на борда, управителен директор или председател, да управлява, ако се наложи. Имам двама синове, но какво щеше да стане, ако ги нямах и умра? Кой щеше да ме наследи?

— Мен не ме питай, но Джордж сигурно ще се заинтересува.

— Така е, но Ричард ще заеме неговото място. Ала сега не това е важното, да се върнем на въпроса. Проучих сборника с правилата, който майка ми извади от сейфа си, и според мен всичко се свежда до следното: ако от седемнайсетте членове на борда дванайсет гласуват в полза на промяната, тогава тя се приема.

— Убеден ли си? Наистина?

— Абсолютно. А майка ми добре познава правилата. Проучва ги от години, заради проблемите на баща ми в „Деравенелс“. Съгласна е с мен, но ще склонят ли членовете на борда?

— Сигурен съм. Поне за шестима: Оливери, Антъни Уилънд, Франк Лейн, Матю Рейнолдс, плюс ние двамата. Има още шестима, за които гарантирам, че ще те подкрепят. Нали ти си гъската, която снася златни яйца.

— Благодаря за последното — засмя се Едуард. Изпъна дългите си крака, прилепи длани една към друга и ги доближи до устата си. За миг доби замислен вид, после вдигна глава и загледа Уил Хаслинг.

— Какво има? — попита Уил. — Имаш вид, като че ще ми зададеш кардинален въпрос.

— Не, но все пак е важен. Какво знаем за този Хенри Търнър, който живее във Франция?

— Не много. Някакъв претендент за трона в „Деравенелс“, доколкото зная от клона на фамилията в Ланкастър. Знаеш много добре, че неговият получичо е Хенри Грант. Майка му е Маргарет Бочърд и неин съпруг е полубратът на Хенри Едмънд Търнър… Горе-долу това е.

— Съвсем прав си. Но само това ли знаем?

Уил кимна.

— Боя се, че да.

— Иска ми се да изпратя Финистър във Франция, но още никой не може да пътува.

— Ще проуча едно — друго и щом е възможно, ще изпратим Еймъс в бляскавия Париж.

Едуард още веднъж се засмя.

— Все успяваш да ме развеселиш и ободриш — Нед стана. — По-добре да се видя с Оливери. Хайде да обядваме тримата, какво ще кажеш?

— Ще резервирам маса в „Рулс“. Да поканя ли и Ричард? Можем да обсъдим плановете си за пътуванията и шотландската сделка.

— Хубаво предложение.