Василий Ян
Чингис хан (20)

Глава втора
Посланиците на източния владетел

В гънките на дрехите им още бе запазен ароматът на цветя от далечни страни.

От персийска приказка

Разгроменият Самарканд стана временна столица на последния шах на Хорезъм. В чест на своята победа над свободолюбивите самаркандци Мохамед изгради висока джамия и пристъпи към построяването на голям дворец. Той продължаваше да се смята за велик завоевател, който подобно на Искендер Двурогия трябва да потегли с войските на преданите му кипчакци до края на Вселената и да разшири границите на владенията на Хорезъм шаховете чак до Последното море^[1], след което започва мракът. Смяташе за свой най-голям и опасен противник багдадския халиф Насир, не пожелал да му отстъпи титлата „Глава на всички мюсюлмани“. Първо трябваше да разгроми Насир и да забие копието си в свещената земя на Багдад, пред главната джамия, а после да обърне коня си и да потегли на изток, за да завладее далечния, прославен със своите богатства Китай.

Мохамед събра голяма войска. Развявал зеленото знаме на пророка, той се отправи през Иран към Багдад, столицата на арабските халифи.

Ала скоро авангардът на шахската войска, който не беше се снабдил с никакви топли дрехи, загина в планините на Иран, застигнат от снежна буря; останал без сили, той бе изклан от нечестивите кюрди. Това нещастие спря падишаха и той започна да се съмнява в необходимостта от война с халифа. „Не е ли това проява на божия гняв?“ — мислеше си той и се върна в Бухара, където временно „остави настрана тоягата на странстванията.“

През есента в годината на Заека (1219) пристигна голямото пратеничество от Чингис хан, Великия хаган на монголците, татарите, китайците и другите народи, обитаващи Изтока. Хорезъм шахът отново трябваше да се занимае с татарите.

Към високите порти на двореца приближаваха на петнисти степни коне посланиците на Чингис хан — трима мюсюлмани от най-богатите търговци, ежегодно изпращащи кервани с товари от Хорезъм до различни краища на Азия. Тези търговци, родом от трите най-големи града — Гургандж, Бухара и Отрар^[2], бяха отдавна на служба при Чингис хан. Такива заможни хора обикновено притежаваха търговски компании и приемаха пари от вложителите, пожелали да си опитат щастието в търговията. Техните искания за изплащане на пари по търговски сделки за огромни суми се изпълняваха навсякъде без забавяне — както от Далечния изток, така и от крайния Запад на Азия. Плащането пък ставаше по-бързо, отколкото постъпваха данъците в хазната на управниците.

Подаръците за Мохамед бяха докарани на сто камили и на една пъстро украсена талига, впрегната с два дълговълнести якове. Струпа се многолюдна тълпа насред улицата — от извънградския дворец, предоставен на посланиците, до портите на шахската Арка. Управителите, служещи при тези търговци, всички облечени в еднакви халати от китайска коприна, сваляха от камилите денкове, развързваха ги и пренасяха необикновени, редки подаръци в приемната зала на двореца.

Сред даровете имаше кюлчета ценни метали с невиждан цвят, рогове на носорози, чувалчета с мускус, червени и розови корали, гравирани чашки от яспис и нефрит, парчета от скъпоценната материя „таргу“, изтъкана от вълна на бели камили, носена само от ханове; копринени платове, обшити със злато, парчета тънка, прозрачна като паяжина тъкан. Накрая слугите внесоха огромен къс злато от китайските планини, голям колкото камилска шия — бяха го докарали с талигата, запретната с якове.

Хорезъм шахът прие посланиците, седнал на високия старинен трон на султан Осман, последният владетел от рода на Караханидите. Властелинът бе облякъл брокатена дреха, каквито бяха и одеждите на обкръжаващата го свита; той седеше, замислен и равнодушен, с полузатворени клепачи. Погледът му блуждаеше далече, над главите на събралите се. До трона бе застанал Великият везир, а край него се трупаха другите висши сановници на държавата.

Трима пратеници сториха поклон до земята, паднаха на колене и разказаха за причината на пристигането си. Старшият сред тях, високият, едър Махмуд-Ялвач, започна:

— Великият Чингис хан, повелителят на всички монголци, изпрати нашето извънредно пратеничество, за да завържем възлите на дружбата, мира и доброжелателното съседство. Великият хаган изпраща на Хорезъм шаха подаръци и своите приветствия и ни поръча да предадем тези негови думи… — Махмуд-Ялвач подаде на другия посланик, Али Ходжа ал-Бухари пергаментов свитък със син восъчен печат, прикрепен с бял шнур, и той прочете:

„Аз не съм лишен от сведения нито за високата степен на твоя сан, нито за великите размери на твоето могъщо царство. Уведомен съм, че твоето шахско величие се почита в по-голямата част от държавите по света. Ето защо аз смятам за свой дълг да укрепя дружбата с теб, шаха на Хорезъм, защото ти за мен си толкова скъп, колкото любимия от моите синове^[3]…“

— Син ли? Какво каза ти — син? — възкликна шахът, внезапно опомнил се от обзелото го отнесено състояние. Той сложи ръка на кокалената дръжка на кинжала в пояса си и впи очи в говорещия като се наведе към него.

„… Също така ти знаеш — продължаваше невъзмутимо посланикът, — че аз покорих китайското царство, завземайки главната му северна столица, а също присъединих тази част от земите, които са в съседство с твоите владения…“

Шахът поклати глава и започна да навива на пръста си с елмазен пръстен черна къдрица от брадата си.

„… Ти най-добре от всички знаеш, че принадлежащите ми земи са станове за моите непобедими воини, както и че изобилстват от сребърни рудници. Моите обширни владения произвеждат в изобилие всякакви храни. Ето защо нямам никаква нужда да излизам извън своите предели, за да се сдобивам с плячка. Велики владетелю, ако ти сметнеш за полезно всеки от нас да осигури свободен достъп в своите земи за търговците на другата страна, то това ще бъде изгодно и за двама ни и ще бъдем безкрайно доволни“.

Тримата посланици мълчаливо очакваха отговора, който ще даде повелителят на Западните мюсюлмански страни на писмото от владетеля на скитническия Изток. Шахът на Хорезъм продължи да седи неподвижно, после едва погледна Великия везир и лениво махна с ръка, натежала от златни гривни.

Великият везир прие посланието на Чингис хан тържествено, после вдигна поглед към господаря си, а Мохамед отново махна с ръка, сякаш пропъжда нахална муха. Тогава везирът се наведе и тихо прошепна на Махмуд-Ялвач, най-възрастния сред пратениците:

— Височайшият прием завърши. Падишахът сега ще оказва висока милост на други, неотложни просители.

Тримата посланици станаха и, без да се обръщат, почтително заотстъпваха назад към входната врата, после излязоха в следващата приемна. Тук ги догони везирът и пошепна на Махмуд-Ялвач:

— Очаквай ме в полунощ!