Василий Ян
Чингис хан (5)

Глава четвърта
Хакимът^[1], който отсъжда справедливо

След почивката при чергаря, Хаджи Рахим два дена вървя по тясна пътека през пустинята на север към оазиса в низините Джейхун^[2], където се разпростираха градовете и поселищата на многолюдния Хорезъм. Бавно се тътреше магарето и равномерно крачеше зад него камилата с болния търговец, който все още не идваше в съзнание. Дервишът пееше арабски и персийски песни и се взираше в далечината с очакване кога най-после ще се появят цветните куполи на джамиите на Хорезъм.

На третия ден тясната пътека между пясъчните дюни се превърна в широк път и се изкачи на каменисто възвишение. Оттам се откри цветуща равнина, покрита с градини, горички и квадратни зеленеещи поля. Навсякъде между дърветата се виждаха къщички с плоски покриви, групи черни, задимени юрти и подобните на крепости с кули по ъглите имения на богатите кипчакски ханове. Тук-там съвсем като копия, стърчаха остри минарета и около тях преливаха в различни цветове кахлените плочки от куполите на джамиите. Като големи огледала блестяха квадратите на разораните ниви, залети с вода. Из тях ходеха полуголи хора, облечени в дрипи и с вериги на краката.

Дервишът се спря на хълма.

— Ето я земята, създадена да стане рай — шепнеше той, — но тя се превърна в долина на мъчения и сълзи. Преди петнайсет години аз избягах оттук, задъхан от страх, озъртащ се като престъпник. Кой ще може да познае сега в загорелия от слънцето черен дервиш онзи юноша, проклет от самия върховен имам? Напред Бекире, скоро ние ще нощуваме край вратите на столицата на всички столици, най-богатия от всички градове на света — Гургандж, където царства Хорезъм шах Мохамед, най-могъщият, но и най-зловещият сред мюсюлманските владетели…

Дервишът закрачи отново напред. По пътя започнаха често да се срещат двуколки, с впрегнати едри дългороги волове, пешеходци, пременени конници на украсени коне и почернели от слънцето селяни на мършави магарета; отвсякъде се чуваше мучене на крави, блеене на овце, викове на камиларите.

В първото селце дервишът веднага бе наобиколен от хора с дълги, бели тояги.

— Ти какъв си? Ако си дервиш безпаричен, защо влачиш след себе си камила? — завикаха му заплашително те. — Да идем при хакима, той ще прочете смъртната ти присъда!

Подкараха го към двор с високи глинени стени. На терасата, застлана с голям килим, седеше кръстосал крака сух, изпънал се старец в раиран халат. Огромната белоснежна чалма, грижливо разчесаната побеляла брада, строгият пронизващ поглед и мудните движения извикваха страх у всички, които се доближаваха към него, и те падаха ничком. До него седеше свит млад писар с тръстиково перо в ръка, очакващ заповеди.

— Кой си ти? — попита хакимът.

— Аз съм грешен син на моята почтена майка, по име Хадарг Рахим ал Багдадй, ученик на светите багдадски шейхове^[3]. Ходя по дългите пътища и напразно търся следите на праведниците, скрити в хладния мрак на могилите.

Старецът недоверчиво повдигна вежди и се втренчи в дервиша.

— А кой е този болен на камилата? Защо е без чалма? Правоверен мюсюлманин ли е той или друговерец? Казаха ми, че ти си го ранил, ограбил и разпродал имуществото му? Вярно ли е това?

Дервишът вдигна ръце към небето.

— Ти, всевишни, си единствената ми защита! Удивявам се на сплетника, който не може да живее с нищо, освен с лъжливи слухове! Какво го интересуват моите труд и мъка!

Хакимът многозначително повдигна нагоре показалец и прошепна:

— Кажи ми истината, какво знаеш за този болник?

Тогава дервишът разказа за срещата с разграбения керван и за своите усилия да спаси живота на ранения.

Старецът прокара ръка по сребристата си брада и каза:

— Може би този ранен е много велик човек и ръката му достига до самото слънце? Аз сам ще го огледам.

Хакимът напъха босите си крака в пантофи, слезе от терасата и отиде до камилата.

Веднага го заобиколиха и жителите на селото, надвиквайки се един друг.

— Ние познаваме този болен човек. Това е богатият търговец от Гургандж, Махмуд-Ялвач. Ето и на камилата е дамгосан неговият знак. Керваните на Махмуд-Ялвач от двеста-триста камили ходят в Тавриз^[4] и в Булгар^[5], чак до свещения Багдад.

Хакимът изслуша жителите, помълча, помляска с устни, и после важно произнесе своето решение, което писарят старателно записа.

— Тъй като знаещите и заслужаващи доверие хора заявяват, че болният е достойният търговец Махмуд-Ялвач от Гургандж, то аз заповядвам да се свали внимателно от камилата, да се настани в моя дом и да се извика лекаря-табиб, за да го излекува със своите целебни треви, както подобава. Дервишът, направил добро дело със своята грижа за ранения правоверен, може да си върви нататък, него трябва да го възнагради спасеният търговец. Тъй като камилата не може да принадлежи на дервиша, то тя ще остане при мен, докато не се излекува нейният стопанин. Като цена за произнасянето на съдебната присъда и полагането на печата при мен остава черното магаре на дервиша.

— Записа ли? — обърна се мъдрецът към писаря.

Той прошепна:

— Добре го каза моят господар!

Управникът добави:

— Учени дервише, вземи от моите оскъдни средства един дирхам^[6].

Хаджи Рахим пое медната монета, потри я в челото си и я доближи до устните си. Стиснал я в шепи, той каза:

— Велика е твоята мъдрост, хакиме. Ти ме освободи от грижа за ранения, от камилата и от магарето, което няма да мога да яздя, но няма да ми се наложи и да храня. Аз съм най-незначителният сред смъртните, подобно на лека монета, която се хлъзга от щедрата ръка на даващия в дървената чашка на слепеца. И ако твоята щедрост е така чиста, както среброто в брадата ти, то тази медна монета дирхам ще се превърне в златен динар *.

Хаджи Рахим разтвори дланите си. Там блестеше златна монета — цял динар.

— Истина ти казвам, уважаеми господарю, земята, по която стъпваш, никога няма да остане без реколта.

Хаджи Рахим отново затвори дланите си и застана неподвижно. А управникът и всички наоколо безмълвно се гледаха — ту един друг, ту към свития юмрук на странника и устите им бяха зяпнали.

— Аз му дадох меден черен дирхам. Добре помня. Но всички вие току-що видяхте в ръката му златен динар — извика хакимът и с бързина, която никой не очакваше от винаги достолепния старец, се хвърли към хаджията и се вкопчи в ръката му.

— Върни ми златния динар! С него си длъжен да заплатиш съдебните разходи!

Хаджи Рахим разтвори дланите си и старейшината сграбчи монетата, но тя пак си беше медният дирхам. Важният хаким изправи рамене и тържествено се качи на терасата.

Дервишът се приближи към магарето, свали торбата си, преметна я през рамо и, без да се оглежда, продължи нататък към Гургандж, извиквайки с цяло гърло поздрава на дервишите:

— Да, това е той, справедливият, няма друг Аллах, освен него!