Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

47.
Лондон

Еймъс Финистър почука на вратата на кабинета на Алфредо Оливери, после влезе, без да чака отговор.

Оливери, който го очакваше, вдигна поглед и го покани:

— Седни, Еймъс. Моля те, кажи ми всичко, което знаеш.

Беше вторник, осми юни. Предния ден из цялата страна тръгнаха слухове. Мълвеше се, че повечето висши служители ще бъдат изхвърлени от работа по изричната заповед на Ричард Деравенел. Но никой не знаеше кой ще бъде уволнен, така че мнозина бяха разтревожени, побъркани от тревога, че ще си изгубят работата. За първи път от трийсет години насам цареше атмосфера на страх и мрачно настроение владееше всички етажи на кантората.

Еймъс разполагаше с цялата информация, както преди малко бе известил Оливери по телефона; сега се наведе по-близо към него и сподели:

— Разбрах, че Франк Лейн е получил заповед да напусне късно в петък следобед. Тази седмица ще видим как си отиват Джон Лорънс и Питър Стоукс, и двамата безупречни служители.

— Велики боже, Франк Лейн! Ужасна новина, Еймъс, той работи в компанията от толкова години. Бе един от най-горещите поддръжници на Едуард, когато се мъчеше да си възвърне компанията от клана Грант. Като верен войник Франк остана с нас. — Оливери бе силно потресен и не го криеше. Налегна го тъга. Компанията се промени в момента, в който я оглави Ричард Деравенел, и това дълбоко го тревожеше.

— Зная колко уважаваха Франк. Господин Едуард го наричаше Предания — отговори Еймъс. — Храбро понесъл удара, разчистил си бюрото в събота сутринта и си тръгнал. Няма да го видим повече. Жалко, беше свестен човек.

— Има нещо гнило, Еймъс. Какво става? Знаеш ли?

— Мога само да се съглася с казаното от теб онзи ден в клуба „Уайтс“. Новият ни шеф отваря място за собствените си хора… приятелите от детинство, които са му близки. Мисля, че скоро ще видим Франсис Лоуъл, както и Робърт Клейтън и Робърт Стърлинг. Те са неразделни другари. Нали разбираш… един дол дренки…

— Откъде им знаеш имената? Кой ти ги съобщи? — Оливери озадачено го погледна.

Еймъс вдигна предупредително пръст.

— Не задавай въпроси, приятелю. Така няма в нищо да те заподозрат. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Единственото, което ще ти кажа, е, че си имам източници.

Алфредо само кимна, познаваше способността на Финистър да прониква и през най-здраво заключени врати. Едуард Деравенел често го хвалеше.

— Може ли да вляза? — попита Уил Хаслинг и надникна иззад вратата, после прекрачи прага. — Чух, че в петък са изритали Франк Лейн. Нямаше ме тук, бях заминал за Кент. Какво знаете? — Уил се приближи, седна до Еймъс, погледна го с очакване, а след това обърна лице към Оливери.

— Еймъс ще те осведоми, а между другото, новият ни шеф преди малко те търсеше.

— Така ли? Аз също искам да се видя с него.

Еймъс му разказа събитията, за които бе информирал Оливери, а Уил слушаше с мрачно изражение, после кратко обобщи:

— Явно се е развилнял.

След като няколко минути обсъжда уволненията с Еймъс и Алфредо, Уил Хаслинг се върна в кабинета си и позвъни на секретарката. Когато влезе, той й даде купчина документи да ги опише в архива и се изправи. Прекоси стаята и застана пред вратата, която с Едуард бяха монтирали преди много години, за да могат безпрепятствено да влизат в кабинетите си, но Уил бързо разбра, че Ричард няма да търпи подобни непринудени отношения. Затова след смъртта на Нед вратата стоеше винаги затворена.

Вдигна ръка, почука и зачака.

След миг чу:

— Влез.

С широка усмивка Уил заговори:

— Добро утро, Ричард. Добре ли изкара почивните дни?

— Да. Всъщност, в понеделник те търсих. Но вчера следобед те нямаше — Ричард го изгледа студено.

„Що за враждебност“, запита се Уил, но отвърна дружелюбно:

— Точно така, излязох преди обяд. Следобед имах среща с Райе и Хепъл във връзка с лозята в Монтекристо, Италия. Тя се проточи и реших да не се връщам. Стана късно.

— А, да, преговаряш с тях. Как върви?

— Засега обнадеждаващо. Ще те уведомявам за развитието. Междувременно спомена, че вчера си ме търсил. Трябваше ли ти нещо?

— Исках да ти съобщя, че Франк Лоуъл ще дойде да работи с мен. Следващата седмица или по-следващата.

Въпреки че вече му бе известно от Финистър, се престори на изненадан.

— Добре, че ми каза! Ще бъде незаменим като управител на фабриките в Йоркшир. Чакам с нетърпение отново да се срещнем, дори да го опозная още по-добре.

— Безценен е — промърмори Ричард и сведе поглед към документите върху бюрото си, поразлисти ги и после вдигна очи, когато Уил не помръдна от мястото си. — Това имах да ти казвам, Уил.

— Разбирам. Обаче бих искал да те попитам нещо, Ричард — пристъпи по-близо до бюрото и започна: — Бес е разстроена, понеже искаш да отведеш това лято братята й в Йоркшир. Чудя се защо са ти децата на Нед.

— Изобщо не е твоя работа — тросна се Ричард и го изгледа кръвнишки.

— Моя работа е, щом Бес идва при мен и ме моли да говоря с теб, едва ли не обляна в сълзи.

— Защо ще се обръща към теб, а не към мен? Чичо съм й, нали?

— Всъщност, в известен смисъл стана случайно — предпазливо подхвана Уил. — Миналата събота тя бе в „Стоунхърст“ на гости на Грейс Роуз, а аз посетих Вики, за да обсъдим семейни въпроси. Бес ми го съобщи между другото.

— Колко е безочлива. Редно бе да дойде при мен. Ти не си й роднина.

— Не е вярно, Дик. Съпругата ми е племенница на майка ти и ти се пада първа братовчедка.

— Какво от това, казах, че ти не си от семейството, не е ставало дума за Катлийн.

Уил трепна, стреснат от обидната забележка. Когато си възвърна самообладанието, тихо отговори с помирителен тон:

— Елизабет също е тяхна настойница, не го забравяй, Дик.

— Не! Нед искаше аз да отговарям за тях. Единствено аз.

— Според мен желанието му бе ти да си им настойник само ако майка им стане неспособна да се грижи за тях или почине. Вярвам, че не се готвиш… да управляваш живота им.

— Минаваш границата, внимавай какво приказваш!

— Ричард, защо си така враждебен към мен? Глупаво е, говорим за две малки момчета, твоите племенници. Съсипани са от скръб по баща си и в този тъжен период от живота си се нуждаят да останат при майка си и сестрите си. Децата не бива да се разделят през лятото. Моля те, откажи се от този абсурден план.

— Ще заминат за „Рейвънскар“ и ще живеят там това лято заедно с баба си и сина ми. Ан и аз ще ги посещаваме през уикендите. „Рейвънскар“ от векове е домът на рода Деравенел. Там ще научат какво означава да носиш това име, ще се запознаят с историята на семейството ни и ще бъдат възпитани да разбират отговорностите си.

— Дик, те са само едни малки момчета. В името на бога, имай сърце.

Оставайки глух за последните му думи, Ричард извика:

— Престани да ме наричаш Дик, по дяволите, не мога да го понасям.

Уил запази спокойствие и заговори колкото се може по-меко:

— Моля те, Ричард, заради Нед, остави на мира момчетата, особено тази година. Сломени са от скръб, имат нужда от майка си.

— Не ме залъгвай със сантиментални приказки. Трябва да се научат да бъдат мъже.

Ужасен, Уил се втренчи в него, а уважението му към Ричард се топеше:

— Това ли е последната ти дума?

— Да.

— Тогава ще уведомя Бес, че твърдо си решил братята й да заминат за „Рейвънскар“, а тя ще съобщи на Елизабет. И майка им, като тяхна настойница ще…

— Защо не го проумееш? Аз съм техният настойник.

— Един от двамата, Ричард, не единственият. Като изпълнител на завещанието на Нед познавам добавката дума по дума. Елизабет може да се отнесе по въпроса към адвокатите на Нед, ако пожелае.

— Пак ли ме заплашваш? — викна той, а лицето му се разкриви от гняв.

— Изобщо не те заплашвам — отговори Уил. — Престани да се правиш на глупак. Познавам те, откакто ходеше с къси панталонки.

Кипнал окончателно, Ричард скочи, дръпна Уил за ръката и се опита да го изхвърли от кабинета си.

Изумен, напълно неподготвен, Уил се задърпа с всички сили в желание да се отскубне. Ричард го пусна, но миг по-късно му налетя с още по-голямо ожесточение. Вдигна двете си ръце и с все сила го блъсна в гърдите. Уил не очакваше подобен яростен удар, загуби равновесие и се строполи с цял ръст, като си удари главата в ръба на отворената врата.

Останал без дъх, Ричард се изправи над Уил и се втренчи в него.

— Хайде, ставай и се залавяй за работа — кресна той.

Когато Уил не помръдна и не издаде нито звук, той се намръщи и се надвеси над него. Чак тогава забеляза струйката кръв на килима под главата му. Изплашен, Ричард опипа пулса му и долови слабо туптене. Макар и едва доловимо, му показа, че Уил Хаслинг е жив, но е в безсъзнание. Хвана го за краката и го издърпа далеч от вратата. После Ричард заобиколи писалището си и включи интеркома.

— Ейлийн?

— Да, господин Деравенел? — обади се секретарката.

— Господин Хаслинг припадна. Не се чувстваше особено добре, когато влезе в кабинета ми. Би ли извикала линейка, ако обичаш. Като че ли е в безсъзнание. Трябва да го закараме в болницата.

 

 

Преди четиринайсет години, когато Еймъс Финистър дойде на работа в „Деравенелс“, „за да му пази гърба“, както Едуард се бе изразил, му бе дадена длъжността шеф на сигурността. Работата му бе да се грижи за безопасността и благополучието на Едуард Деравенел.

Харесваха го, беше популярен сред мнозина и си създаде собствена шпионска мрежа от информатори из цялата компания. Затова по неведоми пътища след минути го информираха, че Уил Хаслинг е припаднал в кабинета на Ричард Деравенел и е в безсъзнание. Осведомителят добави, че линейката ще пристигне всеки момент.

Еймъс не само бе озадачен, но и обзет от силно подозрение. Двайсет минути преди това Уил Хаслинг бе здрав като камък и разговаряха в кабинета на Оливери.

Какво се бе случило за това кратко време? Не знаеше, но си постави за цел да научи. След като се отби да съобщи на Алфредо, че са „откарали“ Уил, изговаряйки думата със саркастичен тон, се върна в помещението, което още наричаше „кабинета на господин Едуард“.

Вратата бе широко отворена; Ричард крачеше напред-назад нервно, секретарката му Ейлийн изглеждаше разстроена, а двама санитари внимателно полагаха Уил върху болнична носилка.

Еймъс влезе в кабинета, веднага се приближи до Ричард и попита:

— Какво се е случило с господин Хаслинг, господин Деравенел?

Ричард се вторачи в него с гневно изражение.

— Всъщност, не зная.

— Но е припаднал във вашия кабинет, както чух — възрази Финистър.

— Така е. Дойде, за да обсъдим нещо, после започна да се оплаква, че не му е добре и изведнъж се свлече на пода.

„Брей, не думай“, помисли си Финистър, но отвърна:

— Разбирам. Е, сега е в добри ръце. Тези момчета ще се погрижат за него. Ще ги съпроводя.

Ричард като че понечи да възрази, но очевидно промени решението си.

— Ваша воля, Финистър, ваша воля.

— Да телефонирам ли на госпожа Хаслинг? Или вие ще се обадите, сър?

— О, не се безпокойте, аз ще се погрижа — раздразнено отговори Ричард, избутвайки Еймъс навън след санитарите.

Оливери чакаше бившето ченге в преддверието на „Деравенелс“, както предварително се бяха уговорили, и двамата придружиха Уил до болницата. По пътя той бавно дойде в съзнание и щом видя до себе си седнали Еймъс и Алфредо, се опита да се усмихне.

— Как сте, сър? — попита Еймъс и загрижено се наведе над него.

— Боли ме главата — промърмори Уил. — Къде отиваме?

— В болницата, господин Хаслинг. В „Сейнт Томас“. Тя е най-близко — обясни Алфредо.

— Разбирам — обърна се към Еймъс и прошепна: — Съпругата ми, приятелю… обади й се, моля те.

— Непременно, сър, сега стойте спокойно. Ще се оправите, щом стигнем в болницата. Оттам ще позвъня на госпожа Хаслинг.

Уил затвори очи и отново изпадна в безсъзнание.

 

 

Въведоха Финистър и Оливери в чакалнята на болницата и докато чакаха да разберат какво е състоянието на Уил Хаслинг, обсъждаха как така ненадейно се е разболял дотолкова, че да припадне.

— Припаднал — виж ми окото! — избоботи Финистър и намигна на Алфредо. — Имаше кръв по килима в кабинета на господин Едуард, ако беше паднал върху мекия килим, надали щеше да си разбие главата. Или са го ударили с някакъв предмет, или се е треснал в някаква мебел и после са го преместили.

Алфредо кимна в съгласие. Едно време Финистър бе полицай, и то от добрите.

— Какво намекваш, Еймъс? Че новият ни шеф има пръст в тази работа?

— Именно. Само се надявам господин Уил да се възстанови.

Час по-късно най-сетне се появи един от лекарите и им съобщи, че господин Хаслинг има контузия на главата и мозъчно сътресение. Уведоми ги, че ще го задържат под наблюдение в болницата за през нощта.

Оливери попита:

— Може ли да го видим?

— Опасявам се, че моментът не е подходящ. Правим му изследвания.

— Разбирам, че господин Хаслинг страда от рана в главата, така ли? — попита Финистър. — Раната кърви ли?

— Точно така, сър. Тъкмо това ни озадачава. Според нас като е паднал, се е ударил на нещо твърдо. Това е единственото обяснение.

— Ясно — отвърна Финистър на лекаря и после с Оливери напуснаха болницата.

 

 

За щастие, Уил Хаслинг бързо се възстанови и няколко дни след приемането му в болницата, бе готов да се върне вкъщи. В събота, дванайсети юни, в деня на изписването му, той се оплака, че му е лошо. Час по-късно получи масивен мозъчен кръвоизлив, който се оказа фатален.

Еймъс Финистър, обезумял от мъка, както и всички останали, така и не успя да разбере какво точно се е разиграло между Уил Хаслинг и Ричард Деравенел в онзи съдбоносен ден. Но оттогава нататък винеше Ричард за ненавременната му смърт. Както и близките и приятелите на Уил. На Ричард бе лепнато черно клеймо и то остана да го съпътства до края на живота му.