Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

21.
Лондон, 1919

— Съжалявам, че те повиках в събота, Еймъс — извини се Едуард. — Но наистина имам нужда от помощта ти.

— Няма нищо, господин Едуард — отвърна Еймъс. — Да си кажа правичката, радвам се да бъда тук, и без това нямам какво да върша. С какво мога да помогна, сър?

— Искам да проникнеш в един от кабинетите ни. Важното е да изглежда като взлом. Ако някой е способен да го направи, това си ти.

— Моля за извинение, сър, ако не се лъжа, искате да разбия кабинета на господин Джордж.

Едуард се усмихна, макар да не му бе до смях. Колко прозорливо схващаше Еймъс ситуацията.

— Точно така. Да започваме, какво ще кажеш?

Едуард стана и прекоси стаята, следван от Еймъс, който обясняваше:

— Само да се отбия в моя кабинет да си взема инструментите, сър. Ей сега идвам.

Едуард кимна и продължи по коридора по посока кабинета на брат си, мислейки си за Джордж. Бе потънал в неизвестност, така да се каже, но Едуард знаеше къде се намира — сгушен зад полите на жените в семейството, съпругата му Изабел и тъща му Нан Уоткинс. Нямаше много да му помогне. Какъв глупак, безмозъчен идиот. След като разговаря с Йън Макдоналд няколко пъти и научи пълни подробности за фиаското в Единбург, Едуард реши, че е длъжен да отнеме на Джордж всякаква власт. И то незабавно. Налагаше се да го понижи в пост. Едуард стисна устни: ако той му паднеше в ръцете, с радост би го удушил.

Облегна се на касата на вратата и зачака Еймъс, който с широки крачки се приближаваше по коридора.

— Не бързай толкова, Еймъс — промърмори Едуард. — Има предостатъчно време. Надали някой ще дойде в събота, при това днес е празник. — Бе четвърти януари и хората още празнуваха настъпването на новата 1919. Началото на мира и годината на неограничените възможности, поне както тръбяха политиците.

Еймъс отвори кафявия си кожен калъф, коленичи на пода и мушна някакво острие в ключалката. След като я поразчовърка, се чу прищракване. Еймъс вдигна очи към усмихващия се Едуард. Докато се изправяше, по-възрастният мъж натисна дръжката и рече:

— След вас, господин Деравенел.

Едуард влезе и спря.

— Мили боже, сигурно пуши като комин, стаята смърди.

— Напоследък цигарата не излиза от устата му. През целия си живот не съм виждал такъв закоравял пушач — Еймъс поклати глава. — Пристрастен е към тютюна, ако ме питате.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е, както казваше Марк Ледбетър, склонен към пристрастия, господин Деравенел. Докато главният инспектор беше ченге, ми е думата.

— Видях го по празниците — съобщи Едуард, поглеждайки към Еймъс бегло. — Сгодил се е за лейди Фенела.

— О, сър, страшно се радвам да го чуя! Прекрасна жена е, така човеколюбива и грижовна — Еймъс се усмихна, поклати одобрително глава, а очите му светнаха. — Няма да намери по-добър съпруг от главния инспектор. Свестен човек, един на милиони, сър.

— Наистина е такъв — Едуард затвори вратата, приближи се до бюрото на Джордж и дръпна дръжката на най-горното чекмедже. Не поддаде. Бе заключено. Пробва и другите от писалището, но не можа да отвори нито едно.

— Е, Еймъс, стари приятелю, опасявам се, че ти си на ход. Трябва да надникна във всяко от тях, така че залавяй се за работа, използвай ловкостта си.

— Нямайте грижа, ще ми отнеме само минута — още докато говореше, бившият полицай коленичи и с помощта на друг инструмент отвори средното горно чекмедже и оттам останалите. След като всички бяха отворени, Еймъс се изправи и посочи театрално към бюрото. — Ваши са, сър.

Горното чекмедже преливаше от неплатени сметки. Ужасен от сумите, които Джордж дължеше на шивачи и търговци, Едуард ги извади и бавно претърси останалите чекмеджета. Ахна от изненада, когато в най-долното откри пистолет.

— Еймъс, ела да видиш.

Едуард мразеше оръжия и нямаше желание да го взима в ръце, още по-малко да го разглежда.

Еймъс се втренчи в пистолета и поклати изумено глава.

— Бог знае за какво му е нужен, господин Едуард. Моделът е „Смит и Уесън“ за ваша информация — бившето ченге затвори чекмеджето с крак.

Едуард прерови останалите, но не намери нищо, освен бележник с множество адреси на жени, плюс телефонните номера на всевъзможни нощни клубове в Лондон. После прекоси стаята, отвори няколко шкафа, но не откри нищо интересно.

— Е, това е, сега по-добре заключи чекмеджетата.

— Веднага. Извинете, сър, но нещо конкретно ли търсите?

— Не… всъщност, да. Дирех нещо, което да го изобличава, каквото и да е.

Еймъс стрелна с поглед Едуард, после се зае да заключва чекмеджетата.

Няколко минути по-късно излязоха от кабинета на Джордж. Еймъс заключи и вратата, след това двамата тръгнаха по коридора в пълно мълчание.

В един миг Едуард спря и се обърна към Еймъс с озадачено изражение.

— Нещо ми се върти в главата, но някак ми убягва. Честно да ти кажа, Еймъс, наистина очаквах да намеря нещо в кабинета му, нещо изключително важно, но да ме убиеш, не мога да се сетя какво е.

— Ако си спомните, само ми кажете, сър. Мога да отворя стаята за нула време, както вече видяхте.

 

 

Едуард седеше в своя кабинет и препрочиташе бележките, получени от Оливери и Уил Хаслинг предния ден. Двамата му служители, които му бяха и най-близки, заемаха високи постове в компанията и най-накрая бяха проучили анализа на дейността й в световен мащаб през 1918.

Когато вчера му представиха докладите си, с въодушевление му съобщиха, че годината е била изключителна, независимо от войната. „Или навярно отчасти заради нея“, помисли Едуард и се облегна на стола си.

„Деравенелс“, най-могъщата търговска компания в света, преуспяваше. Печалбите бяха огромни и му се струваше, че надали биха се справили по-добре. Лека усмивка озари лицето му. Разбира се, че могат и ще го постигнат. Сега, когато настана мир, в света ги чакаха нови висини.

Наведе се над писалището, разгърна отчетите и се съсредоточи върху две направления — лозарството във Франция и минодобива. При второто имаше известни проблеми не заради войната, а заради времето. Но винарският отрасъл носеше печалби, и то от стотици години.

А мините им по целия свят истински процъфтяваха. Всичко вървеше добре и един ден в недалечното бъдеще щяха да добиват петрол в Персия. Убеден бе. Това беше мечтата му. След малко приключи с четенето на доклада, върна го в чекмеджето на бюрото си и го заключи.

Бизнесът бе във фантастична форма, слава богу. Бе го постигнал през четиринайсетте години, откакто бе поел руля. Не можеше да го критикуват за нищо и бе горд от постиженията си, най-вече като си припомнеше упадъка и неразборията, която завари след като прогони „шайката на Грант“, както ги наричаше. И личните му дела бяха в порядък. Бе уредил фондовете за жените в неговия живот. Уговори си среща с адвокатите си през идната седмица, за да направи промени в завещанието си. Финансовите работи на майка му, за които от години се грижеше, също бяха в идеален ред.

Започваше новата година, както подобава. Като изключим Джордж. Изхвърли от съзнанието си мисълта за брат си, сега по-неприятна пречка от всякога. Мислите му се насочиха към Ричард и още веднъж си припомни колко мъдро постъпи, като купи онази къща от Нан. Ричард и Ан бяха обезпечени, нотариалният акт бе у тях.

Наведе се към най-долното чекмедже на писалището си, отключи го и извади снимката на Лили. Изправи се и я отнесе до прозореца, после се загледа в нея на ярката дневна светлина. Колко бе красива, така любяща, искрена и сърдечна. Добра жена. Първата му любовница, онази, която истински бе обичал и която означаваше толкова много за него. Убиха я, убиха и детето им, поправи се той.

Лили бе откликнала на любовта му с цялото си сърце. И в смъртта си бе помислила за него, направила го бе богат. Бе му завещала цялото си състояние — парите, къщите, много от бижутата и старинните си предмети. Именно средствата на Лили множеше през годините, тях бе използвал, за да основе фонд за Грейс Роуз и дъщерите си, да купи къщата в Челси от Нан. Знаеше, че Лили щеше да бъде щастлива, ако знаеше за какви благородни каузи е послужило завещаното от нея. А може би знаеше. Отново се взря във фотографията й и до болка осъзна колко му бе липсвала през всичките години. Изпитваше нежни чувства към Джейн Шоу, за него бе като благословия, но така и не можа да замени Лили. Никоя не би успяла. Най-малко Елизабет.

Елизабет. Как го вбеси на третия ден на Коледа; онези злобни думи, които бе просъскала на Фенела, когато с Марк дойдоха на чай, го бяха прерязали като с нож. „Устата й вечно ломоти с причина и без причина“, припомни си той забележката на Уил. Бе ревнива, две мнения нямаше. Вечерта имаха ужасна разправия само защото той спомена, че е глупаво да ревнува от приятелството му с Фенела, която му беше като сестра. Обясни й, че дружбата им е чисто платоническа и че се познават от цяла вечност. Но Елизабет не повярва на думите му и го обвини, че има романтична връзка с Фенела.

— В тебе има повече самолюбие и ревност, отколкото любов — студено й бе отвърнал, перифразирайки Ларошфуко[1]. Бе го изгледала гневно и му бе обърнала гръб и оттогава отношенията им бяха обтегнати. „Тъй да бъде“, рече си той и се върна на бюрото си.

На вратата се почука и Еймъс пъхна главата си вътре.

— Може ли две думи, господин Едуард?

— Да, заповядай, Еймъс — Едуард върна снимката в най-долното чекмедже и я заключи. — Какво има? Изглеждаш ми разтревожен.

— Вярно е, сър. Обезпокоен съм заради проклетия пистолет в кабинета на господин Джордж. Просто не ми допада идеята наоколо да се въргалят оръжия. Опасни са.

— Съвсем вярно, но нищо не мога да променя.

— Мога да го махна оттам, сър.

— Да, би могъл. Но не смятам, че трябва. Не искам той да разбира, че някой може да влезе и излезе от стаята му и да рови из писалището му, и то с лекота. Нека остане наша тайна, Еймъс.

— Разбирам, сър. Тогава няма да го взимам. Добре.

Едуард кимна.

— Разбран човек си, Еймъс. Ще излизам. Имам среща с господин Хаслинг на обяд в „Савой“. Ще дойда да взема теб и Грейс Роуз от госпожа Вики.

— Благодаря, сър. Тя е силно развълнувана. Няма търпение да отиде на гроба на майка си.

— Значи край на едно от притесненията й — промълви Едуард. — Толкова се радвам, че й помогна.

Бележки

[1] Франсоа дьо Ларошфуко (1613 — 1680) — френски писател, автор на „Максими и размисли“ — сборник от афоризми. Афоризмът на Ларошфуко е: „В ревността има повече самолюбие, отколкото любов“. — Б.ред.