Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

48.
„Рейвънскар“

Двете момчета слизаха по изсечените в скалата стъпала, които водеха към пустия, покрит с камъчета плаж на „Рейвънскар“, хванали в ръце рибарските си въдици. Бяха се запътили към любимото си място, Скалата на кормораните.

Първия път, когато бяха отишли за риба с баща си, той ги бе уверил, че това е най-подходящото място за риболов и за да им го докаже, същия ден бе хванал няколко едри риби. Оттогава обичаха да идват тук и да си опитват късмета.

Едуард младши носеше кошницата за риболов, която се надяваше да напълни, преди да стане време да се прибират вкъщи. Бе обещал на готвачката, че ще й донесе богат улов, а в замяна тя пое задължението да им опържи риба за вечеря. Харесваше госпожа Ладъм, също както баща си. Тя вече влизаше в години, бе чул да отбелязва баба му, но баща му все не искаше да я пенсионира.

— Само на петдесет и девет е и е в прекрасно здраве — повтаряше той, преди да почине, а когато баба му мърмореше, че е време да си вземат нова готвачка, баща му просто се отдалечаваше, нежелаейки да я слуша. Татко му казваше, че госпожа Ладъм е работила за тях цял живот. Едуард младши разбираше защо баща му толкова я обича; държеше се майчински и сърдечно с всички, приготвяше за всекиго по нещо вкусно. И като госпожа Колет в къщата в Кент, облекчаваше зъбобола му, който напоследък често го мъчеше.

Едуард младши намести ремъка на рибарската си кошница на рамото си и бавно тръгна с малкия Ричи, като хвърли поглед наоколо, докато се движеха към грамадните оголени скали, където се намираше прочутата скала на черните птици. Днес плажът бе напълно пуст, но в морето се поклащаха няколко лодки и в далечината се виждаше как рибарите хвърлят въдиците си.

При все че беше слънчева августовска утрин, бе хладно, както винаги в „Рейвънскар“, дори в разгара на лятото. Откъм Северно море духаше непрестанен вятър, затова гувернантката ги бе навлякла с топли рибарски вълнени пуловери върху фланелените им ризи, а панталоните им бяха напъхани в гумени ботуши. Като предпазна мярка, в случай че завали, ги бе накарала да си облекат тъмнозелените непромокаеми якета.

Малкият Ричи се обърна към него и попита:

— Може ли по-късно да потърсим вкаменелости, водорасли и мидички, Ед? Обещах да занеса на малките дунди съкровища.

— Разбира се, Ричи — отговори той, топло се усмихна и сведе поглед към малкия си брат, който сега бе на десет. — Дори ще ти помогна.

— Защо гувернантката не им позволи да дойдат с нас? Не зная защо смята, че риболовът не е за момичета.

— Според мен мисли, че не е подходящ, някак не е достоен — отвърна Едуард младши. — Знаеш я каква е…

— Неподобаващ — прекъсна го малкият Ричард, извисявайки глас като гувернантката, за да използва любимата й дума и весело се засмя.

Едуард младши снизходително му се усмихна и прегърна брат си през рамото.

— Освен това се бои, че е опасно, защото се катерим по скалите. Страхува се, че Бриджит и Катърин може да се ударят.

— Не биваше да оставяме гувернантката да идва с нас на плажа миналата седмица, така нямаше да разбере, че се катерим.

— Вярно е — Едуард младши се умълча, двамата братя продължиха напред, без да имат нужда от повече думи; наслаждаваха се на споделеното мълчание. На вид си приличаха с русите си къдри и сини очи, но почти тринайсетгодишният Едуард младши бе по-високият от двамата. Бяха наследили класическата красота на майка си и сериозния вид на сестра си Бес.

Когато наближиха Скалата на кормораните, малкият Ричи неочаквано изтърси:

— Гладен съм. Ще хапнем ли нещо преди риболова?

— Защо не? — Едуард младши остави на земята рибарската кошница, извади пакет кифли с наденички, които готвачката им бе дала, преди да тръгнат. Докато развиваше плътната хартия, той възкликна:

— Виж ти, още са топли!

Двете момчета седнаха на земята, облегнати на скалата, и задъвкаха апетитните лакомства.

— Можехме да доведем и малкия Еди с нас на риболов, ако не бе заминал за Рипън с майка си на гости на баба си. Мило и драго даваше да застане на Скалата на кормораните.

— Ако искаш, може да дойде с нас следващата седмица, когато се върне от „Торп Манър“. Зная, че ще му хареса… Приятно хлапе, какво ще кажеш, Рич?

Брат му кимна, после се намръщи и поклати глава.

— Защо нас ни наричат малкия Ричи и малкия Еди, а теб Едуард младши? Вижда ми се тъпо.

Едуард младши избухна в смях, развеселен от пренебрежителната нотка в гласа му. Миг по-късно обясни:

— Защото си кръстен на чичо Ричард и за да ви различава, баба слага „малък“ пред името ти, та за всички да е ясно. Малкият Еди е наречен на баща ни, както и аз, но на мен ми казват „младши“, а на него са лепнали „малкия“. Да разбират за кого става дума. Иначе е малко объркващо, особено за хора извън семейството.

— Ясно. Но порасна ли, ще се отърва от думата малък пред името си, и то страшно бързо. Ще се наричам само Ричи, а ти ще бъдеш Едуард, без „младши“, защото татко е мъртъв… — малкият Ричи млъкна, обърна се към брат си и попита с треперлив глас: — Защо бе нужно татко да си отива? Беше млад, Ед. Чух мама да го казва на чичо Антъни… „Бе прекалено млад да умира“, бяха думите й. Защо?

Едуард младши почувства, че в гърдите му напира непреодолима тъга и в гърлото му заседна буца. Трудно му беше да говори, но после се овладя и отвърна:

— Разболя се от бронхит, след това получи сърдечен удар… но и преди съм ти обяснявал, Рич. — Сведе поглед към по-малкия си брат и когато видя сълзите в очите му, го прегърна и притисна до себе си. — Не плачи, Рич. Трябва да сме силни и смели момчета, така заръча Бес. Не забравяй, този следобед идва в „Рейвънскар“ и ще остане с нас за една седмица. Ще ни бъде приятно с нея.

— О, зная! Толкова съм щастлив — възкликна малкият Ричи и изтри мокрите си очи с опакото на ръцете си, видимо развеселен.

Когато и двамата привършиха с кифлите с наденички, двете момчета продължиха да вървят по посока на рибарската хижа, която баща им бе построил на върха на една гола скала, малко над морското ниво. Откъм плажа се заизкачваха по тясна пътека, а когато стигнаха, Едуард младши извади ключа от джоба си. Отвориха вратата, влязоха вътре и огледаха различните лодки, намиращи се там. Едуард младши задърпа една от по-големите гребни лодки.

— Какво правиш, Ед? — попита Ричи, ококорил очи. — В морето ли ще ловим риба?

— Там са най-едрите трески, татко ме е учил.

— Също ни е казвал да не излизаме в морето без него — припомни му малкият.

— Зная, но денят е слънчев, времето е хубаво и е идеално за риболов на треска. Обзалагам се, че морето гъмжи от нея.

— Може и да няма — възпротиви се малкия Ричи, начумерен, но помогна на брат си да пренесе лодката до плажа. — Наистина ли искаш да влезем в морето? — запита след малко.

Едуард младши се поколеба и тихо отвърна:

— Е, ще помисля, ще наблюдавам небето да видя дали времето се променя — тук в Йоркшир то е толкова непостоянно. Длъжен съм да внимавам.

— Правилно, Едуард! Хайде сега да отидем до Скалата на кормораните.

— Да се надпреварваме! — извика по-големият брат.

Двамата се затичаха по плажа, понесли въдиците с викове:

— Ехааа! Е-хааа!

Вятърът понесе гласовете им.

Скалата на кормораните бе грамадна и широка, съвсем достатъчна двете момчета да застанат едно до друго. Хвърлиха въдиците, а живите им младежки лица грейнаха от оптимизъм.

 

 

Мъжът гребеше навътре, плъзгаше се гладко по стоманеносивото море, а вятърът, духащ зад гърба му, улесняваше движението му. Щеше да стигне брега по-бързо, отколкото бе очаквал. Не бе лош ден да излезеш в морето, реши той, а и за риболов беше много подходящ. Ясно небе, никакви признаци за влошаване на времето. Освен това бе и слънчево. Дали ще хване риба? Навярно поне две-три.

Рибарската му лодка на име „Безпътната Мери“ бе достатъчно голяма и здрава, за да издържи и десетина рибари, както понякога се случваше. За да плава, бяха нужни двама гребци, но той бе здравеняк, с широк гръден кош и мощни мишци. Умело боравеше с лодката и след няколко минути приближи брега. Мъжът гребеше решително, пълен с енергия. В момента, в който забеляза прибоя, прибра веслата, скочи в плитчините, доволен, че е обул високи, гумени ботуши. Първо изтика лодката на пясъка, после я задърпа по каменния бряг и я подслони под голите скали.

Седна до нея, извади цигарите си, запали една с клечка кибрит и запуши, а слънцето топлеше лицето му.

Недалеч оттам се намираше Скалата на кормораните, където стояха Едуард младши и малкият Ричи и хвърляха въдиците си за треска. По-малкият изпадна във възторг, когато най-накрая хвана една, а миг по-късно и брат му извади късмет.

— Е-хааа! — извикаха отново, изпълнени с щастие и гордост от постижението си.

След още един час Едуард младши се убеди, че са уловили единствените риби във водата за днес, а и забеляза, че братчето му се уморява. Обезпокоен, че Ричи лесно може да падне във водата или, още по-лошо, върху камъните и да се нарани, предложи:

— По-добре да вървим, Рич. Няма смисъл. Всички селяни ловят близо до скалата и рибата е изчезнала.

Малкият Ричи кимна.

— Но не мисля, че е безопасно да излизаме в морето — отбеляза той, посочвайки с жест към ширналото се Северно море. — Татко щеше да се разсърди.

— Зная. Затова няма и да ходим. Хайде, нека слезем от Корморана…

— Я, какво сме имали тук? Двама чевръсти риболовци, както виждам — чу се мъжки глас, някакъв човек се появи и им се усмихна.

— Здравейте! — откликна Едуард младши с усмивка в отговор. — Хванахме две риби, нали, Рич?

Малкият Ричи кимна, а невинното му детско лице грейна като слънце.

— Точно така! Две прекрасни трески.

— И аз се мъча да направя същото. Да хвана две рибета. Мислите ли, че ще успея?

— Не зная — отговори Едуард младши, скочи от скалата, после помогна на брат си, като го хвана за ръка.

— Надали — обади се малкият Ричи и също скочи върху брега.

— Ще видим, нали? — промърмори мъжът и отново се усмихна.