Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

14.

През всичките си години като полицай и частен детектив Еймъс Финистър бе опознал хората и четеше в тях като от отворена книга. Имаше нещо като шесто чувство и обикновено мотивите им не оставаха скрити. Освен това притежаваше странно обаяние. Държеше се естествено с хора от всякакво потекло и в негово присъствие те оставаха спокойни. Явно знаеше как да ги предразположи да им вдъхне доверие.

Талантът му пролича в петък вечерта, докато вечеряше с Чарли и майор Седрик Крофърд в ресторанта на „Риц“. Установи, че майорът е истински английски джентълмен, общителен и с изтънчени маниери, освен това произхождаше от аристократично семейство. А тази вечер Чарли бе в стихията си, преструваше се на благовъзпитан, както твърде често изискваха сцените на Лондон и Ню Йорк.

Актьорът знаеше как да накара другите да се чувстват в свои води и до средата на вечерята бе успял да разсмее майора, като разказваше истории, една от друга по-комични. Еймъс също даде своя дял във веселбата, споделяйки собствените си перипетии и докато описваха незначителни случки, той слушаше и тайно наблюдаваше майора, за да успее правилно да го прецени.

Когато ядяха основното блюдо, Еймъс реши, че е уместно да подхвърли въпроса за Табита Джеймс. В един момент хвърли въпросителен поглед към Чарли и младежът бързо му кимна.

След като отпи още една глътка от ароматното френско вино, което бе поръчал, Еймъс остави чашата си и се облегна на стола, за да не изглежда любопитен, още по-малко заплашителен.

С обикновен, безразличен тон Еймъс се обърна към него:

— Ще възразите ли, ако ви попитам нещо, майоре?

— Ни най-малко. Какво искате да узнаете, Финистър?

Еймъс бе готов, бе съчинил една проста историйка, основаваща се на истината.

— Преди да започна, бих искал да обясня нещо… Чудя се дали познавате една моя приятелка.

Очите на майора се приковаха в Еймъс.

— И коя е тя?

— Лейди Фенела Фейн. Случайно да я познавате?

— Опасявам се, че не. Но зная коя е, за нея говорят всички. Голям филантроп, както чета, посветила е времето, енергията и парите си в помощ на жените… изложените на опасност, така да се каже. Доколкото ми е известно, е вдовица на лорд Джереми Фейн.

— Точно така, а баща й е граф Танфилд. Преди години лейди Фенела се опита да намери своя приятелка от Йоркшир, откъдето е родом и тя, изчезнала в Лондон. Успя да установи, посредством друга позната, че преди да почине, приятелката й е живеела в Ийст Енд в Уайтчапъл или околностите му и се е познавала с господин на име Седрик Крофърд. По някаква случайност това да не е ваша милост, майоре?

Седрик Крофърд кимна веднага, без да показва признаци на смущение или неохота да признае, че познава жената, за която му говори Еймъс.

— Наистина познавах дама, която живееше в Уайтчапъл и името й бе Табита Джеймс. Даже доста добре. Знаете ли, тя бе извънредно близка приятелка на друг гвардейски офицер като мен на име Себастиан Лофърд. В един момент ми се струваше, че ще се женят — бяха много влюбени. Но за жалост, това не стана.

— И защо, майоре, известно ли ви е?

— О, да, боя се, че да. Табита Джеймс се разболя тежко, страдаше от туберкулоза, а после разви и двойна бронхопневмония. Преди да разбера, бе починала и погребана.

— Разбирам. Значи отидохте в дома им в Уайтчапъл, така ли?

— Всъщност, ако сме точни, той принадлежеше на Табита. Незнайно защо не искаше да се премести на по-прилично място, въпреки че с всичкото си уважение Себ искаше да я настани в малка къща, която бе повече от удобна. Нямам представа защо бе толкова неотстъпчива — той поклати глава и завърши: — Бе много тъжно, понеже несъмнено бе истинска дама: мисълта ми е, същинска аристократка.

— Вярно е. Баща й бе лорд Брокхевън и тя носеше неговото име — осведоми го Еймъс.

Повече от ясно бе, че майорът е изненадан. На Еймъс му се стори, че е като ударен от гръм, дори като че не му се вярваше. Изчака, за да може да осмисли чутото.

Седрик Крофърд се намръщи, а гласът му бе несигурен, когато заговори:

— Сигурен ли сте, Финистър? Имам предвид… за титлата? Велики боже.

— Да. Напълно. Както и да е, стана дума за дома на Табита. Ходили ли сте там?

— О, да, няколко пъти. Беше през 1904, доколкото си спомням, през пролетта. Да, точно така. Разбирате ли, готвех се да отпътувам за Европа с баща си и двете си сестри. Щяхме да отседнем в семейната ни вила в Южна Франция, след което щях да замина за Париж. Исках да стана живописец и баща ми се съгласи да посещавам Академията по изящно изкуство. Дори бе платил таксата.

— Но бяхте гвардейски офицер, нали така? — попита Еймъс.

— О, да, но татко бе добряк и до голяма степен ми позволяваше да правя каквото пожелая. Затова не се възпротиви, когато подадох оставка. Неговият баща бил голям тиранин, така ми даде да разбера, та баща ми… — Седрик замълча и вдигна рамене — се стремеше да бъде обратното. Задоволяваше прищевките ми. Дори доста ме глезеше. Но преди всичко бе съгласен с мен, че не съм роден за войник.

— Но когато избухна войната, наново постъпихте в армията и се оказа, че и двамата грешите, а, майоре? Както чувам от Чарли, били сте безупречен войник. Проявили сте безпримерна храброст, затова ще ви връчат най-голямото отличие на страната ни, най-престижния орден, който може да получи един боец — Викторианския кръст.

Майорът изведнъж като че се притесни, едва видимо кимна и целия поруменя. Пийна глътка червено вино.

В същия момент Еймъс се облегна на масата и зададе въпроса, който до момента премълчаваше:

— През пролетта на 1904 случайно да сте видели, че с Табита живее едно малко момиченце?

— Мили боже, да, за миг забравих, че тя имаше дъщеря. Съвсем мъничка. Да, да, разбира се. Чакайте, как се казваше… Сетих се! Името й бе Грейс.

— По едно чудо знаете ли съдбата на Грейс?

— За съжаление, не — майорът потърка челото си с длан и леко се смръщи. — Всъщност, като си помисля, последния път, когато видях детето, беше и последният, когато срещнах и Табита.

— Помните ли какво се случи през онзи ден? — Еймъс се облегна, отпи от водата си и зачака, а вълнението в него растеше. Очите му съсредоточено загледаха майора. Беше твърдо решен да стигне до истината.

— Спомням си, че беше прекрасен ден — започна майор Крофърд. — Слънчев, при все че леко хладен. Отидох в Уайтчапъл със Себ Лофърд, защото той искаше да убеди Табита да се премести в по-подходящо жилище, в прилична къща, която бе намерил в Хампстед, близо до Хийт. Помоли ме да му помогна да пренесем багажа й и пристигнахме пред тях с файтон. Табита беше вътре, но не се съгласи да се изнесе и да напусне този… коптор. Упорстваше. И двамата забелязахме колко ужасно изглежда, мъчеше я силна и упорита кашлица. Себ ме прати да поговоря с жената, която живееше няколко врати надолу по улицата. Имаше поотраснало момиченце, което понякога гледаше Грейс. Искаше да я помоля да дойде в къщата и да наглежда малката, докато заведем Табита в болница. Не си спомням името на девойката, но тя се съгласи и се върна с мен. Доколкото помня, дадох й една гвинея[1], за да изчака завръщането ни. После Себ и тя помогнаха на Табита да се облече и двамата я качихме на файтона, след което я отведохме в болницата.

— В коя болница, майор Крофърд?

— В Кралската болница на Уайтчапъл Роуд. Естествено я задържаха, понеже беше тежко болна.

— Какво се случи после? — попита тихо Еймъс.

— Себ се върна в дома на Табита в Уайтчапъл, а аз взех файтон и потеглих към къщата на баща ми на „Куийн Стрийт“ в Мейфеър. Пет дни по-късно заминахме за Франция.

— Но твърдите, че Табита е починала. Сигурно сте се срещнали с приятеля си Себастиан Лофърд, преди да заминете, нали?

— Дойде при мен само два дни, след като отведохме Табита в болницата. И да, беше починала от вирусната пневмония, от която страдаше, без да броим туберкулозата. Боя се, че дробовете й бяха напълно задръстени, беше й непосилно да диша.

— Спомена ли тогава за малкото си момиченце?

— Не, не обели и дума, а аз не се сетих да попитам. Със семейството ми заминавахме за чужбина за три месеца и приготвяхме багажа си за значително по-дълъг престой в Париж. Беше някакъв хаос — Седрик Крофърд млъкна, като че ненадейно нещо му дойде на ума. — Какво се е случило с дъщеричката й, господин Финистър? Надявам се, нищо лошо.

— Не, не, слава богу. — Еймъс прочисти гърлото си и продължи да разпитва. — Когато лейди Фенела търсеше Табита, зная, че провери всички болници в района, защото аз я придружавах. Но не откри жена с такова име. Не го ли намирате за малко странно?

— Да. И едновременно с това, не. Виждате ли, тя се представяше под името госпожа Лофърд… госпожа Себастиан Лофърд… Себ се надяваше, че името му ще й осигури някаква защита в тази сурова част от Лондон. Освен това я наричаше и с галено име — Луси. Не знам защо, но със сигурност ми е известно, че я регистрира като госпожа Себастиан Лофърд, с рождено име Луси. Стоях точно до нея, когато го продиктува на сестрата.

— Разбирам, както ще разбере и лейди Фенела. Всичко излезе наяве. Кажете ми, майоре, покани ли ви Себастиан Лофърд на погребението?

— Не, не и изрично, но аз нямаше да мога да отида, понеже заминавах със семейството си, както ви споменах, а къщата на баща ми бе с главата надолу до деня, в който отпътувахме.

— Мисля, че бих желал да се запозная с този Себастиан Лофърд, ако ми помогнете да го открия. Знаете ли къде се намира, майоре?

— Да.

— И къде, ако смея да попитам?

— В един гроб във Франция. Загина в битката при Ипр. Умря в ръцете ми, господин Финистър. Както виждате, не мога да ви бъда от помощ. Съжалявам.

— Напротив, помогнахте ми. Дадохте ми името на болницата и да се надяваме, там да са в състояние да ме осведомят къде е погребана Табита Джеймс, по-точно госпожа „Луси“ Себастиан Лофърд. Сигурен съм, че е записана в архива.

— Важно ли е да го знаете? — полюбопитства майорът.

— О, да, и то много — тихо отвърна Еймъс и добави: — Отново ви благодаря, майоре.

 

 

Не бе необичайно за Еймъс да ходи в кантората на „Деравенелс“ в събота, дори и когато повечето кабинети бяха заключени. Често разчистваше книжата си, вършеше други дребни работи, за които не успяваше да отдели време през седмицата.

Но тази съботна сутрин пристигането му в импозантната сграда на „Странд“ имаше конкретна цел. Цивилният портиер докосна каскета си за поздрав:

— Добро утро, господин Финистър. Отлично време за лов на патици, какво ще кажете, сър?

Еймъс му се усмихна.

— Добро утро, Албърт. Наистина времето е точно като за белоперите ни приятели. — Докато отговаряше, затвори чадъра си, после прекоси внушителното мраморно фоайе и се заизкачва по стълбището.

Причината да пристигне в кабинета си, бе да състави списък на гробищата в околностите на Уайтчапъл и да проведе няколко бързи телефонни разговора.

Първият от тях бе с Кралската болница в Уайтчапъл, където скоро установи, че архивът не работи в почивните дни. Очакваше такъв отговор. После набра „Рейвънскар“ и когато икономът Джесъп вдигна слушалката, се представи, поговори с него минутка-две, после го свързаха с Едуард Деравенел.

— Добро утро, Еймъс — чу гласа на Едуард. — Предполагам, че имаш вести за мен.

— Добро утро, сър. Да, така е. Беше същият Седрик Крофърд, както предположихме в четвъртък, но не той е живял с Табита Джеймс.

— Колко странно! — възкликна Едуард. — Онази нейна приятелка Софи, или каквото там й беше името, бе категорична.

— Според лейди Фенела, да, но според майора е бил другарят му, гвардейски офицер на име Себастиан Лофърд, когото търсим. Аз вярвам на майор Крофърд.

— Имената лесно се объркват Крофърд и Лофърд — бе коментарът на Едуард.

— Именно, господин Едуард, а онази вечер майорът не спря да го нарича Себ. Себ Лофърд и Сед Крофърд не се различават кой знае колко, когато не те е грижа за фактите.

— А на Софи й е било все едно, това ли ми казваш? — попита Едуард.

— Да, сър. Нека ви разкажа какво научих — и започна да излага всичката информация, която предната вечер бе получил от майора.

— Отлично, Еймъс! — възкликна Едуард. — Сега имаш диря, която да следваш.

— Да, но ще го сторя в понеделник. Телефонирах в болницата, но дотогава нямам достъп до архива, освен това зная, че Съмърсет Хаус е затворена през уикенда. Там пазят регистър за всички раждания, венчавки и смъртни случаи във Великобритания, така че ще мога да открия смъртния й акт, след като разполагаме с точното име. Е, онова, което е използвала.

— Благодаря ти, че си даваш този труд, Еймъс, свършил си превъзходна работа.

— Има и друго, сър. Господин Деравенел?

— Да, Еймъс, какво?

— След като събера сведенията, ще разрешите ли да ги съобщя на госпожа Форт?

— Разбира се! Тя ще бъде не по-малко щастлива от мен да узнае всичко, представлявало тревожна тайна за нея през тези години. И съм убеден, че ще се съгласи да съобщим и на Грейс Роуз… да сложи край на тревогите й, Еймъс, и духът й ще се успокои, щом разбере каква е съдбата на майка й.

— Съгласен съм, сър. Ще ви се обадя в понеделник, веднага щом се свържа със съответните организации, после ще говоря с госпожа Вики.

— Чудесен план и отново ти благодаря, Еймъс — Едуард замълча за кратко, а после въздъхна. — Колко странен е животът. Всичко научихме от едно съвпадение само защото Чарли се запознал с някакъв войник в болницата. Изумително, Еймъс.

Бележки

[1] Стара парична единица, равняваща се на 21 шилинга. — Б.пр.