Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

27.

— Толкова мило от твоя страна да дойдеш на чай — усмихна се Ан Уоткинс Деравенел на сестра си Изабел. — Напоследък не се виждаме често и съм много щастлива, че ме навести.

Изабел въздъхна.

— Семейството и децата обсебват цялото ти време, не мислиш ли? — повдигна рамене, изкриви лице и измърмори: — Освен това, както знаеш, Джордж постоянно иска да съм около него.

— Как е той? — учтиво попита Ан, без всъщност да я е грижа. Не бе сред любимците й. В действителност го ненавиждаше.

— В момента е засипан със задачи. Върши толкова допълнителна работа за Нед и все се задържа до късно в кантората — Изабел си наля втора чаша чай и пусна вътре резенче лимон.

„Не е вярно“, рече си Ан, защото знаеше, че Нед е все още бесен на Джордж заради провалилата се шотландска сделка. Ричард и Уил трябваше да оправят бъркотията. Слава богу, още на следващия ден въпросът бе уреден. Джордж лъжеше. Срещаше се с други жени. Но не можеше да го каже на сестра си, затова само се усмихна и смени темата:

— За Великден мама иска всички да отидем в „Торп Манър“ и аз се съгласих. Ще приемеш ли поканата й?

— Ох, не зная. Джордж все ми отговаря уклончиво. Виждаш ли, надява се по това време да заминем за Европа. Спомена ми, че много би искал да посрещнем Великден в Париж и ме попита как ми се струва идеята. Отговорих му, че би било чудесно, даже възхитително, което си е истина. Нещо като втори меден месец, при това ще бъдем сами.

— Права си, ще бъде много вълнуващо — съгласи се Ан, като се питаше как сестра й търпи съпруга си. Бе красив, по това спор нямаше, но бе грубиян, а на всичко отгоре лъжец и измамник. Но Изабел го виждаше в друга светлина. И двете бяха избрали за съпрузи братята Деравенел още когато бяха малки. За Ан не съществуваше друг, освен Ричард, а всички знаеха, че Изабел чувства същото към Джордж. И досега бе сляпо влюбена в съпруга си.

Изабел се взираше в Ан и почувства неочакван прилив на завист и яд. По всичко личеше, че сестра й е в прекрасно здраве, бе облечена елегантно, с извънредно скъп тоалет, носеше и перли. Освен това живееше в къщата, за която Изабел жадуваше.

Както и съпругът й.

— Всъщност, ни принадлежи — бе я уверил преди няколко дни. — Трябва да й говориш, да я убедиш да се изнесат. — И затова бе дошла днес. Засега не бе обелила и дума, не бе повдигнала въпроса, липсваше й смелост. Само че ставаше време да си върви, а не бе изпълнила това, за което я бяха изпратили. Ако не го стореше, Джордж щеше да й трие сол.

След като си пое дълбоко дъх, Изабел започна:

— Иска ми се да се поразходя из къщата, Ан, може ли? Все пак съм израсла тук — тя стана, тръгна към вратата, за миг изпълнена със спомени.

— Разбира се, че може — побърза да отвърне Ан и също се изправи. — Хайде, нека първо отидем в библиотеката, знаеш татко колко обичаше тази стая. Тя бе неговият рай, все ми го повтаряше. Помниш ли?

Изабел поклати глава.

— Не съвсем. Не. — Още веднъж повдигна рамене, завистта захапа сърцето й, когато си припомни, че Ан бе любимката на баща им. За Невил Уоткинс съществуваше само Ан. И Нан Уоткинс, майка им. Тя нямаше значение.

Деликатна, с кожа с цвят на праскови със сметана, светлокестенява коса със златисти отблясъци, стройна фигура и дълги крака Ан Уоткинс Деравенел бе изящна, красива и сърдечна. Сестрите си приличаха, с тази разлика, че Изабел вечно беше недоволна от нещо и често се цупеше. Не бе красива колкото Ан и си го знаеше.

Ан си помисли, че сестра й изглежда угрижена, когато пристигна в къщата в Челси, и колко прав е Нед. Той постоянно повтаряше, че Изабел е кисела и начумерена, защото е нещастна с Джордж, с когото беше невъзможно да се живее. Ан бе убедена, че е така. Преди време им бе гостувала за кратко и той се бе проявил като двуличен човек, беше се държал грубо и крайно нелюбезно. Но към нея, не към съпругата си. От друга страна, често чуваше кавги иззад затворени врати и понякога Изабел изглеждаше, като че беше плакала.

— За какво си се умислила, струваш ми се потисната? — попита Изабел сестра си и включи една лампа, щом влязоха в библиотеката.

— Чувствам се прекрасно — отвърна Ан и тръгна из стаята, палейки лампи, докато си мислеше как Джордж изневерява на Изабел с други жени. Беше отвратително.

През това време Изабел събираше всичките си вътрешни сили и се мъчеше да намери повод и най-подходящите думи, за да започне разговора, за който беше дошла. Както се разхождаше из библиотеката и разглеждаше принадлежностите на баща им, които стояха непокътнати, Изабел се завъртя и внезапно изтърси:

— Нямате никакво право да живеете тук, Ан! Аз съм най-голямата от наследниците на татко и затова къщата се пада на мен. Мама направи непростима грешка, когато я даде на теб и Ричард като сватбен подарък. Нямаше право да постъпи така. Наясно си, нали?

— Подари ни я с пълно право — бързо отговори Ан с делови тон, когато изведнъж осъзна какво следва. Нед ги бе предупредил. Подготви ги какво да очакват.

— Не, не — възрази Изабел и поклати глава. — Татко само й даде право да живее в нея. Тя не е нейна.

— Правиш голяма грешка — Ан се приближи до сестра си, застана пред нея и я загледа многозначително. — Татко купи тази къща за майка ни, след което й я подари, даде й и нотариалния акт. Тя е собственица, а не баща ни и тя има право да постъпи с нея, както намери за добре. По всяко време.

— О, не ставай глупава. Знаеш, че не е вярно. По право къщата е моя, понеже съм по-възрастна от теб.

— Двете заедно ставаме наследници на имението на татко, след като майка ни почине, не го забравяй, Изабел. След като почине.

— Няма нужда да ми крещиш — просъска Изабел. — Едно от нещата, заради които дойдох да поговорим днес, е тази къща. Бихме желали да се нанесем в нея по-късно тази година. Както виждаш, налага се да кажеш на Ричард да започне да ви търси другаде дом. И нова къща. Тази е моя… наша.

— По-добре ела и седни тук — промълви Ан, като си наложи да говори дружелюбно, но все пак твърдо. Настани се на канапето и й посочи намиращо се наблизо удобно кресло. — Хайде, Изабел, трябва да ти кажа нещо важно.

Изабел, стройна и елегантна също като Ан, пристъпи напред и седна на стола, предложен от сестра й.

— И кое е това важно нещо?

— Истината — отговори Ан. — Болезнената истина, може би трябва да уточня. Виж, истината е, че къщата бе собственост на майка ни. Татко й я подари. Никога не е била негова, защото я е купил на нейно име, а тя я е продала, преди да ни я даде.

— Продала я е? — викна Изабел, облещила очи. — Нямала е право да я продава. Не ти вярвам. Не е имала право!

Напротив. Уверявам те, къщата е била нейна и е можела да постъпи с нея, както пожелае. Ако ще, да я изгори до основи.

Онемяла, Изабел изумено гледаше сестра си.

Ан продължи:

— Майка я продала на Нед, нашия девер. Той й платил солидна сума, която майка ни задържа, защото й се полага. Едуард веднага изготвил нов нотариален акт на името на Ричард. Ето защо къщата е наша. Едуард Деравенел я е купил за нас, за да ни я подари. Така че няма как Джордж да ни я отнеме или да ни изхвърли от нея. Нито ти.

Изабел бе бясна, от яростта лицето й страшно пребледня. Рязко стана и пристъпи към Ан, която бе само на крачки от нея.

— Ще видим тази работа — закани се по-голямата сестра с леден тон и преди Ан да смогне да отговори, изхвърча от библиотеката.

Ан се забърза след нея и я настигна в просторното фоайе.

— Казах ти, Изабел, нищо не може да се направи. Къщата принадлежи на нас. Всичко е напълно законно.

Изабел изсумтя, отвори гардероба и си извади палтото.

— Чакай обаждане от Джордж — сопна се тя, запътила се към входната врата. — По-точно ще потърси съпруга ти.

Ан кимна.

— Ще го уведомя — студено отговори тя и в момента, в който сестра й излезе, почувства облекчение. Не можеше да се начуди колко предвидлив се бе оказал Нед да купи къщата, преди да им я подари. И да я запише на името на Ричард.

 

 

Едуард бързешком излезе от къщата на Джейн, Броудбент го чакаше в ролс-ройса и след миг колата потегли по посока „Мейфеър“ и „Бъркли Скуеър“.

Докато пътуваше на задната седалка, Едуард се помъчи да укроти гнева си. Този път Елизабет бе отишла прекалено далече и бе длъжен да я озапти. Да разпространява злостни клюки за него бе едно, но да намесва Фенела бе скандално. Слуховете, които разправяше за него и Фенела бяха долни лъжи и всеки имащ капка здрав разум, би го проумял. Независимо от това, налагаше се да изясни някои положения на жена си и да й дръпне юздите.

На входа на фоайето на дома му на „Бъркли Скуеър“ го посрещна Малет:

— Добър вечер, сър.

— Добър вечер — със замах Едуард съблече палтото си, подаде го на иконома и попита. — Къде е госпожа Деравенел?

— Предполагам, горе във всекидневната, сър.

— Благодаря, Малет.

Едуард се завтече по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж, прекоси просторния вестибюл на горния етаж и тръгна по коридора. С такава сила отвори вратата на всекидневната, че тя се удари в тапицираната с брокат стена.

Елизабет, която седеше до камината и четеше френско модно списание, подскочи от изненада. Рязко изправи гръб и щом погледна съпруга си, съзря гнева, изписан на лицето му. После се сви на стола си с разширени от ужас очи.

— Какво ти става? — избухна той, блъсна с крак вратата и се приближи към нея. — Трябва да си полудяла, жено! Да разпространяваш грозни измислици за мен и Фенела Фейн. Дама, която никога никому не е навредила, която винаги се е отнасяла благо и любезно към теб, проявявала е безкрайно уважение. Да петниш името й, да очерняш репутацията й. А моето, което по една случайност носиш и ти. Нямаш ли капка гордост? Чувство за чест? Да измисляш заслужаващи презрение лъжи е абсолютно недопустимо. И аз няма да го търпя. Чуваш ли, няма да го търпя.

— Не зная за какво…

— Затваряй си устата! И не се опитвай да се измъкнеш с лъжи, както винаги постъпваш, когато заради теб настъпят неприятности. Много добре знаеш за какво говоря.

— Едуард, аз…

— Казах ти да мълчиш! — кресна той, а лицето му пламна, щом гневът му стигна своя връх. — Ти си изумително тъпа!

Както стоеше на няколко метра от нея, очите му обходиха разкошно обзаведената стая, безценните платна на постимпресионистите, изящните старинни вещи, изобилието от брокат, коприна и кадифе. В същия момент му хрумна, че тя всъщност няма вкус. Независимо че обитаваше къща, прочута с красотата и великолепието си.

— Живееш в пълен лукс! Носиш модни дрехи, създадени от едни от най-прочутите шивачи на света. Окичена си с бижута. Давам ти всичко, което поискаш, не ти отказвам нищо. А ти разнасяш клюки и грозни сплетни за мен! Ти. Моята съпруга — крещеше той, давейки се в растящия си гняв.

Тя се сви още повече на стола си, без да смее да обели и дума да се защити, защото й бе ясно, че няма какво да каже в свое оправдание.

Той се приближи и се извиси над нея с израз на крайна погнуса.

Тя преглътна и се опита да се успокои. Физически не се боеше от него. Той никога не би ударил жена. Бе прекалено благороден; освен това бе и джентълмен. Всякакво физическо насилие го отвращаваше. Но думите му я шибаха като с камшик. Колко беше глупава. Защо злословеше? Той имаше право. Толкова глупаво постъпи.

Сякаш дочул мислите й, Нед се наведе, приближи лице до нейното и попита със студен глас:

— Защо? Защо разпространяваш тази история за Фенела? Защо си разправяла, че тя е майката на Грейс Роуз? Защо, Елизабет? В името на бога, защо?

— Н-не зная — заекна тя с треперещ глас.

— Защото искаш да ме уязвиш, така ли?

Тя поклати глава.

— Точно така е — изстреля той с нетърпящ възражение тон. — Толкова болезнено ревнива си към всяка жена, която познавам, че изпитваш нужда да нанесеш удар само защото съм се усмихнал на някоя от тях. Или заради дългото ми платоническо приятелство с Фенела, която познавам, откакто се помня. Ами Вики? Нейният ли ред иде? И нея ли ще оклеветиш? За нея ли ще почнеш да злословиш?

Елизабет поклати глава. Нямаше как да се защити. Брат й все й повтаряше, че е глупачка и излезе прав. Защо вършеше всички тия тъпотии? Имаше ли право Нед? Беше ли от ревност? Тя вдигна поглед, видя гневното му лице и леда в сините му очи и се разрида.

— Престани! — викна той в лицето й. — Спри и ме изслушай! Сълзите ти не означават нищо за мен. Очернила си името ни. И което е по-важно, оклеветила си Фенела, говорила си зад гърба на жена, която едва-що не умря от пневмония. И то само защото не можеш да властваш над мен, не изпълнявам твоите заповеди и не ти играя по свирката. Отвращаваш ме.

— Съжалявам… — започна тя.

— Ни най-малко. Никога не си съжалявала. Ти си като Джордж. Създавате неприятности и интриги, без да ви мигне окото.

— Не казвай, че съм като него — запелтечи тя, изгубила и последните останки от самообладанието си.

Без да обръща внимание на думите й, той се приближи още повече.

— Изслушай ме, госпожо. И внимавай какво ще ти кажа. Защото няма да повтарям. Ако още един път посмееш да злословиш за мен или приятелите ми пред когото и да е, включително пред твоите или моите роднини, ще те напусна. По-точно ти ще се изнесеш. Ще се махнеш от този дом и ще се преместиш в провинцията, където ще ти купя малка къщичка. Ще получаваш разумна издръжка. И ще живееш там завинаги, далеч от лондонското общество. Докато си жива, няма да те допусна в този дом, нито ще разреша да се върнеш в Лондон. С други думи, ще ти бъде забранено да напускаш провинцията. Ще ти позволя известен достъп до децата, не че особено те е грижа за тях, като изключим Едуард младши. И то само защото е наследникът, най-важният за бъдещето ти, ако ме надживееш. Разбираш ли ме? Ще те изгоня.

Тя едва забележимо кимна, напълно осъзнавайки, че е способен да изпълни заплахата си. В Нед имаше нещо безмилостно и никога не отправяше празни закани.

Нед се обърна и без да каже и дума, се отправи към вратата.

— Къде отиваш? — прошепна тя.

— Излизам — кратко отговори той, напусна стаята и затръшна вратата след себе си.

Изтича на долния етаж, намери иконома в склада за провизии.

— А, ето къде си бил, Малет. Реших да не вечерям тук. Моля те, приготви ми една пътна чанта с най-необходимото, чисто бельо, принадлежностите ми за бръснене. Ще пренощувам в клуба.

— Незабавно, сър.

— Не бързай, Малет. Тази вечер имам ангажимент. Щом пристигна на срещата си, ще изпратя Броудбент с колата да вземе чантата.

— Ще бъде готова, господин Деравенел.

— Благодаря, Малет, и лека нощ. След като Броудбент ми вземе нещата, можеш да заключиш.

Икономът остана до отворената входна врата, докато Едуард заслиза по стъпалата към ролс-ройса, паркиран отпред. Господарят му бе толкова свестен човек, винаги помагаше на изпадналите в беда и на онеправданите. Обичаше да върши добро. Жалко, че се бе оженил за такава опърничава жена.

— Каква глупачка — процеди икономът през зъби, изпълнен с неприязън към господарката на къщата. — Уж аристократка — добави той сам на себе си с нотка на презрителност, затвори вратата и отиде да стегна багажа.