Василий Ян
Чингис хан (73)

Глава трета
Направи ме безсмъртен!

Като получи от Великия хаган второ писмо, китайският мъдрец се съгласи да се отправи на далечен път. Той отказа да пътува в кервана заедно с прекрасните дворцови певци и танцьори, които изпращаха от Китай за Чингис хан. Ето защо му беше дадена специална охрана от хиляда пешаци и триста конници. Джан Цюн взе със себе си двадесет свои ученика; от тях един си водеше подробен дневник, като вписваше вътре изречения и стихотворения на учителя си^[1].

Джан Цюн не бързаше и спираше навсякъде в градовете. Монголските началници (даруги) му устройваха тържествен прием и предлагаха обилни угощения, от които мъдрецът се отказваше, като се хранеше само с оризова каша и плодове.

Из пътя Джан Цюн непрестанно пишеше стихове. Когато преминаваше монголската степ, изложи мислите си в строфи:

Накъдето и да обърнеш взор

Не виждаш края на планината…

Потоците се спускат оттам.

И ветровете веят навсякъде!

 

И моите думи пеят:

„От началото на времената

защо са дошли тук

на номадите племената?

 

Като в древните дни ядат

Добитъка свещен^[2],

Не е наш чудният им вид,

Не е наш обичаят им древен!

 

Те не знаят писмеността,

Като деца са с прости души…

Безгрижно им тече денят,

Доволни със своите съдби!“

 

Простира се пустинен път

И беше трудна всяка крачка.

Като стъкло води блестят

Проблясва солената почва.

 

Тук не ще срещнеш пътник по цял ден

Сред тез хълмове неми…

Само бързо ще премие като сянка

Конник от страни чужди.

 

Ни планина, ни дървеса ще срещне твоят взор,

Покрити хълмове с трева…

Помадите облечени са в кожи

И лете, и във зимни времена.

 

Тук не минава рис и целият народ

Със мляко може да се храни

И весело от плъст тук всеки

Дома си скромен прави…

След две години пътуване Джан Цюн стигна до река Джейхун и край Термез премина на другата страна. Там го посрещна личният лекар на Чингис хан. Мъдрецът му подари стиховете, писани по повод завършека на дългия път, и каза:

— Аз съм планински дивак, дойдох във военния лагер на Великия хаган, само за да му кажа важни думи. От тяхното изпълнение ще стане щастлив целият свят.

Стиховете на Джан Цюн бяха следните:

Отдавна е прославена светлината

на Осмата луна^[3]!

Разсеяха се мъглите,

Стихна вятърът

И е ясна нощта.

През целия небосвод

Е метнат сребърен мост,

На юг

Дракони

се разиграват от блясъка на звездите!

И от високите кули

Долита радостен звън:

Всички празнуват

Както повелява законът!

И се лее вино,

И пее песните си певецът…

А на тихия бряг

Уморен мечтае мъдрецът…

Към могъщият хан

Безстрашно тръгнал в път

За да се смири демонът

Кървав

И да си отдъхнем!

Като премина през опустошения град Балх, където се чуваше само лаят на гладните кучета, тъй като жителите се бяха разбягали, Джан Цюн след четири дни из планинските пътеки пристигна в лагера на Чингис хан, при жълтата му шатра, която се издигаше над стръмен склон.

Заедно с наместника в Самарканд Ахайя-Тайши, който знаеше китайски и монголски език, Джан Цюн се яви пред страшния владетел. Така както всички „даоси“, когато се явяват пред китайския владетел, никога не падат на колене пред него и не правят поклон до земята, така и Джан Цюн, като влезе в юртата на хагана, само се поклони и долепи длани в знак на почит.

Пред Великия хаган стоеше старец с бронзов тен, обжарен от зноя и ветровете, с изпъкнало чело и бял пух по темето. Той изглеждаше пълен бедняк в сандалите си с връзки, надянати на бос крак, и с вехтия си плащ, но спокойно и без страх гледаше „владетеля на света“, а след това се отпусна на килима.

Чингис хан, с тъмно лице, рижа брада, започнала да посивява, с черна кръгла шапка с голям изумруд и висящи лисичи опашки, които падаха до раменете му, седеше на златен трон, прибрал крака под себе си. Той се взираше с немигащи, зеленикави като на котка очи в стария мъдрец, дрипав и окъсан, от който сега очакваше своето спасение. Чингис хан бе облечен, както и гостът му, в обикновена черна ленена одежда и брадата му също бе покрита с белотата на старостта, но пътищата на двамата бяха различни. Китайският мъдрец се уединяваше от хората в пустинни места, целият си живот бе посветил за изучаването на науки и търсене на тайната за спасение на хората от болести, страдание, старост и смърт, и се притичваше на помощ на всеки, който се обръщаше към него с молба. Хаганът винаги бе предвождал огромна армия, изпращаше воините да изтребват други народи, всичките му победи костваха смъртта на десетки хиляди хора. Днес, когато приближаваха последните години от живота му, от този измършавял отшелник зависеше Чингис хан отново да стане млад и силен и завинаги да се избави от притискащите го ръце на смъртта, която го следваше и се готвеше да го победи, него, най-силния на земята, искаше да го провали в праха и небитието. И двамата старци дълго мълчаха. След това хаганът попита:

— Благополучен ли беше пътят ти? Имаше ли всичко, което искаше в градовете, през които спираше?

— Отначало ми даваха храна в изобилие, — отвърна Джан Цюн, — но в последно време, когато пътувах из земята, където се намира войската ти, навсякъде още се виждат следи от битки и пожари. Там е трудно да се намери храна.

— Сега ще имаш всичко, което пожелаеш. Идвай всеки ден на трапезата с мен.

— Не, не ми трябва такава милост! Планинските отшелници живеят скромно и обичат уединението.

Слугите донесоха кумис, а мъдрецът се отказа и от него. Хаганът каза:

— Живей при мен по твоя воля, както искаш. Ще те извикам за нарочна беседа. Разрешавам да си вървиш.

Джан Цюн се изправи, долепи длани в знак на почит и излезе.

Скоро монголската войска тръгна обратно през земята Маверанагр. По време на пътя Чингис хан неведнъж изпращаше на мъдреца вино, пъпеши и разнообразна храна.

През река Джейхун войската премина през изкусно построен върху ладии плаващ мост и се отправи към Самарканд.

Веднъж по време на почивка Чингис хан изпрати известие на Джан Цюн, че късно вечерта го чака за важна беседа.

Когато шумът от лагера започна да затихва и все по-силно се дочуваха трелите на жабите, Ахайя-Тайши преведе мъдреца Джан Цюн край неподвижните часови и го въведе в жълтата шатра на хагана.

От двете страни на златния трон, във високи сребърни свещници горяха дебели восъчни свещи. Чингис хан седеше, прибрал крака, на бяла постелка. А заради кръглата лакирана шапка с черни лисичи опашки, лицето му бе в сянка, само очите горяха като на тигър.

Край него на килим седяха двама секретари, които знаеха монголски и китайски.

Джан Цюн се отпусна на килима пред трона и каза:

— Аз съм дивак от планините и вече много години практикувам „дао“ — учението за най-прекрасното и възвишеното. Обичам да съм само в много уединени и тихи места, обичам да бродя из пустинята или да стоя там и да размишлявам. Тук, край царската шатра, е постоянен шумът на множеството воини, конете и талигите им. От това духът ми е неспокоен. Тъй че няма ли да ми позволиш да ходя по своя воля ту напред, ту след шествието ти? За планинския дивак това ще е огромна милост.

— Нека бъде както искаш — отвърна хаганът. След това попита: — Обясни ми какво е гърмът? Вярно ли казват магьосниците и главният шаман, че гърмът е ревът на живеещите зад облаците богове, когато се гневят на хората? А се гневят, когато хората им принасят в жертва не черни животни, както трябва, а животни с друг цвят. Вярно ли е това?

— Небето се гневи на хората не за жертвоприношенията, обилни или не толкова — отвърна Джан Цюн. — Не се гневи небето и за това, че му се принасят в жертва овни или коне, които не са черни, а рижи, пъстри или бели. Аз също чух грешните слова на твоите шамани, че хората не трябва лятото да се мият в реката или да перат дрехите си във водата, да събират гъби — заради това небето много се гневило и изпращало на земята мълнии и гръмотевици… Изобщо не се състои в това неуважението на хората към небето, а в това, че хората вършат много престъпления… Аз, планинският дивак, четох в древните книги, че от три хиляди различни престъпления човешки, най-гнусното е непочтителността към родителите… Много пъти забелязвах из пътя, че твоите поданици не уважават достатъчно родителите си: сами ядат на пиршествата, а старите бащи и майки морят от глад. И ето за това, че безсърдечните синове и дъщери оскърбяват родителите си, праведното небе се сърди на хората и ги заплашва с мълнии и гръм. Погрижи се, господарю, вразуми и вкарай своя народ в прав път.

— Мъдрецът говори важни слова — отбеляза Чингис хан и заповяда на писарите да запишат думите на стареца и на монголски, и на китайски, и на тюркски, за да се издаде специален закон за почит към родителите^[4].

Когато на златни блюда бяха поднесени най-различни храни и Джан Цюн си взе само шепа варен ориз и малко сушено грозде, хаганът попита:

— Свети мъдрецо! Отдавна искам да разбера нямаш ли такова лекарство, за да направиш от стария млад, за да се влеят нови сили у слабия? Не можеш ли да направиш така, че дните на живота ми да текат без прекъсване, завинаги, да не се спират, както не се спират водите на голяма река? Нямаш ли лекарство, което да направи човек безсмъртен?

Джан Цюн сведе очи и мълчаливо допря връхчетата на пръстите си едни в други.

— Ако сега нямаш такова лекарство, — продължаваше Чингис хан, — то може би знаеш как се приготвя? Или ще посочиш друг мъдрец или вълшебник, комуто е открита тайната на безсмъртието? Ако ми приготвиш такова лекарство, че да мога да живея вечно, ще те направя нойон и управител на голяма област… Ще ти дам торба, пълна със златни монети… Ще ти подаря сто от най-красивите девойки от различни страни!

Джан Цюн не отвръщаше и не повдигаше очи, само започна да трепери, сякаш му бе много студено. А хаганът продължаваше да го съблазнява:

— Ще построя в планината ти небивал по красотата си дворец, който може да се види само при китайския богди-хан, и в този дивен дворец ще можеш да размишляваш за възвишеното… На мен дори не ми е нужна младост. Нека си остана такъв стар и побелял, като сега, но искам много години да не може да им се види краят, да крепя на раменете си монголската държава, която съм построил сам, със своите ръце…

Хаганът замълча и впи пламтящ, устремен поглед в измъченото лице на мъдреца. Той стрелна с очи страшния хаган и заговори тихо:

— За какво ми е злато, когато обичам планината, тишината и размишленията? Мога ли да управлявам цяла област, когато не знам как да управлявам себе си? Всички прекрасни пленени девойки дай за жени на благородни юноши. На мен не ми трябва дворец — мога да си размишлявал и седнал на камък… Изучавах всички най-мъдри книги, които са били написани от най-прославените китайски учени, и за мен повече тайни няма. Мога да ти кажа истината: има много средства, за да се увеличат силите на човека, да се излекува от болест и да се спаси живот му, но няма и не е имало лекарство, за да се направи той безсмъртен.

Замисли се Чингис хан и, навел глава, дълго мълча. Престанаха да скърцат пръчиците на писарите, който записваха в книга разговора. Чуваше се само пукотът на восъчните свещи. Накрая хаганът каза:

— Нашите монголски старци имат поговорка: „Говорещият истината не умира от болест“: някой от злоба ще убие правдивия без време… Затова всички се стараят да издигнат планина от лъжи… А ти, мъдри старче, който измина десет хиляди, за да ме видиш, ти единствен не се изплаши и каза правдата, че няма средство за безсмъртие! Ти си чистосърдечен и прям. Ако имаш молба, говори, обещавам да я изпълня.

Джан Цюн докосна длани и се поклони пред хагана.

— Имам само една молба. И аз преминах през сняг, планини и пустини, за да ти я кажа — прекрати жестоките си войни и въдвори навсякъде сред народите доброжелателен мир!

Веждите на Чингис хан се издигнаха, после се сключиха. Лицето му се изкриви. Задъхвайки се, той така започна да крещи, че пръчиците на писарите заподскачаха по хартията:

— За да се въдвори мир навсякъде, трябва война! Нашите старци в степта ненапразно учат: „Само когато убиеш непримиримия си враг, и наблизо, и надалеч ще стане спокойно…“ А аз не съм разгромил още стария си враг, тангутския цар Бурхан! И втората половина на света още не е под краката ми… Мога ли да търпя това? Въпреки че си мъдрец, молбата ти не е мъдра! Не ни обременявай повече с такива прошения!

Чингис хан се надигна и, вкопчил се в облегалките на трона, цял тресящ се от ярост, просъска:

— Разрешавам да се оттеглиш!

Зимата на тази година Чингис хан прекара край Самарканд. Той не обичаше теснината на градовете, поради което живееше в монголския лагер.

Отначало валя много дъжд, така че цялата земя се пропи с вода и стана трудно да се пътува. След това често падаше сняг и настъпи такъв студ, че много коне и волове измръзнаха и се валяха край пътищата.

Мъдрецът Джан Цюн живееше в бившия извънградски дворец на Хорезъм шаха „Кек сарай“, обкръжен с градини. Там старецът пишеше стихове. При него се тълпяха гладни селяни, на които монголските воини бяха взели цялото имущество, добитък, жени и деца. Джан Цюн раздаваше изпратената му от хана храна и сам им вареше каша.