Василий Ян
Чингис хан (8)

Глава първа
Утро в двореца

Службата при царя е монета с две страни: от едната е надеждата, че ще си спечелиш хляба, а от другата — страхът за живота ти.

(Саади Ширази, 13-ти век)

В сумрака преди настъпването на зората трима стари имами се промъкваха по тесните улици на Гургандж. Пред тях вървеше слуга с мъждив фенер от намаслена хартия. Старците прескачаха канавките като повдигаха дългите поли на широките си дрехи.

В тъмнината край затворените магазинчета за пипер, джинджифил и бои се усещаше остър пикантен аромат, а минеха ли имамите покрай редицата със сарашки работилници с натрупани вътре конски сбруи, седла и ботуши, се долавяше силният мирис на кожа. На площада ги спря груб глас:

— Стойте! Каква работа имате посред нощ?

— С милостта на височайшия ние, духовните лица, имами на великата джамия, бързаме към двореца на падишаха за утринната молитва.

— Минавайте с мир!

Тримата духовници приближиха до високите порти на двореца и спряха. И да почукат, нямаше да има полза, а пък е и оскърбително. Портата сама се открехна. Няколко ездача се появиха от тъмнината и се понесоха в галоп през площада. Тези пратеници на „най-великия и прозорлив защитник на вярата и справедливостта“ се отправиха в посока, известна само на онзи, който ги бе изпратил.

Старците пристъпваха внимателно от камък на камък, за да преминат през голяма локва, и влязоха през портата. Из широкия двор навсякъде крачеха воините на шаха. Двама часови видяха пристигналите свещенослужители и се отдръпнаха, за да им сторят път. Достолепните старци преминаха през няколко вътрешни двора. Сънените още стражи отваряха тежките порти със силно дрънчене на железните ключове. Накрая се показа двукрила врата, а от двете й страни, подпрени на копията си, стояха изпънати двама воини в железни ризници и шлемове. Приближи се слуга, вдигна високо глинения светилник с димящ фитил и каза:

— Пазителят на вярата още не е излязъл.

— Ще почакаме — отвърнаха тримата старци, след което свалиха обувките си, пристъпиха на килима, коленичиха и разтвориха пред себе си големи книги в кожени подвързии с медни закопчалки.

— Вчера четирима размирни ханове изпратиха малолетните си синове за заложници. Шахът устрои пиршество — опекоха дванайсет овни — каза единият имам.

— Какво ли ще измисли днес? — прошепна вторият.

— Най-главното е да се съгласяваш с всичко казано от него и да не спориш — въздъхна третият.

На Мохамед, шахът на Хорезъм, му се присъни сън: стои той в степта на един хълм и наоколо, докъдето поглед стига, са се струпали хиляди хора. Небето пламти от бронзовите лъчи на залязващото слънце, което все още е силно и ослепително, но бързо се спуска към еднообразната пясъчна равнина.

— Да живее падишахът! — долитат викове от отдалечените редици. Хората бавно се покланят и белите чалми скриват лицата им. Цялата тълпа коленичи пред повелителя, виждат се само халатите подобни на вълните в безкрайното Хорезъмийско море *.

— Да живее падишахът! — отзвучават като ехо последните отдалечаващи се викове и всичко замлъква. Слънцето се скрива и степта потъва в син здрач и мълчание. В угасващата светлина шахът вижда как приведените гърбове пълзят към него, изкачват се по склона на хълма.

— Достатъчно, назад! — заповядва ханът. Но гърбовете се приближават от всички страни, безброй гърбове в раирани халати, препасани с оранжеви пояси. На шаха му се струва, че в пазвата си всеки е скрил наточен нож. Хората искат да прережат гърлото на повелителя си. Той се хвърля напред и рита най-близкия, халатът се извива нагоре и отлита като птица — под него няма никой. Шахът отмята с крака другите халати и под тях също е празно.

„Но сред тях все пак има един човек! Той се е скрил, за да се доближи и да прониже с ножа си сърцето ми, сърцето, което живее и бие само за щастието и величието на славния род на Хорезъм шаховете.“

— Достатъчно! Шахът ви заповядва: отивайте си! — гласът му звучи глухо, едва се долавя — и всичко изчезва. Степта се разстила наоколо, пустинна, сива и няма. Жилавите стъбълца на тревата са като драскотини на фона на безжизненото небе. Сега шахът е съвсем сам в пустинята и без кон. А тук някъде, съвсем близо, зад някой от сивите хълмове, в лилавееща от нощния здрач вдлъбнатина се е притаил този единствен човек, който ще го погуби…

Всички желаят смъртта му, но само един се е решил да сложи край на живота на владетеля. Кой ли е той?

Отдалече като ехо звучи викът на тълпата:

— Да живее Джалал ад-Дин! Слава на храбрия син и наследник на Хорезъм шаха Джалал ад-Дин!

„Забравиха ме вече и са готови да целуват ръцете на сина ми? С това трябва да се приключи, достатъчно! Ще смачкам всеки, който се осмели да застане на пътя ми — дори да е багдадският халиф или моят непокорен син! Достатъчно!…“

Все още в полусън шахът чу шумолене около себе си и почувства как нещо хладно докосва лицето му. Страхът и страстната жажда за живот го заставиха мигом да напрегне всичките си сили и да скочи от леглото. Шахът отвори очи и тревожно започна да се вглежда в тъмните ъгли на стаята.

В голямото огнище в стената^[1] от горещите въглени лъхаше топлина. До него имаше някой. Това бе дивата степна девойка, която му докараха вчера. В страха си тя отстъпи назад, закри се с ръце.

— Коя си ти?

— Аллах е велик! Аз съм Гюл-Джамал, тюркменка от пустинята. Вчера вечерта те доведоха тук сънен и ти както легна, така веднага и заспа. Аз се страхувах от тебе, ти така хриптеше и стенеше в съня си, сякаш умираше. Душаха те нощните диви^[2]. Те летят в тъмното над юртите и през комините се промъкват вътре, за да мъчат тези, които в сърцата си таят убийство.

— А какво имаше в ръката ти? — и шахът стисна малките й длани.

— Боли! Пусни ме!

— Покажи ми какво криеше в ръцете си?

— Няма нищо и нищо не е имало. Искаш ли, ще ти изпея наша степна песен за славея, който се влюбил в розата? Или ще ти разкажа приказката за персийския принц, който видял в огледалото лицето на китайска принцеса?

— Не ми трябват приказки нито за розата, нито за принца… А!… Ето, намерих ножница от кинжал. Защо си дошла при господаря си с нож?

— Остави ме! Старците казват: „Не бий коня си, ще загубиш приятел“…

Гюл-Джамал се изплъзна и отскочи встрани.

— Вай-уляй! Ще ме удушиш! Страх ме е от теб!

Тя се хвърли към ниската вратичка и налетя на две слугини, които подслушваха.

Шахът приближи към огнището като дишаше тежко. В очите му, изпъкнали като на разярен бик, потрепваха алени пламъчета. Той почука с тръстикова пръчица по медната чаша и през вратата се показа стар слуга с козя брадичка, който се простря на пода пред него.

— Тази девойка довечера да доведете в стаята с килимите. Тук ли са векилът^[3] и Великият везир^[4].

— Всички чакат, теб, светлейши, чакат те също повелителят на новините^[5], и тримата имами.

— А хан Джалал ад-Дин още ли не е дошъл?

— Опората на престола все още го няма.

— Нека почакат. Отивам в басейна. Доведи бръснаря да ми боядиса брадата и теляка да ми размачка гърба.

Шахът на Хорезъм излезе от стаята. Старият слуга, сух и прегърбен, със сълзящи зачервени очи, започна да събира възглавниците и памучните одеяла, да ги сгъва и нарежда в нишата на стената. Нещо проблесна на килима — той се наведе и вдигна наточен остър кинжал с дръжка от слонова кост.

— Та това е тюркменски нож… Ох, тези тюркменки! От гнева им трябва да е пазиш като от ухапването на отровния паяк каракурт^[6]. Да го предам ли сега на векила или да го скрия? Ама кой пък ме кара да бързам?

В това време в другата стая шахът затегна шнура на широките копринени шалвари, омота едрото си тяло с раиран шал, пъхна ножа в сребърната ножница на пояса си и наметна на раменете си дълга, покрита с брокат самурена шуба. От нишата в стената той внимателно взе майсторски навита бяла чалма и с привичен жест я сложи на дългите си, полусиви къдрици. Като задържа дъха си, шахът се приближи до вратата и се заслуша, стиснал хладната дръжка на ножа.

„Внимаващият винаги е готов да отблъсне нападение. В тъмнината на лъкатушещите коридори на двореца внезапно може да ме порази ръката на изменник, изпратен от моя заклет враг, багдадския халиф…“

— Тук ли си, векиле? — попита той полугласно.

— Отдавна чакам моя повелител.

Владетелят повдигна желязното мандало и открехна вратата. Мъждиво осветени от двата светилника, привели ниско гръб, се различаваха фигурите на приближените сановници.

Мохамед напъха босите си крака в изстиналите през нощта обувки и премина в следващата стая. Там го очакваха слугите — един държеше глинен светилник, друг — сребърен тас, трети — стомна с извито тясно гърло. Те помогнаха на шаха да извърши ритуалното измиване^[7] край водоема, където водата се стичаше в отвор в каменния под. Четвърти слуга му подаде дълга, извезана с коприна кърпа и обу пълните крака на повелителя с вълнени шарени чорапи.

Докато шахът се занимаваше с обличането си, векилът му съобщаваше последните новини:

— Много е студено навън. Всичко е покрито с бял скреж… Тримата имами дойдоха в двореца и очакват заповеди… Чака също и началникът на палачите Джихан-Пехливан… Вчера вечерта от Булгар пристигна голям керван с триста камили, натоварени с български сахтиянови ботуши, заедно със стотина пленени уруси^[8]. Около двеста роби са умрели по пътя, макар почти всеки ден да ги хранили с просена каша със сусамено масло. Преди него друг керван е разграбен от тюркменските разбойници. Вероятно това е дело на ръката на Кара-Кончар.

— Ще разбия тюркменските чергарски станове! Но повече от всичко не ми дават мира поклонниците от Багдад. Не са ли забелязвани дервиши араби от Багдад? Те всички са шпиони на багдадския халиф, всичките ми мислят злото.

— Та какви са тези негодници, които могат да желаят злото на великия защитник на вярата?

— Такива станаха мюсюлманите!

Завършвайки обличането, шахът тръгна по обичайния маршрут, най-напред по коридорите, после по витата каменна стълба. С факли в ръце векилът и евнухът вървяха напред и отваряха вратите на господаря си по пътя му към върха на дворцовата каменна кула.