Василий Ян
Чингис хан (41)

Глава втора
Старейшините на Самарканд предадоха града

Всичко е жертва на вашата разпътност и веселие, това по пръстите ви не е къна, а кръв!

Риза Тефик

Чингис хан пое от Бухара към Самарканд в ранната пролет на годината на Дракона (1220). Войската напредваше по двата бряга на Зарафшан. Без особено да тормози този път тези, които му се покориха, хаганът остави отряди за обсадата на градовете Серипул и Дабусие, които затвориха вратите си пред монголите.

Когато пристигна в Самарканд, Чингис хан избра за свой лагер извънградския „Зелен“ дворец на Хорезъм шаха („Кек сарай“). Тук започнаха да пристигат отрядите на четиримата му сина, както и тълпи пленници, които монголите гонеха с камшици като добитък. Всички тези отряди се разполагаха около града и образуваха пръстен, който бе невъзможно да се разкъса.

От всички градове в държавата Самарканд беше най-добре укрепен. Старите високи стени с непристъпна дебелина имаха железни врати с кули и бойници. Гарнизонът наброяваше сто и десет хиляди воина. От тях шестдесет хиляди говореха тюркски наречия, предимно кипчакци, а останала войска се състоеше от таджики, турци, каракитаи и други племена. Имаше още двайсет бойни слона, които всяваха ужас с вида си; на тях много се надяваше шахът на Хорезъм. Освен това можеше да се събере цяла войска от доброволци сред мирното население, състоящо се от занаятчии и многобройни роби.

Ако изпитан и неукротим пълководец като Кадир хан или Тимур-Мелик оглавяваше защитата, то градът щеше да се държи дълго — не по-малко от година — преди да свършат запасите. Но шахът назначи за главнокомандващ на войските в Самарканд чичо си, надменния Тугай хан, който никога не беше изпълнявал ролята на пълководец, брат на ненавистната царица-майка Теркен-Хатун.

Чингис хан два дни обикаляше край града, разглеждаше стените, валовете, дълбоките ровове, догоре напълнените с вода; търсеше слабите места на защитата и обмисляше плана за нападение.

За да прикрият действителните си сили и да изплашат обсадените, монголите строиха доведените пленници в боен строй и на всеки десет човека дадоха знаме. На жителите на Самарканд се стори, че градът е обкръжен от безбройна вража войска.

Тюркските военачалници Алп-Ер хан, Сиюндж хан и Балан хан излязоха от града със своите отряди кипчакци и нападнаха монголите. Завърза се упорита схватка. Въпреки че мюсюлманите плениха няколко монголи, те самите загубиха около хиляда човека и се върнаха под закрилата на крепостните стени.

На следващия ден кипчакските воини вече не искаха да излизат иззад стените на града. Доброволци от жителите на Самарканд извършиха внезапно нападение. Монголите търтиха в престорено бягство. Самаркандците ги подгониха и попаднаха в засада — от всички страни върху им се стовариха скрили се воини, отрязаха им пътя за отстъпление и избиха почти всички. Малцина се завърнаха в града.

На утрото на третия ден Чингис хан яхна коня си и лично оглави щурма на Самарканд. Разположи цялата си войска около стените и най-вече пред вратите. Монголите нападаха излизащите от града, поразяваха ги със стрелите на своите големи, опънати далекобойни лъкове; биха се със смелчаците целия ден до вечерта, а след това и двете страни се върнаха в лагерите си.

Тази нощ най-знатните особи в Самарканд — главният съдия (кадия), главата на духовенството Шейх-ул-ислам и най-старите пазители на мечета — имамите, организираха нощно съвещание и решиха покорно да се предадат. На сутринта излязоха от града и се отправиха към лагера на хагана — искаха да измолят от монголския владетел милост за обсадения град. Чингис хан им „обеща безопасност от своя гняв и им позволи да се разотидат по домовете си“^[1] и посланиците се върнаха с радост в града. Тогава всички кипчакските ханове, с изключение на един отряд от смелчаци, който се укрепи в крепостта, побързаха да се явят с поклон пред монголите и предложиха да постъпят на служба при тях. Предвождаше ги главнокомандващият на цялата войска Тугай хан. Чингис хан, подсмихвайки се милостиво, даде съгласието си.

На сутринта на шестия ден обсадените отвориха главната „Врата на намаза“^[2] и монголите се втурнаха в столицата на Хорезъм шаха. Подгониха пленниците пред себе си и им заповядаха да разрушат стените.

Само че, въпреки обещанията на Чингис хан да не навреди на града, всички мъже и жени на Самарканд, разделени на стотици, бяха прогонени в полето и там монголите ги ограбиха до шушка и подложиха на изтезания. Изключение бе направено само за много малко лица, посочени от предателите — Шейх-ул-ислам и главния кадия. Тях монголите не закачиха.

На населението беше обявено, че на завоевателите е разрешено да проливат безнаказано кръвта на всеки, който намисли да се скрие в дома си, когато всички жители са изведени на полето. Възползвайки се от тази заповед, те заклаха много мирни жители.

Кипчакската войска от трийсет хиляди воина, заедно с жените и децата, оглавена от чичото на Хорезъм шаха Тугай хан, излезе от града, за да служи на враговете. Монголите им заповядаха да предадат оръжието си, като им обещаха в замяна да им дадат монголско. Обявиха, че всички, които постъпят на служба при Чингис хан, трябва и да изглеждат като монголи. Ето защо обръснаха косите на главите им във формата на полумесец. За лагер им посочиха отделена долина, където кипчакците опънаха шатрите и се разположиха заедно със семействата си. На другия ден монголите внезапно ги нападнаха и избиха всички, като взеха имуществото им. Останалите живи казаха за гибелта им: „Не им достигна мъжество нито да се бият, нито дори да избягат“.

Същата нощ от гарнизона, който се бе укрил в цитаделата, излязоха хиляда отчаяни джигити начело с Алп-Ер хан. Те смело си пробиха път сред редиците на врага и, възползвайки се от тъмнината, успяха да избягат, а впоследствие се присъединиха към войската на Джалал ад-Дин.

Останалите защитници на крепостта продължиха да се бият. Тогава монголите разрушиха бента на канала Джакердиз, който течеше в изкусно изработено корито от олово. Водата наводни около цитаделата и подкопа стените така, че през срутванията воините на Чингис хан нахлуха вътре и избиха всички, които намериха.

От изведените в полето жители отделиха изкусните занаятчии, за да ги изпратят в далечната си страна. А занаятчиите бяха прославените майстори на бяла хартия, брокат, копринени, сребристи тъкани, кърпи, обработени кожи, конски сбруи, големи медни котли, сребърни и метални чаши за вино, ножници, игли, оръжия, лъкове, колчани и множество други ценни предмети. Всички най-добри майстори бяха дадени в робство на синовете и близките на Чингис хан и откарани в Монголия, където после образуваха селища на занаятчиите. Монголите и след това неведнъж отвеждаха от Самарканд различни майстори и млади, силни работници, така че градът и околностите му задълго обезлюдяха.

След завземането на самаркандската цитадела, Чингис хан премина през града, където навсякъде лежаха купища трупове, и се върна в извънградския дворец. Сенчестите му градини смекчаваха надигащата се горещина, която не понасяше на монголския владетел. Страшната смрад от разлагащи се тела не позволяваше да се остане в града и хората бягаха оттам.