Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

46.
Кент

— Най-сетне се успокоих, че си тук — заговори Вики на Уил, когато влязоха в преддверието на „Стоунхърст фарм“. — Все е страшно развълнувана, всъщност по-правилно е да се каже разстроена и наистина има нужда да поговори с теб.

— Спомена ли ти за какво става въпрос?

Сестра му поклати глава.

— Не точно, но Грейс Роуз ми се довери онзи ден. Както изглежда, Елизабет се ядосва, че Нед е предоставил попечителството над момчетата на Ричард — Вики отправи към брат си напрегнат поглед и добави: — Имам ужасното предчувствие, че Ричард ще опита да… наложи волята си, ако мога така да се изразя.

— Не би ме изненадало — отвърна Уил и сърцето му се сви. Ричард явно раздаваше ненужни заповеди наляво и надясно. — Къде е Бес?

— Навън в градината заедно с Грейс Роуз. Ще те заведа при тях и ще ви донеса лимонада. Или предпочиташ чай?

— Лимонадата е идеална за днес, доста е горещо.

Бе прекрасна юнска събота. Небето бе съвършено синьо, без нито едно облаче, а лекият бриз шумолеше през множеството дървета, заобикалящи окосените морави. Разцъфтелите юнски рози изпълваха въздуха с аромат: красивата градина пламтеше от багри: тя бе гордостта и радостта на Вики. Беше работила в продължение на много години да я превърне в рай, пълен с прекрасни екзотични растения, цъфтящи храсти и фонтани, изстрелващи във въздуха струи вода.

Бес и Грейс Роуз седяха на една маса на терасата, от слънцето ги пазеше грамаден чадър на зелени и бели ивици. И двете помахаха с ръце, като видяха Уил и Вики да се приближават.

— Здравейте, красавици — поздрави ги Уил с широка усмивка, когато стигна до тях и си помисли колко хубави са днес с леките си летни рокли.

— Здравей, чичо Уил — отвърнаха те в един глас, а Вики попита:

— Искате ли лимонада, момичета? Или нещо друго?

— Лимонада, ако обичаш — отвърна Грейс Роуз и се усмихна на майка си.

— И за мен същото, лельо Вики — после Бес се обърна към Уил, вече настанил се на масата. — Благодаря, че дойде. Наистина се налага да поговорим, чичо Уил.

— Разбирам. С радост ще те изслушам и ще помогна, стига да мога. Какво те безпокои, Бес?

Девойката се облегна и се загледа в най-отдавнашния и най-скъп приятел на баща й, който бе неотлъчно до нея през целия й живот.

Осъзнала изведнъж, че се е втренчила в него, Бес се изкашля и заговори:

— Става дума за чичо Ричард. Притеснява майка ми, защото се меси във възпитанието на момчетата.

— Как точно? — попита Уил, поизправи се и съсредоточи вниманието си върху най-голямото от децата на Нед, готов да откликне на тревогите й.

— Настоява да заминат за „Рейвънскар“ за цялото лято, а през есента и зимата да ги вземе под своя опека. Майка ми е разтревожена, понеже иска да бъдат при нея. Баща ни наскоро почина и ние още скърбим. Знае, че на момчетата им е нужна утеха и обич, както на всички деца. Освен това имаше намерение да прекара лятото тук с нас, а в края на август или началото на септември да ни заведе в Южна Франция. Майка ми не разбира защо чичо Ричард настоява да откъсне момчетата от нея и нас, сестрите им, когато искаме да сме заедно в това време на траур — Бес поклати глава. — За мен също е загадка, не че чичо Ричард е нелюбезен. Но напълно съм съгласна с майка ми. Братята ни трябва да останат с нас.

— Права си, а Ричард греши. Истина е, че баща ти го определи за техен настойник. Но според допълнението към завещанието, майка ви е също тяхна настойница. Не смятам, че може да й налага каквото и да е, докато все още е способна да взима решения. А доколкото ми е известно, тя е съвсем добре.

— Посъветвай ме, чичо Уил. Да поговоря ли с чичо Ричард? Майка ми мисли, че той няма да ме послуша.

— В това отношение вероятно е права. Слушай, Бес, искаш ли аз да му кажа две думи? Ще се срещна с него идната седмица в „Деравенелс“.

— Моля те, поговори му. Бих се радвала сама да му обясня всичко, но имам чувството, че ти ще имаш по-голям успех.

— Нека разменим няколко думи и ако е непреклонен, сама се срещни с него. Зная, че те обича, Бес, ти си му любимката. Как са момчетата? — поинтересува се Уил. — Зная, че все още тъгуват, но иначе добре ли са?

— О, да, радват се на компанията на сестрите си, особено откакто са в Кент. Да си кажа откровено, струва ми се, че „Рейвънскар“ им се вижда малко страховит.

Уил не се сдържа да не се засмее.

— Напълно ги разбирам! Но знаеш, че баща ти обичаше имението. С радост отсядаше там.

— И аз го обичам. Малката Сесили също, но на майка ми не й допада. Нито на Едуард и Ричи. Ако бъда откровена, предпочитат да са тук в „Уейвърли корт“.

— Не ги виня. Къщата е прекрасна, а градините са великолепни. И, разбира се, времето е по-топло — Уил й се усмихна. — Опитай да не се тревожиш, ще измислим нещо.

Грейс Роуз се намеси:

— Бес, каква причина изтъква Ричард братята ни да прекарат лятото в „Рейвънскар“ и евентуално да останат там през есента и зимата?

— Бил доста уклончив, каза майка ми. Обаче през следващите шест месеца баба се готви да живее в „Рейвънскар“, а имам чувството, че същото се отнася за чичо Ричард и леля Ан, поне през уикендите.

— А момченцето им, малкият Еди? — попита Грейс Роуз, любопитна както винаги.

— Предполагам и то — Бес отново погледна настойчиво Уил и подхвърли: — Навярно търси другарчета за сина си, нашия братовчед?

— Не зная какво цели с всичко това, но няма да рискувам с предположения — отвърна Уил, протегна ръка и я потупа по рамото. — Междувременно не се безпокой. Ще стигна до дъното на тази история, обещавам ти — продължи той с топъл и успокоителен глас.

В този момент пристигна Вики с подноса с чаши и лимонадата и Уил се постара разговорът да премине на по-общи теми. Не искаше Бес да се плаши или да се чуди какви са мотивите на Ричард. Достатъчно лошо беше, че самият той се раздираше от опасения. В главата му ехтяха предупредителни сигнали.

 

 

На дванайсет години Едуард Деравенел младши, наследникът, бе способен, практичен и високоинтелигентен за възрастта си. В допълнение към тези си качества притежаваше аристократични маниери, приятен характер и очарователна външност. С други думи, той бе едно прелестно момче. Русо, синеоко и високо за годините си, беше одрало кожата на баща си и нямаше съмнение какъв е произходът му.

За нещастие, Едуард страдаше от зъби, които постоянно лекуваше, когато беше в Лондон. Вечно го мъчеха болки.

Именно зъбоболът го безпокоеше в този слънчев юнски ден. Седеше в кухнята с готвачката, чийто любимец беше, и тя му бе дала малка платнена торбичка, пълна със скилидки чесън.

— Ще те облекчи, миличък — увери го Ейда Колет и приглади русите му къдрици със загрубяла от труд длан. — Само с един пръст притискай торбичката към зъба. Старомоден лек, но помага.

— Благодаря, госпожо Колет, много сте мила — размърда се на табуретката и попита: — Ще ми разкажете ли отново историята? За смелия си съпруг ефрейтор Пърси Колет от Сийфортския полк как попречил да затъне с останалите войници в калта на окопите, докато се сражавал в битката при Сома.

Лицето на готвачката светна. Обичаше това момче, така красиво и любезно; бе наистина нежна душа.

— Ами ето… консервите с телешко му дошли на помощ. Моят Пърси започнал да ги реди по дъното на неговия окоп и…

Вратата се отвори и влезе Бес.

— Нося ви прекрасна новина. Чичо Уил ще говори с чичо Ричард и зная, че ще оправи всичко!

Едуард извади платнената торбичка от устата си и поклати глава.

— Не вярвам да успее, Бес. Не, имам ужасното чувство, че другата седмица по същото време с малкия Ричи ще бъдем в „Рейвънскар“ — изкриви лице и мрачно продължи: — Зная, че трябва да сме смели, но ще ни липсваш, Бес. Както и Сесили, Ан и най-малките. Дундите Катърин и Бриджит са скъпи на сърцето ми.

Бес се доближи, прегърна го и го притисна до гърдите си. Толкова го обичаше, че не можеше да понесе мисълта, че ще ги разделят. Нито с майка им. Тя затвори очи и отправи мълчалива молитва към бога да направи така, че братчетата й да останат при тях в Кент.