Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Наследниците на Рейвънскар

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Мариела Янакиева

Художник: Megachrom Петър Христов

ISBN: 978-954-585-937-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1454

История

  1. — Добавяне

Трета част
Бес
„Верността ме заслепява.“

„Човешкото сърце крие скрито съкровище

в тайна пазено, запечатано с мълчание.“

Шарлот Бронте, „Вечерна утеха“

„Спях и сънувах, че животът е красив.

Събудих се — и открих, че е задължение.“

Елън Стърджис Хупър[1], „Красота и дълг“

„Вървях без посока под благословеното небе: гледах как нощните пеперуди пърхат сред пирена и камбанките; слушах как тихият вятър шепне на тревите и се запитах как може нещо да смути съня на спящите на смълчаната земя.“

Емили Бронте, „Брулени хълмове“

40.
Кент

— Какво му е на баща ти, Бес? — попита Уил Хаслинг, след като я поздрави с топла прегръдка. Старият приятел на Едуард отстъпи назад и се вгледа в лицето й с тревога. — Преди няколко дни имаше лека простуда. Какво се е случило?

— Настинката прерасна в бронхит, както често му се случва. Мисля, че е семейна слабост… деликатни бели дробове. Затова ти телефонирах, чичо Уил, струва ми се много зле.

— Хубаво си постъпила и много се радвам, че реших снощи да дойда в Кент.

Когато прекосяваха входното фоайе на „Уейвърли Корт“ по посока на стълбището, Бес продължи:

— Нали знаеш, че майка ми замина за Великден в Рим. Взе със себе си Сесили и двете момчета. Не исках да тръгна с тях и слава богу, че останах, за да мога да се грижа за баща ми.

— Предполагам, че си позвънила на лекаря?

— Да, ще пристигне съвсем скоро. Двамата с Факстън облекчаваме татко с каквото можем. Прави инхалации и пие отвара против кашлица. Според мен ще помогне.

Докато двамата изкачваха последните няколко стъпала към площадката, видяха Факстън да излиза от спалнята на Едуард.

Уил попита:

— Как е господин Деравенел, Факстън?

— Все в същото състояние, сър.

— Щом докторът пристигне, ако обичаш изпрати го горе.

— Разбира се, господин Хаслинг.

Бес първа влезе в стаята на баща си и възкликна:

— Татко, тук е чичо Уил!

Едуард, когото бяха сложили да се облегне в леглото си върху куп бели ленени възглавници, отправи към Уил слаба усмивка и немощно вдигна ръка.

— Не мога да повярвам — прошепна той с дрезгав клас. — Наложи се да отменя пътуването до Рим. Не се чувствах добре, а така ми се заминаваше.

— Зная — отговори Уил, издърпа един стол до леглото и седна до Нед. — По-добре да останеш тук, докато оздравееш, вместо да се шляеш из Рим. Здравето ти е най-важно. Между другото, кой замина с Елизабет и децата?

— Антъни зае мястото ми. Не възразява да пътува със сестра си. Новата гувернантка на момичетата, госпожица Колмън, както и прислужницата на Елизабет… — спря, извади носна кърпа от джоба на пижамата си и се закашля в нея. След няколко минути раздиращата кашлица най-после стихна и той се отпусна назад с изтощен вид.

По-късно, когато Нед се поуспокои, Уил попита:

— Да ти донеса ли чаша вода?

— Горещ чай с лимон — отговори той. Погледна Бес и шепнешком попита: — Би ли го донесла, скъпа?

— Разбира се, татко, желаеш ли нещо, чичо Уил?

— Да, Бес, същото. Благодаря ти.

Тя кимна и бързо излезе от стаята.

Когато останаха сами, Уил промълви:

— Ужасно блед си, Нед. Да можех с нещо да ти помогна. Чувствам се безполезен.

— Доктор Лесинг си го бива — тихо отговори Нед. — Ще ме вдигне на крака за нула време. Но се чувствам отвратително. Миналия уикенд заведох синовете си на риба край „Рейвънскар“ и тогава се простудих. Бе мразовито на брега на Северно море и много ветровито, освен това валя като из ведро — пое си мъчително въздух и добави: — Трябва да се възстановя, преди да се върна на работа, Уил.

— Не се безпокой за „Деравенелс“, за бога. Върви като по часовник, благодарение на теб. Всичко е, както трябва… компанията е така добре организирана, а и имаме най-добрите служители на света.

— Зная… — Едуард затвори очи за момент. Чувстваше се изтощен, а какви ли не мисли му минаваха през главата. Задачи, които не можеха да чакат.

Уил седеше абсолютно неподвижен и го наблюдаваше, сякаш едва ли не бдеше над него; бе крайно угрижен, побъркваше се от тревога. Никога не бе виждал Едуард Деравенел в такъв вид. Бе казал на Нед, че лицето му е пребледняло, но то бе почти сиво, а имаше и треска. Уил протегна длан и я постави върху ръката на Нед, която лежеше върху завивката.

Едуард на секундата отвори очи и се вторачи в Уил.

— Винаги си ми бил най-скъпият приятел. Най-добрият другар и съюзник… — гласът му затихна.

На Уил не му харесваха подобни признания; приличаха му на сбогуване, затова се намръщи.

— Все още съм твоят най-добър приятел, както и ти на мен, и ще си останем такива още дълго време — насили се да се усмихне. — Та ти още нямаш петдесет, Нед, чакат те дълги години.

— Разбира се, предстои ми да извърша още доста поразии.

В този миг вратата се отвори и влезе Бес, следвана от една от слугините, а зад нея вървеше Ърнест Лесинг. Беше местният доктор на семейството, когато идваха в Кент.

Уил се изправи, обърна се към лекаря, когото познаваше, и сърдечно го поздрави.

— Как сте, доктор Лесинг?

— Много добре, благодаря, господин Хаслинг — отговори той, после се приближи до леглото, остави черната си чанта на един стол и извади стетоскопа си. Изгледа продължително Едуард, после тихо поздрави. — Добро утро, господин Деравенел. Отново бронхит, а?

— Боя се, че да, Лесинг. Изглежда дробовете са слабото ми място.

Той кимна и пристъпи още по-близо до леглото, после постави слушалката в ушите си и започна да преслушва гърдите на Едуард. След минута-две заяви:

— Опасявам се, че ще трябва да седнете, за да прегледам дробовете ви.

— Разбира се — Едуард с усилие се надигна, а лекарят и Уил му помогнаха да се изправи. Приятелят му разкопча горнището на пижамата вместо него и я смъкна от широките му рамене.

Докато Лесинг преглеждаше Едуард, Уил направи няколко крачки към противоположния край на спалнята, където слугинята бе оставила поднос. Бес седеше и наблюдаваше доктора, по едно време обърна очи към Уил и прошепна:

— Ще оздравее, чичо Уил. Татко е як като бик и винаги успява да се пребори с бронхита.

— Зная — Уил посегна към чашата чай с лимон, пусна вътре бучка захар и я разбърка. Седна и отпи. Но внезапно усети необичайно силна тревога и се запита защо се чувства толкова… изплашен за Нед. Бес казваше истината, баща й бе издръжлив, рядко боледуваше, бе жизнен, енергичен и силен. И все пак Уил бе необичайно обезпокоен и сам не можеше да си обясни на какво се дължи това чувство. Бе обзет от силно опасение.

Уил се отърси от мислите си, когато чу доктор Лесинг да казва на Нед:

— Точно както предполагахте, господин Деравенелс, страдате от тежък бронхит и затова ви е трудно да дишате. Дихателните ви пътища са възпалени, но ще се оправите. Продължавайте да правите инхалации и взимайте от сиропа за потискане на кашлицата. По-късно днес ще ви изпратя още. Почивайте и поемайте повече течности.

Нед промълви:

— Значи нищо ново, доктор Лесинг — опита се да се усмихне, да поразведри атмосферата.

— Истина е, нищо ново. Ще дойда да ви прегледам утре, господин Деравенел. — Лекарят си тръгна, след като се сбогува с Уил и Бес, като ги помоли да не го изпращат.

Бес донесе на баща си чаша чай с лимон, Едуард отпи глътка и я остави на нощното шкафче.

— Много съм уморен, Уил, мисля да подремна.

— Ами хайде. Ще си вървя, но ако съм ти нужен, ще пристигна за десет минути, Нед!

— Добре.

— Ще сляза с теб — Бес погледна баща си и тихо добави: — Ще те нагледам по-късно, татко. Сега си почивай.

Едуард немощно й се усмихна и затвори очи.

 

 

Докато слизаха заедно по стълбището, Уил внезапно спря и хвана ръката на Бес.

— Обещай ми да ми телефонираш по всяко време на деня или нощта, ако се влоши или ти трябвам, за каквото и да е.

— Обещавам, чичо Уил. Но зная, че докторът е прав. Татко бързо ще оздравее, ще пребори бронхита, ако спазва предписанията му.

— Кой друг е в къщата, Бес? Освен Факстън? — попита Уил. — Готвачката, предполагам и слугините. Но къде са по-малките ти сестри, които не са заминали за Рим?

— В момента са с гувернантката в детските стаи. Ан беше поканена да замине с останалите, защото е на осем, но не и Катърин и Бриджит, майка ми каза, че са прекалено малки. Но Ан не пожела да тръгне. Чичо Уил, тя обича да се грижи за сестрите ни. Все още скърби за Джордж, както и за Мери.

Уил кимна, третият син на Нед, малкият Джорджи, почина преди четири години през 1922, когато бе само на две. Изгубиха и още едно дете, мъничката Маргарет, която се помина няколко години преди това. Но Нед и Елизабет бяха благословени с още две деца след смъртта им, Катърин, която се роди през 1922, и им помогна да преодолеят скръбта по малкия Джорджи и Бриджит, родена през 1923, сега бе на три. Смъртта на втората им по възраст дъщеря Мери, починала от сърце, увеличи тежката им мъка. Бе петнайсетгодишна.

Уил въздъхна, поклати глава и прекоси входното антре по посока към вратата.

Бес му хвърли бърз поглед и попита:

— Какво има, чичо Уил?

— Мислех си какъв късмет имат родителите ти. Виж с колко деца са ощастливени — десет и само две от тях са починали като малки, а и Мери, разбира се.

— Имаш право — лека тъга помрачи лицето и гласа й, когато тихо добави: — Много ми липсва Мери. Бяхме близки, и то не само по възраст.

— Зная, че ти е мъчно за нея. Всички тъгуваме. Не ми е лесно да ти го кажа, но скърбиш за Мери прекалено дълго, потърси утеха в другите си братя и сестри.

— Опитвам се, а те са също така красиви и добри като нея.

— Явно Деравенел са доста плодовити. Надявам се и ти да имаш голямо семейство, когато се задомиш.

— Категорично не искам десет деца! — възкликна тя, сякаш ужасена от мисълта, после забеляза веселото му изражение. — Вече съм голяма, чичо Уил. Забрави ли, че съм на седемнайсет?

— И си отговорна — бързо додаде той. — Все това повтаряше като малка. „Аз отговарям“ все ми казваше. И знаеш ли, Бес? Вярвах ти.

 

 

Бес откри гувернантката на етажа с детските стаи в „Уейвърли Корт“, там бяха разположени всекидневна, бани, бебешката стая и спалните на децата, както и на гувернантката и помощничката й Мадж.

Като влезе в удобната, уютна всекидневна, Бес завари детегледачката да седи на масата с чаша чай в ръце, а трите й по-малки сестри пиеха мляко. На масата бе оставена чиния с нарязани плодове, противосредството на гувернантката срещу сладките бисквити и шоколада, които всички обичаха, но тя не им разрешаваше.

— Има много захар — не преставаше да повтаря, размахвайки пръст.

— Ето те и теб, Бес — вместо поздрав рече гувернантката и остави чашата си. — Как е баща ти?

— Не е много зле, бавачке, има бронхит, както всички предполагахме. Лекарят си тръгна.

— Видях колата му от прозореца, както и на господин Хаслинг.

— Чичо Уил си отиде вкъщи, но ще се върне, ако ни е нужен за нещо.

— Утре доктор Лесинг ще навести ли баща ти, Бес?

— Да, бавачке, така ни увери. Междувременно трябва да се грижим за татко, както когато и друг път е имал бронхит.

Гувернантката сериозно кимна.

— Ще сторим всичко по силите си, явно е наследствено — промърмори тя, като си мислеше за Едуард младши, който също; като баща си бе податлив на болестта.

— Искам да видя татко — заяви Ан и погледна умолително Бес. — Може ли? Моля те. Искам да го целуна, той обича да го целувам, така ми каза.

— Малко по-късно, скъпа — отговори Бес с авторитетен тон. — Татко сега си почива… знаеш, че не е добре.

— Но той ми обеща три пенса за Разпети петък. Това е днес — настояваше осемгодишното момиченце.

— Щом е дал обещание, Ан, ще го спази, само че малко по-късно — обърна се към Катърин, която бе на четири и Бриджит, с една година по-малка, и добави: — Всички ще получат по три пенса. От татко. Давам ви дума.

Трите й по-малки сестри засияха, а като ги видя и тя се усмихна. Бяха руси и красиви като братята и другата си сестра Сесили.

Катърин я гледаше с пленителните си тюркоазено сини очи, когато обяви:

— Бавачката ни каза, че ще ядем горещи кифлички с форма на кръстчета с чая.

— Ще дойда да ги опитам — увери ги Бес.

— Ами татко? — нетърпеливо попита Катърин.

— Ще видим — Бес погледна гувернантката и поклати глава.

Бележки

[1] Елън Стърджис Хупър (1812 — 1848) — английска поетеса — Б.ред.