Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (53)

53.
„Рейвънскар“

Катастрофа. Точно от това се страхуваше брат му Нед и правеше всичко по силите си, за да я отклони, за да я избегне. И бе успял. Вярно, почина твърде млад в леглото, на върха на успеха си.

Но той не успя да избегне катастрофата. Помете го вихърът й. Смаза го. Личният му живот бе унищожен; професионалната му кариера бе на прага на краха. Атмосферата в „Деравенелс“ бе неблагоприятна, за което можеше да вини само себе си. Бе се доверил не на когото трябваше, слушаше не когото трябваше, правеше грешки… Бяха златно семейство, но бяха прокълнати.

Ричард Деравенел стоеше в библиотеката в „Рейвънскар“, взираше се в Северно море, а сиво-сините му очи поглъщаха величествената гледка. Бе май 1928 година и той бе на трийсет и три. Вдовец. Съпругата му почина този март от вирусна туберкулоза. Но Ричард бе убеден, че всъщност я уби разбитото й сърце и скръбта по седемгодишния им син, малкия Еди.

Стопанинът на „Рейвънскар“ въздъхна, спомнил си обичното си дете. Не само бе загубил скъпото си момченце, но и единствения си наследник. Всички потомци на рода Деравенел от мъжки пол бяха си отишли от този свят, освен малкия син на Джордж, живеещ в Дижон с леля си, сестрата на Ричард, Мег.

Нямаше кой да оглави компанията, ако нещо се случеше с него. Единствена пълнолетна наследница бе племенницата му Бес, прекрасната най-голяма и първородна дъщеря на Нед. Брат му бе узаконил възможността жена да управлява „Деравенелс“, но как щеше да се справи Бес? Неизпълнима задача: нямаше никакъв опит в бизнеса и бе само на деветнайсет. Мъжете в компанията нямаше да се чувстват удобно в нейно присъствие, ни най-малко.

Бес. Обичаше я не само защото бе дете на брат му, но и понеже бе истинска Деравенел. Но не бе влюбен в плътския смисъл на думата, както мнозина предполагаха. Напоследък разпространяваха слухове за тях, непристойни и неверни клюки… Враговете очерняха неговото и нейното име, изкарваха ги любовници, мълвяха, че е отровил Ан, за да се ожени за племенницата си, та заедно да управляват „Деравенелс“. Но как да затвориш хорските усти? Как да изтриеш полепналата кал от лицето си?

Ричард се извърна от прозореца, пристъпи към средата на библиотеката и се изправи пред портрета на брат си, наричан в последно време Едуард Деравенел Великия. И бе истина, действително бе велик и друг като него нямаше да има. Когато са го създавали, не са пестили материала. Бе неповторим.

Портретът бе в естествен размер и Нед бе изобразен пред същата тази камина, обут с дълги бричове за езда, излъскани до блясък кафяви ботуши и синя риза, подчертаваща цвета на очите му. Бе отворена на врата и се виждаше медальонът с бялата роза на Йорк.

Ричард посегна към гърдите си и докосна собствения си златен медальон под ризата си; винаги слагаше розата към себе си, а слънцето в своето великолепие бе обърнато навън. Нед бе поръчал да изработят медальоните, когато през 1904 оглави „Деравенелс“ и нареди да изпишат върху тях девиза на фамилията „Вярност навеки“.

Портретът бе започнат, когато Нед бе на трийсет и девет и бе завършен преди четирийсетия му рожден ден. Бе внушителен, биеше на очи, като влезеш в помещението, което бе проектирано от Нед и бе любимата му стая в замъка. Приликата беше толкова голяма, че на Ричард му се струваше, че той стои пред него и му се усмихва…

Изведнъж почувства нужда да поговори с брат си.

— Не го извърших аз — промълви тихо Ричард. — Не аз отвлякох децата ти, нито наредих да ги убият. Обичах ги, Нед, както се обичахме с теб. Кълна се в бога, не съм наранил твоя кръв… те бяха и моя кръв… Деравенел.

Ричард избърса насълзените си очи, преглътна с усилие, не искаше да изпада в униние тази сутрин. Бес бе на гости в „Рейвънскар“ заедно с Грейс Роуз, а той не желаеше да показва слабост пред двете млади жени. Усети как нещо в гърдите му се стяга, както винаги, когато напоследък се сетеше за невръстните си племенници. Ужасна мистерия, останала неразгадана… а светът винеше него.

Дочу стъпки и бързо се извърна. Видя в библиотеката да влизат Бес и Грейс Роуз.

— Точно се възхищавах на портрета на баща ви — заговори той, а разтрепераният му глас звучеше чуждо и на него.

Бес веднага долови вълнението му, понеже за нея бе като разтворена книга. Избърза към него и нежно хвана ръката му.

— Чичо Ричард, добре ли си? — после се вгледа в лицето му.

— Няма ми нищо, Бес, защо питаш?

— Гласът ти ми се стори особен, това е всичко — тя му се усмихна. — Казах си, че вече си отишъл на разходка по плажа.

— Боя се, че ме отклони красивото, усмихнато лице на баща ти — отвърна той и кимна на Грейс Роуз. — Защо стоиш на вратата? Няма ли да поздравиш стария си чичо?

Грейс Роуз се присъедини към тях. Като полусестра си Бес и тя обичаше Ричард и му вярваше; и за миг не бе допуснала, че може да има вина за изчезването на Едуард младши и малкия Ричард. Дори не можеше да си го помисли. Отвращаваше се от носещите се из Лондон слухове, които петняха името му.

— Не беше ли най-красивият мъж? — промълви Грейс Роуз, загледана в портрета на Едуард.

Ричард се обърна към нея.

Преди миг си казвах същото.

— Татко бе най-добрият. Истински аристократ — Бес погледна към Ричард и Грейс Роуз и добави: — Като нас тримата.

— Точно така — Ричард обърна гръб на портрета и прекоси библиотеката. Когато стигна до средата, спря и се обърна. — О, между другото, Бес и Грейс Роуз, тази сутрин се чух с баба ви. Изпраща поздрави и на двете.

— Как е тя? — попита Грейс Роуз.

— В отлично здраве. Наслаждава се на почивката си в Хемпшир.

— Радвам се — обади се Грейс Роуз и говореше искрено. От първия миг, когато я срещна, Сесили Деравенел се отнасяше към нея като към член на семейството и я обичаше.

Бес попита:

— Кога ще си тръгне? Или ще остане там? Майка ми спомена, че искала да става монахиня.

Ричард се засмя.

— Съмнявам се. Сигурен съм, че се е шегувала. Сега излизам на разходка. Ще се видим на обяд.

Племенниците му го загледаха как се отдалечава. Бес седна на канапето. Погледна към Грейс Роуз и заговори:

— Толкова се радвам, че дойде да прекараш тази седмица с мен и да бъдеш компания и за мен, и за Ричард. Благодаря ти.

— Не ставай глупава, Бес, обичам да идвам тук. Не ми струва нищо — Грейс Роуз размаха тетрадката, която държеше. — Тук успях да свърша доста работа по книгата си, толкова е тихо и спокойно. Редно е аз да ти благодаря.

— Винаги си добре дошла. Исках да дойда в Йоркшир, за да не остава Ричард сам. Толкова е самотен и тъжен.

Грейс Роуз кимна, седна на другия стол и се обърна към Бес:

— От думите на Еймъс разбирам, че атмосферата в „Деравенелс“ не е особено ведра.

— Какво ти каза той? — попита бързо Бес, а любопитството й растеше.

— Че повечето хора не харесват Ричард. Не изпитват топли чувства към него. Не му се удава да се сприятелява както баща ни едно време.

Бес отвърна лаконично:

— За жалост, умее да си създава врагове.

 

 

Ричард почти бе стигнал до Скалата на кормораните, когато видя двама мъже да вървят насреща му. Отначало помисли, че са местни рибари, които си вървят по пътя, но щом се приближи, разпозна единия от тях и му махна с ръка. Той му помаха в отговор. Ричард се зачуди кой ли е другият. Нямаше представа, до момента не го бе виждал.

— На риболов ли сте тръгнали? — попита Ричард, когато спря пред тях.

— Може и тъй да се каже — ухили се зловещо онзи, когото познаваше, и направи няколко крачки към него.

Ричард се стъписа и тъкмо се готвеше да отстъпи, когато почувства остра болка отстрани и почти мигновено след това и в гърдите. Очите му се разшириха изумено и се втренчиха в другия, щом забелязаха ножа в ръката му. Погледна към кръвта по жилетката си.

— Защо ми причини това, Джак? — извика Ричард и залитна назад, докато мъжът нанасяше удари отново и отново. Краката му се огънаха и той се свлече на пясъка с глухо тупване.

— Да се махаме оттук — рече човекът с ножа и се обърна да побегне. Видя кепето на Ричард върху брега и го подритна. То хвръкна във въздуха и се приземи в ниското сред избуялия прещип.

Убиецът и съучастникът му побягнаха по плажа. Издърпаха лодката си изпод голите скали, довлякоха я до плитчините, качиха се в нея и загребаха. Беше сряда, двайсет и втори август 1928. Ричард Деравенел бе мъртъв.

 

 

— Върна ли се вече господин Деравенел, госпожице Бес? — попита Джесъп от вратата на бащиния й кабинет, където тя преглеждаше някакви документи.

Младата жена вдигна поглед и се намръщи.

— Не съм сигурна, Джесъп, погледна ли в библиотеката?

— Да, госпожице, и там го няма. Нито госпожица Грейс Роуз. Ще поръчам на готвачката да изчака с обяда няколко минути и ще изляза да ги потърся.

— Благодаря, Джесъп — отговори Бес, стана, хвърли поглед към часовника и установи, че вече е един и петнайсет. Последва иконома по дългия коридор и видя Грейс Роуз да слиза по стълбите.

— Виждала ли си чичо Ричард? — викна тя.

— Не — отвърна Грейс Роуз, влизайки в преддверието. — Струва ми се, че още не се е прибрал от разходката си. Седях в библиотеката и проверявах записките си, почти откакто излезе. Чак преди няколко минути се качих горе да потърся молив. Не, не си е дошъл, щях да го видя.

— Винаги е безупречно точен — поклати в недоумение глава и изведнъж я обзе безпокойство. В сърцето й запърха страх. — Ще сляза до плажа да го потърся.

— Идвам с теб — заяви Грейс Роуз.

Джесъп тъкмо излизаше от стаята си, когато Бес го заговори:

— Отиваме до плажа да го доведем. Чичо сигурно е забравил кое време е.

— Досега не е закъснявал, госпожице Бес — рече икономът. — Не му е в природата.

— Зная — отговори Бес и двете с Грейс Роуз забързаха навън, прекосиха терасата и тръгнаха през спускащите се към морето градини. Отправиха се към стъпалата, изсечени в скалите в края на имението точно под градините и моравите.

Грейс Роуз го видя от горната част на стъпалата и извика:

— Бес, погледни! Сигурно се е препънал и е паднал… Дано да не е нещо по-лошо като сърдечен удар.

— Мили боже! — възкликна Бес. Двете млади жени се спуснаха по стълбите и изтичаха по брега. Изпод краката им се разхвърчаха малки камъчета, докато двете летяха напред.

Бес бе атлетична и бърза и първа достигна до тялото на чичо си. Той лежеше по гръб. Тя забеляза кръвта по жилетката му и затисна уста с ръка, за да спре писъка, надигнал се в гърлото й. Падна на колене и заопипва китката му, търсейки да долови някакъв пулс. Не почувства нищо и на часа осъзна защо преди малко почувства този внезапен пристъп на паника. Той бе мъртъв; някак си винаги бе знаела, че смъртта на Ричард ще дойде ненавременно.

Грейс Роуз застана до нея, погледна обезкървеното лице на чичо си и тихо рече: — Виж очите му, Бес, толкова са сини, по-сини, отколкото съм ги виждала някога.

Бес се надвеси над лицето му. Очите на Ричард бяха необикновени — искрящо сини. А най-силно я порази смаяното изражение на лицето му. Повече от ясно бе, че нападението го е изненадало.

Най-сетне от гърдите й се изтръгна стон и сълзи се затъркаляха по лицето на Бес, когато тя полека затвори клепачите му. Целуна го по бузата, същото стори и Грейс Роуз, после прошепна:

— На добър час, чичо Ричард. Баща ми те чака.

Двете забързаха към стъпалата и започнаха да се изкачват. В един миг Бес вдигна очи към небето. То бе ослепително синьо, огряно от слънцето. Като никога времето в „Рейвънскар“ бе топло. „Такъв прекрасен ден — помисли си тя. — Да си отидеш в такъв чудесен ден.“ Сълзите й се върнаха и се търкулнаха по страните й.

Когато стигнаха терасата, Джесъп ги чакаше. Лицето му бе пребледняло, безпокойството му бе очевидно.

— Какво се е случило, госпожице Бес? — попита той и като че отведнъж се състари.

— Чичо ми е мъртъв… целите му гърди са покрити с кръв — при последните думи гласът й се прекърши, но си пое дъх и продължи с малко по-овладян глас: — Моля те, помоли градинарите да слязат на плажа и да приберат тялото му, Джесъп. Ще трябва да го увият с чаршафи. Междувременно аз ще съобщя на полицията.

Грейс Роуз и Бес се върнаха в кабинета, а икономът забърза да нареди на градинарите да вдигнат трупа. Грейс Роуз хвана сестра си за ръката и тихо промълви:

— Полицаите ще дойдат, но няма да открият нищо. Убиецът е дошъл до брега с лодка, намушкал е Ричард и е избягал. Сряда е, всички в селото са на работа. Цяла сутрин плажът е пуст. Всъщност, не съм виждала на него жива душа, откакто пристигнах в петък.

— Зная — въздъхна Бес и набра номера на участъка в Скарбъроу. Когато се свърза, попита за инспектор Уолис. Той веднага вдигна телефона и тя му съобщи за случилото се.

На другия край на линията настъпи внезапно мълчание, преди да изрече със съчувствен глас:

— Идвам възможно най-бързо. Ужасно съжалявам, че ви се налага да ставате свидетелка на ново нещастие в „Рейвънскар“, госпожице Деравенел. Приемете съболезнованията ми за чичо ви.

След като му благодари, Бес затвори, обърна се към Грейс Роуз и тъжно заяви:

— Повече няма да стъпя на този плаж.

— Не те виня — Грейс Роуз поклати глава. — Сега имаме две неразрешени мистерии, повярвай ми.

 

 

Бес бе сама в „Рейвънскар“.

За погребението на Ричард и полагането му в семейната гробница бяха дошли всички. После си заминаха. Тя бе предпочела да остане в имението, имаше нужда да бъде сама, да обмисли живота си, бъдещето си и плановете, които бяха обсъждали с майка й.

Тя седеше в библиотеката и размисляше. Беше средата на септември. Мислите й се върнаха на изминалите няколко години. Случиха се толкова събития… Чичо Джордж загина при подозрителни обстоятелства в лозята в Масон; после съвсем неочаквано почина баща й. Братята й изчезнаха и така и не ги откриха. А миналия месец чичо Ричард бе наръган до смърт от незнаен убиец. Полицията не откри нищо точно, както предрече Грейс Роуз. Още едно неразкрито престъпление в полицейските регистри, бе казал инспектор Уолис. Всички бяха убедени, че Ричард е убит от търговски конкурент или вражески настроен приятел на баща й.

Смъртта покоси семейството й. Всички мъже бяха мъртви. Останаха само жените. Ричард твърдеше, че над рода тегне проклятие. Може би бе прав.

Тя се изправи, стана, приближи се до прозореца и зарея поглед към морето. Колко се промени животът й… До неотдавна бе толкова щастлива и безгрижна. Сега имаше чувството, че смъртта я заобикаля отвсякъде…

Мислите й се пренесоха към майка й. Елизабет бе дошла на погребението, доведе сестрите й, придружени от баба й. Сесили Деравенел й се стори измъчена и изтощена, което обезпокои Бес. Тя се бе върнала в Лондон, като я увери, че лекарите й ще я прегледат, освен това има важни срещи. Бес имаше чувството, че за баба й е непоносимо да остане в „Рейвънскар“… особено в момента.

Бес обичаше тази къща. Вероятно защото бе така любима и на баща й. При все че не слизаше до плажа, се разхождаше из градините и се отбиваше в порутената крепост, значеща толкова много за баща й.

Подтикната от внезапен импулс, Бес изтича навън и се спусна към укреплението, а краката й я носеха, нетърпеливи да стигнат там.

Когато се озова в него, се облегна на стената и се замисли за баща си, като се питаше как би искал от нея да постъпи. Имаше два избора. Можеше да не предприема нищо и да си остане мома. Или да се омъжи, да създаде семейство и да има деца, да заживее като съпруга и майка.

Преди да се върне в Лондон, майка й говори надълго и нашироко с нея и отново повдигна въпроса за Хенри Търнър. Елизабет не преставаше да й го натрапва, откакто братята й изчезнаха; започна през декември, преди две години. Бес бе отговорила на майка си, че не желае да се омъжва за никого.

Миналия месец майка й бе изтъкнала, че този брак ще им даде възможност да укрепят „Деравенелс“ и да я предпазят от криза. Ричард Деравенел бе мъртъв. Тя бе наследницата. Ясно бе, че не може да заеме мястото на баща си и чичо си и да управлява семейната компания. Бе млада, бе жена, която щяха да приемат във фирмата като чужда. Да роптаят срещу нея. Майка й обаче бе убедена, че Хенри Търнър ще се справи стига тя да е до него и му даде правомощия с името Деравенел. Но не го познаваше и не бе убедена, че ще й допадне. Щеше ли да го обикне? В крайна сметка бракът щеше да бъде по сметка, ако изобщо се състоеше. Но пък какъв друг избор й оставаше?

Погледна часовника си и установи, че Елизабет и Хенри много скоро ще пристигнат. Едва-що мисълта изкристализира в съзнанието й и чу гласа на майка си да я вика.

— Бес! Бес, скъпа! При крепостта ли си?

— Да, майко — покорно отвърна тя и се обърна.

— Може ли да сляза при теб? С мен е Хенри.

За миг тя като че онемя.

— Добре — изрече накрая, вкопчена в назъбения ръб на стената. Краката й едва я държаха, трепереше ужасно притеснена, даже изплашена.

Недалеч стоеше майка й, облечена в пътнически костюм, елегантна както винаги. До нея се бе изправил висок и сторен млад мъж със светлокестенява коса, лешникови очи и приятно лице. Носеше тъмносив костюм и копринена вратовръзка в същия цвят.

Майка й го поведе напред и го представи:

— Бес, запознай се с Хенри Търнър. Хенри, дъщеря ми Бес.

Забеляза, че очите му са меки и дружелюбни. Той протегна длан, ръкува се с нея и й се усмихна.

— Щастлив съм да се запозная с вас.

— Аз също съм щастлива — промълви тя, припряно издърпа ръката си и отстъпи назад.

— Ще ви оставя заедно за малко — заяви Елизабет. — Трябва да се преоблека. Ще се видим за чая.

Останали сами, двамата стояха и дълго се гледаха; никой нямаше смелостта да проговори. Най-после Хенри любезно се обърна към нея:

— Зная, че изпитвате неохота да се омъжите за мен и разбирам защо. Но не съм лош човек, поне така ме уверяват. И наистина ще бъда извънредно щастлив, ако приемете предложението ми. Обещавам да ви ценя и да се грижа за вас. Освен това ми се струва, че може би ще ви обикна.

Внезапно Бес избухна в смях, неспособна да се удържи.

Хенри я изгледа смаян до краен предел.

След като си пое дъх и потисна смеха си, Бес отговори:

— Радвам се да чуя тези думи, Хенри Търнър. Наистина.

— Кои точно?

— Че сте откровен и казвате, че може би ще ме обикнете. Същото чувствам към вас — известна несигурност, неловкост, не съм сигурна дали ще се сближим…

Той кимна.

— Наистина желая да се оженя за вас, както вече ви уверих. Е, явно ви е известно от майките ни, нали ни сватосват — после й се усмихна. — Искам да ви направя щастлива, Бес. Мисля, че мога. Ще направя всичко по силите си.

Тя не отвърна нищо. Установи, че доста го харесва. Не бе кой знае какъв красавец, но не бе и грозен и явно бе приятен и симпатичен човек. А и бе крайно откровен. За нея това бе важно. Пое дълбоко дъх, протегна ръка и хвана неговата.

— Е, след като вече се запознахме, бих искала за малко да остана сама. Ще възразите ли?

— Разбира се, не. Разбирам ви. Ще ви чакам вътре.

И се отдалечи, без да добави и дума.

Бес облегна глава на каменния зид и се загледа в безкрая на морето. Кой щеше да й помогне, ако се омъжеше за него? Никой. Дори и майка й. Бе сама. Напълно сама.

Ще се справя сама, каза си тя. Ще успея.

Ще имаме деца… Поне едно от тях ще бъде момче… Длъжна съм да родя момче. Трябва да създам мъж наследник на „Деравенелс“. Ще му помагам. Ще поощря амбициите му, ще му покажа пътя.

Усмихна се, спомняйки си за красивия си баща. Синът ми ще бъде като великия Едуард Деравенел… и негов кръвен потомък ще седи на стола му и ще оглавява компанията. Ще й помогна да просперира чрез съпруга си и сина си.

Бес Деравенел се обърна и тръгна обратно към къщата, вече взела решение.

Намери Хенри Търнър, застанал в библиотеката, да се взира в портрета на баща й.

— Той бе най-красивият, най-милият и най-умният човек, когото съм срещал.

— Зная — отвърна Бес. — Ще създадем син точно като него, ще видиш.