Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

57.

От мига, в който пристигна в къщата на Катърин близо до „Итън Скуеър“, на Хари му се прииска да не беше идвал. Постройката, при все че беше прилична по размери, му причиняваше клаустрофобия и изведнъж почувства непреодолимо желание да побегне.

Но знаеше, че не бива. Налагаше се да стисне зъби и да постои поне два-три часа. Мисълта за тази перспектива го накара да потръпне; отдавна нямаше общ език със съпругата си.

Не бе виждал Катърин близо осем месеца и му бе трудно да приеме промяната във външния й вид. Бе на четирийсет и пет, с пет години по-възрастна от него, а изглеждаше поне на шейсет. Червеникавозлатистата коса от младостта й бе станала унило жълта с множество бели кичури, а някога сияйните й сини очи, винаги така изразителни, като че бяха избледнели и изгубили блясъка си. Бе отслабнала, дори измършавяла.

Когато го поведе към всекидневната, той не можеше да повярва, че това е красавицата, за която се бе оженил преди двайсет години. Макар че родителите й бяха испанци, бе наследила типично английския светъл тен, косата и очите от прабабата на майка си, потомствена аристократка, но всичката й хубост бе избледняла. Бе станала… безцветна.

— Какво си се втренчил в мене, Хари — попита тя, сядайки срещу него. — Да не би лицето ми да е изцапано?

— Не, не, няма нищо — побърза да отвърне, хванат на местопрестъплението, после мигновено продължи: — Доста си отслабнала, та се питах дали отново не си на диета. — Последната му забележка прозвуча като въпрос. — Знаеш, че не бива.

Катърин поклати глава.

— Не съм на диета, Хари — искаше да добави, че просто й липсва, че копнее за него, но не можа. Не възнамеряваше да се унижава пред него.

Сякаш прочел мислите й, изпита нежност и съчувствие към нея и й се усмихна.

— Кажи ми, ако имаш нужда от нещо, Катърин, и ще ти помогна. Не искам да се чувстваш пренебрегната.

Тя зяпна насреща му, крайно изумена от думите и преди да успее да се спре, възкликна:

— Разбира се, че се чувствам пренебрегната, Хари! Не те виждам, нито пък Мери. И двете се чувстваме изоставени.

Осъзнал грешката си, разбирайки, че може само себе си да вини за самотния й живот, има благоразумието да се престори на огорчен.

— Прости ми. Затрупан съм с работа. Знаеш колко проекти имам на главата си — въздъхна гузно.

— Не те лъжа — продължи тя, после погледна през рамо, когато икономката внесе грамадна табла с чай. — Бихте ли я оставили на ниската масичка, госпожо Алдфорд — разпореди се Катърин и додаде: — Благодаря.

Икономката й се усмихна, кимна на Хари, остави подноса и бързо излезе.

Катърин се обърна към Хари и продължи:

— Да, зная, че работата ти открай време е първата ти любов. Никога не си допускал някой или нещо да застане помежду ви. И понеже питаш, смятам, че ще бъде хубаво Мери и аз да има къде да ходим през летните месеци… навярно някоя селска къща край морето? — впери поглед в очите му, чертите на лицето й внезапно се изопнаха и тя го изгледа многозначително.

— Можеш да вземеш „Уейвърли Корт“, ако ти допада. Веднага ще ти прехвърля нотариалния акт.

Лицето й грейна за момент, после отново помръкна.

— На каква цена?

— Искам развод, Катърин. Сигурно сама се досети за отговора.

— Да. И знаеш отговора ми. Невъзможно е. Все пак още притежавам някои от бижутата, които си ми подарявал, когато бяхме истински мъж и жена, наследствените скъпоценности и накитите от майка ти, които имам намерение да предложа за разпродажба. Или ще ги продам от свое име. Така ще мога да купя къща в провинцията за дъщеря ти и за себе си.

Сърцето му се сви и отново го замъчиха угризения… Някога бе лудо влюбен в Катърин и тя в него. Бе вдовицата на брат му, за когото бе омъжена само от няколко месеца, когато почина в ръцете й. По-късно баща му реши да го ожени за вдовицата. Той изобщо нямаше против. Бе влюбен в нея още от момче, когато вървеше след нея в църквата, където брат му я чакаше пред олтара, за да се ожени за нея. Сключи с нея брак и бяха щастливи заедно, нямаше как да отрече. С Катърин го свързваше много, за кратко целият свят бе техен. След като пометна син, за когото копнееха от все сърце, най-после тя роди момиченце, Мери и радостта им се върна.

Но не последваха други деца… Катърин забременяваше, но бебетата се раждаха мъртви или помяташе. Известно му бе, че това донякъде я сломи. Защото засягаше и него. За жалост, неспособността й да му роди син, го отблъсна. Хари Деравенел Търнър искаше наследник от мъжки пол така отчаяно, а явно съпругата му не можеше да му даде онова, за което копнееше.

Воден от чиста пресметливост, той я напусна. И един ден пред погледа му попадна мургава, красива жена, по-млада от него с шестнайсет години, чиято примамлива усмивка и омайна красота го плениха. А когато вкуси от прелестите й, бе загубен. За него съществуваше само тя, неговата Ан…

Хари се облегна на канапето и загледа как Катърин налива чая, както винаги изящна и нежна. Несъмнено бе образована и културна жена, от която бе научил толкова много през брака им. Винаги се разбираха, общуваха с лекота, между тях не избухваха сериозни разправии. Общите им интереси им доставяха удоволствие. Но животът на Хари започна да се разпада, както и любовта му към съпругата му.

Дълбоко в себе си знаеше, че неизбежното ще се случи. Влюби се до уши в тъмнооката хубавица Ан Боулз и не можеше да я забрави. Мамеше го чувствеността й. Излъчваше сексапил, а той бе в плен на магията й. За Катърин не оставаше никаква надежда, след като веднъж попадна в изкусителните, властни обятия на Ан, потопи се в нейната чувственост, засити желанието й към него, желан партньор в леглото, прекрасен събеседник извън него.

Докато всички тези мисли минаваха през главата му, Катърин разсъждаваше за мъжа пред себе си. Нейният любим съпруг. Бе понапълнял и въпреки че пълнотата не го грозеше, й се струваше по-хубав, когато бе по-строен. Но независимо от натрупаните килограми, не бе загрубял: все още бе най-красивият мъж, когото някога бе виждала със златисточервеникава коса, сини очи, висок, широкоплещест и дългокрак. Силен и обаятелен.

Тайно го погледна и си припомни как цветът на косите и очите им някога бе еднакъв. Зачуди се защо Мери се оказа пълна негова противоположност, тъмнокоса и тъмноока? Наследство от испанските й прадеди навярно.

Хари Търнър бе магнат, един от най-могъщите предприемачи в света, но напоследък не бе чела за него във вестниците. Докато му подаваше чаша чай над масичката, попита:

— Как вървят делата в „Деравенелс“, Хари? Май няма нови големи сделки?

Пое чая, а на лицето му се изписа съжаление.

— Не, няма значителни събития, но ти ме познаваш, Катърин, аз ще ги предизвикам. И то скоро. Хвърлил съм око на няколко по-малки компании.

— Искаш да ги погълнеш, така ли, Хари? — заинтересува се тя и отпи от чая, после посочи с жест към чиния с дребни бадемови сладки. — От любимите ти, Хари.

— Зная. Ореховки. Сама ли ги опече?

— Да, специално за теб, за рождения ти ден — последва тишина, после тя отбеляза: — Умееш да завладяваш компании. И не ги унищожаваш, а ги караш да процъфтяват.

Той я погледна, а очите му се присвиха. Бе забравил колко й бе приятно да разговарят за работата му и колко добре разбираше каквото й обясняваше. После се замисли за дъщеря им и си припомни думите на Томи. Запита:

— Между впрочем къде е Мери? Мислех, че ще седне с нас.

— Ще слезе след миг. Искаше да ни остави за кратко насаме. Да ни даде възможност да поговорим.

— Разбирам — схруска две ореховки, изпи чашата си с чай и рече: — Питах се… с какво според теб би желала да се занимава? Към каква професия иска да се насочи?

— Интересува се от изкуство, както добре ти е известно, Хари, но в момента не се е спряла на нещо конкретно. Може би е редно да поговориш с нея.

Той кимна.

— Ще го сторя, щом се върна от Париж.

— Кога заминаваш?

— Утре.

— За да отпразнуваш рождения си ден, предполагам — хвърли му леден поглед.

Той поклати глава автоматично. Защо да развява червен плащ пред очите на бик, помисли си той и отвърна с лека усмивка:

— Не, ни най-малко. Отивам в Париж по работа. И то крайно належаща.

Катърин само кимна и крадешком погледна към вратата. Широка усмивка накара лицето й да грейне.

Хари проследи погледа й и забеляза дъщеря си Мери — висока, стройна, истинска красавица. Тя влезе в стаята, понесла няколко пакета, увити като подаръци, а очите й искряха от щастие.

Той й се усмихна в отговор, осъзнал колко се радва да я види.

Тя заговори:

— Здравей, татко, драго ми е, че си тук. Честит рожден ден за утре!

— Ела при мен, скъпа, дай татко да те целуне — докато говореше се изправи и разтвори ръце.

След като остави подаръците на един стол, Мери изтича към гостоприемните обятия на баща си и за миг се притисна до него, изпълнена с обич.

Хари им гостува няколко часа, радвайки се на Мери, а на моменти и на Катърин. Тя успя да го развесели и често го разсмиваше през този следобед. В един момент на него му хрумна, че ако Катърин бе успяла да го дари със син и наследник, той никога нямаше да я напусне. Щяха да са едно щастливо семейство и животът му щеше да бъде различен. Също и нейният. Трагедията щеше да ги отмине.