Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

23.

Грейс Роуз стоеше на ръба на гроба и се взираше в мраморния надгробен камък. Със златни букви на него бе изписано: „Почивай в мир“. Под него, също със златни букви бе името: Табита „Луси“ Лофърд. А най-отдолу само един ред: „Любимата на Себастиан Лофърд. Починала 1904.“

За Грейс Роуз нямаше съмнение, че тук е погребана майка й. Не помнеше нищо за Себастиан Лофърд, нито името Седрик Крофърд й говореше нещо, когато Еймъс й ги споменаваше през годините. Но името Табита се срещаше рядко, затова със сигурност знаеше, че това е гробът на майка й.

Освен това, след като Еймъс наскоро посети болницата и прегледа документацията, а по-късно и смъртния акт, видя отметката, че Табита Лофърд е положена за вечния си сън в гробището на Брейди стрийт в Уайтчапъл. В същия район се намираха болницата и къщата, в която живееха. Спомените й от онези прежни дни бяха смътни; бе съвсем малка и не помнеше Табита. Ако не разполагаше със снимката й, дори нямаше да може да си я представи.

И ето я, изправена пред гроба, обградена от двете си страни от Еймъс Финистър и Едуард Деравенел. Грейс Роуз съзнаваше, че не изпитва никакви чувства към жената, погребана тук, защото имаше откъслечни спомени за нея. Всичко, което усещаше, бе ужасна болезнена тъга за Табита, млада жена, очевидно водена от сърцето си, а не от ума, което я бе тикнало по наклонената плоскост и я бе обрекло на живот в болка и отчаяние.

Нейната майка бе Вики Форт. Тя се грижеше за нея през изминалите тринайсет години, обичаше я и я приласкаваше, възпита я такава, каквато бе днес — образована, културна, с изискани маниери, самоуверена млада жена с чувство за собствено достойнство и право на място в света. Млада жена от аристократично потекло.

Грейс Роуз обърна глава и вдигна очи към Едуард Деравенел. Не го винеше за падението на майка си; бил е момче, когато е станал любовник на Табита, а тя била над двайсет.

Откакто откри, че е негова дъщеря, той не криеше обичта си, отнасяше се към нея с внимание и нежност, даваше й да разбере колко присърце взима нея, всичко, свързано с благополучието й. Бе я признал пред света, не криеше родството им като баща и дъщеря дори пред собственото си семейство. Тя се гордееше, че е част от Деравенел, че в жилите й тече неговата кръв, при все че приемаше Стивън Форт за свой баща. Та нали съпругът на Вики беше я отгледал като истински баща.

Ами Еймъс Финистър, който стоеше от другата й страна? Колко добър беше с нея през всичките години, откакто я бе намерил да живее в строшената, стара каруца в Уайтчапъл, дрипаво гаврошче, което за изненада на всички се оказа момиче.

Грейс Роуз вътрешно се усмихна, представяйки си всеобщото изумление, когато са видели момичешкото й телце и златисточервените й къдрици. Разбира се, можело е Еймъс да я остави и да продължи пътя си, след като си поделиха вкусните пайове с месо. Но не постъпи така. Беше състрадателен и отзивчив и я бе завел на единственото място, където знаеше, че тя ще бъде в безопасност — „Хадън хаус“. И там бе попаднала право в любящите ръце на Вики и Фенела Фейн.

Оттогава Еймъс не преставаше да се грижи за нея, не пропускаше нито един неин рожден ден, Коледа или друг празник, носеше й подаръци, обгръщаше я с обичта си. Успя късче по късче да събере историята на Табита и да открие къде е преживяла последните си дни, преди да умре, защото знаеше колко е важно за нея. И ето, Грейс Роуз благодарение на Еймъс стоеше тук, пред гроба, където почиваше майка й.

Ненадейно Едуард прекъсна мислите й:

— Добре ли си, Грейс Роуз?

Тя трепна и вдигна очи към него:

— Да, чичо Нед — след кратка пауза прошепна: — Но не я помня.

— Било е толкова отдавна, ти си била едва на четири, когато Еймъс те е намерил.

— В съзнанието си виждам лицето й, но зная, че е така, защото имам фотографията й — въздъхна Грейс Роуз.

— Разбирам — отговори Едуард. — Тя бе изключително красива, далеч по-красива, отколкото се вижда на снимката. Бе прекрасен човек, чудесна млада жена, нежна и мила… — гласът му се прекърши.

Еймъс се обади:

— Вече знаеш къде почива тя, Грейс Роуз, можеш да си… спокойна.

— Да, Еймъс, успокоих се. Чудех се какво ли е станало с нея. Понякога дори си представях, че още е жива и един ден ще дойде да ме търси — тя поклати глава. — Как съм могла да си го помисля?

— Напълно е естествено — успокои я бившият полицай. — И съвсем логично. Не си знаела къде е отишла… — той вдигна безпомощно ръце и сви рамене. — Така че защо да не вярваш, че е жива и някой ден ще те намери.

— Да — отрони Грейс Роуз и пристъпи по-близо към белия, надгробен камък, докосна цветята, които бе донесла и оставила на гроба. — Хубаво е, че мама настоя да взема ваза за тях, нали, Еймъс?

— Да, наистина.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Благодаря ти, Еймъс, благодаря ти за всичко… за всички добрини, които си ми сторил, откакто се помня.

Той леко й се усмихна, а очите му заблестяха от обич.

— И на теб, чичо Нед, благодаря ти за любовта и грижите, че не ми отказа бащинството си.

В гърлото на Едуард заседна бучка и той прегърна младото момиче. Трогнат от думите й, промълви с пресипнал глас:

— Ти си част от мен, Грейс, а от това не мога да се отвърна.

 

 

След минути Грейс Роуз и двамата мъже излязоха от гробището на Брейди Стрийт и се насочиха към паркирания наблизо ролс-ройс на Едуард. Когато наближиха Броудбент, шофьорът му, излезе от колата и им отвори задната врата.

— Върни ни у семейство Форт, Броудбент — нареди Едуард, остави Грейс Роуз и Еймъс да влязат първи в автомобила, после и той се качи.

Бе един от онези хапещо студени януарски дни, валеше ситен дъжд, който проникваше чак до костите. „Не е най-подходящият ден за ходене на гробищата — помисли си Едуард, докато се настаняваше на задната седалка, — но пък кога ли е приятно?“ Всъщност, времето нямаше нищо общо с настроението му. Подобни поводи бяха неизменно тъжни, изпълваха го с меланхолия. Знаеше, че не е свързано само с Табита, а и с другите скъпи нему покойници, заради които толкова бе тъгувал… баща му, брат му Едмънд, Невил, Джони Уоткинс. Още чувстваше празнота в душата си заради Роб Аспен и Кристофър Грийн, близки колеги и приятели в „Деравенелс“, и двамата загинали във войната.

Гласът на Грейс Роуз изтръгна Едуард от тъжните му мисли:

— Ще идвам от време на време да нося цветя, чичо Нед.

— Да, редно е, винаги когато почувстваш нужда — той хвана ръката й, и я стисна крепко. — Майка ми непрестанно ми напомня, че животът трябва да се живее, Грейс Роуз, не го забравяй. Важно е понякога да си спомняме за мъртвите, които сме обичали, но трябва да се радваме и на днешния ден, да гледаме в бъдещето, а не в мислите си да се връщаме само назад.

— Разбирам — промълви тя и след като си пое дълбоко дъх, продължи с по-весел тон: — Толкова съм щастлива, че ще бъда шаферка на сватбата на лейди Фенела и че си дал позволението си и на Бес, Мери и Сесили. Мама ми каза, че ще бъдем облечени в бледосини, копринени рокли и ще носим на главите си венци от метличини.

Той й се усмихна.

— Нямам търпение да зърна златокосите си хубавици как пристъпят в църквата след Фенела. Толкова ще се гордея с вас. Ще бъдете прелестна гледка.

Тя се засмя и се наклони към Еймъс, седнал от другата страна на Едуард.

— Мама ме увери, че и ти ще дойдеш на сватбата, Еймъс. Няма ли да бъде прекрасен ден?

— Да, наистина — отвърна Еймъс, радостен да види щастливата й усмивка заменила скръбното изражение, докато бяха при гроба. Ужасното безпокойство, с което се бе борила години поред, се бе уталожило, най-сетне бе заличено. Вече не се тревожеше, че Табита внезапно ще се появи и ще я изтръгне от любящите ръце на Вики и Стивън Форт. Той знаеше, че този страх и мисълта какво точно се е случило с майка й от години терзаеха момичето.

За кратко помежду им настъпи мълчание, после Едуард се обърна към Еймъс и загадъчно заговори:

— Въпросът, който разисквахме вчера, смятам да се разреши най-сетне днес, ако не възразяваш да наминеш до „Странд“ след чая у госпожа Форт. Искам да вземеш и предмета от долното чекмедже и всички документи от средното от писалището на брат ми. Утре рано, около седем може ли да се срещнем само двамата в кантората и да ми ги донесеш?

— Нямайте грижа, сър, ще се отбия тази вечер, както пожелахте — отвърна Еймъс, пълен с облекчение, че най-после са му разрешили да отстрани пистолета. Мисълта за огнестрелно оръжие във фирмата го изпълваше с тревога, особено след като се намираше в бюрото на безотговорния Джордж Деравенел.

След това и тримата се умълчаха, а после заговориха за ежедневни, маловажни теми. Ролс-ройсът си пробиваше път през уличното движение на Ийст Енд, Броудбент уверено караше към „Пикадили“ и оттам към Кенсингтън, където живееше семейство Форт.

 

 

В момента, в който Грейс Роуз видя Вики да ги чака във всекидневната, се затича към нея. Вики с широка усмивка разтвори обятия и силно прегърна Грейс Роуз, защото се досещаше какви притеснения изпитваше момичето преди отиването си на гробището.

Няколко секунди Грейс Роуз остана притисната до нея, после се отдръпна, погледна обичното й лице и бързо заговори:

— Добре съм, мамо, наистина. Доволна съм, че отидох там, защото сега зная къде е майка ми и повече няма да се тревожа за нея.

— Това ме прави щастлива, Грейс Роуз, със сигурност вече няма причини да си спомняш миналото и да се безпокоиш. Трябва да вървиш напред, да мислиш за Оксфорд и бъдещето.

— Ще те послушам. Споделих с чичо Нед, че понякога ще нося цветя на гроба й… — останалата част от изречението й остана недоизказана.

Вики кимна.

— Идеята е чудесна. Ще идвам с теб, както и баща ти. Нали, Стивън?

Широко усмихнат, Стивън Форт се приближи към Грейс Роуз и Вики.

— Разбира се. Можехме да дойдем и днес, скъпа, но ни се стори, че не ти се иска.

Грейс Роуз се обърна и го целуна по врата.

— Чувствах се достатъчно голяма — промълви тя и се засмя, а ведрото й настроение бе заразително.

Стивън се присъедини към смеха й, после забърза да посрещне Едуард и Еймъс, които влязоха заедно във всекидневната.

Както му беше обичай, където и да се намира, Едуард Деравенел се приближи до камината и се обърна с гръб към нея.

— Навън е ужасно влажно и мразовито, а у вас, Вики е така приятно. Не бих отказал чаша чай.

— Ще я получиш веднага — отговори тя и излезе, връщайки се миг по-късно. — Ще го донесат след минута — съобщи тя и щастливо му се усмихна, после се обърна към Еймъс. — Сигурна съм, че и ти би пийнал чашата чай, Еймъс?

— С удоволствие, госпожо Вики. Няма нищо по-лошо от ситния английски дъжд, вледенява душата, както мокри връхната ти дреха.

— Точно така — съгласи се Вики, засмя се и седна на канапето.

Стивън се приближи до Едуард пред огъня и заговори:

— Видях Чърчил онзи ден в клуба. Изглеждаше добре и с висок дух, слава богу.

— Радвам се да го чуя. Какво възнамерява да предприеме Уинстън? Спомена ли ти? — запита Едуард видимо заинтригуван.

— Все още цели да стане член на парламента, в това съм сигурен. Следващата година, както знаеш, ще има избори, но Лойд Джордж е безопасен и съм абсолютно убеден, че Уинстън ще спечели мястото в Дънди — отвърна Стивън с категоричен глас, изпълнен с решителност.

— Длъжен съм да се съглася с теб по този въпрос — Едуард енергично кимна, после стисна устни. — Жалко, че го обвиняват за Галиполи. Вината не бе изцяло негова, ако питаш мен.

— Така е, Нед. Но виж, той беше Първи лорд на адмиралтейството и поведе морската атака над Дарданелите… — Стивън спря, поклати глава и завърши: — Но какво може да се очаква? Прекрасно знаем какви са политиците, а Чърчил си има врагове. Както всички, нали, стари приятелю?

— Самата истина, Стивън, но аз винаги съм залагал на него. Уважавам го и му се възхищавам, както и мнозина, които познавам. Още не сме станали свидетели на всичко, на което е способен, запомни ми думата, той ще се окаже божи дар за нашата страна, ще видиш.

Продължиха да бистрят политиката, застанали край огъня.

Не след дълго Фулър и една прислужница влязоха във всекидневната с колички, отрупани с храна и напитки. Веднага се заеха да сервират чаши с чай, малки сандвичи, топли кифлички с ягодов конфитюр и бита сметана от Девън. Всички се възхитиха на вкуса на храната.

Като приятели от години семейство Форт и Едуард говориха по много светски теми, а Еймъс и Грейс Роуз седнаха един до друг и обсъдиха пътуването й до Оксфорд в недалечното бъдеще.