Василий Ян
Чингис хан (52)

Глава шеста
За Гургандж враждуват тримата синове на Чингис хан

Чингис хан заповяда на най-малкия си син, Толуй хан, да вземе и подложи на разграбване древния град Мерв, а на тримата по-големи — Джочи, Чагатай и Угедей, разреши да се отправят с войските си и да завоюват Хорезъмийската столица Гургандж.

На всички монголи им се искаше да участват в похода към този най-богат град на мюсюлманските земи, изпращащ във всички краища на света кервани с фини тъкани, прославени ризници и други ценни стоки. Всеки участник в щурма ще си доведе оттам поне по чифт коне или камили, натоварени с копринени дрехи, огърлици от смарагди и рубини, чаши и всякакви други редки предмети, освен това всеки ще отведе със себе си към родината няколко изкусни роба, които ще тъкат платове, ще шият ботуши или кожуси, докато господарят им спокойно лежи на донесения от войната килим и слуша как музикант, също пленен в Гургандж, свири на лютня.

Така си мечтаеха монголските воини, движейки се на север към бреговете на река Джейхун, в богатата равнина на Хорезъм.

Синовете на Чингис хан, Чагатай и Угедей, бързаха да пристигнат първи, за да пленят града по-рано, преди да се появи по-големият им брат, Джочи.

Та нали на него според завещанието на Чингис хан, заедно с Кипчакската степ, ще му се падне целият Хорезъм.

Джочи хан пък се разсърди, че в бъдещата столица на неговата област е разрешено на братята му да участват в подялбата на богатствата, и реши да не бърза; занимаваше се с любимия си лов на диви коне и равнодушно казваше:

— Все едно, те без мен Гургандж няма да превземат. Нека първо си разбият главите.

А Чагатай, завистлив и алчен, по време на гуляите си кълнеше:

— Джочи получи прекалено голям дял и иска да завладее сам всичко най-хубаво. Няма да му дам Гургандж, първо ще го превърна в развалини.

Гургандж, столицата на династията на Хорезъм шаховете, град на надути кипчакски ханове, богати търговци, изкусни занаятчии и разноплеменни роби, преживяваше тежки времена след нахлуването на монголите в Маверанагр.

След бягството на шахкиня Теркен-Хатун, която държеше града с жестока юзда, и заминаването на всички роднини на династията на Хорезъм шаховете, многолюдната столица остана във властта на кипчакските главатари. Всеки от тях мечтаеше поне за един месец, поне за един ден да стане върховен повелител на мюсюлманските земи. Само че докато хановете и бековете се караха, кипчакският бек Хумар-Тегин, без да дочака да го издигнат на „бялата почетна кожа“, сам се обяви за султан на Хорезъм. Всички му се подчиниха безпрекословно и сребробрадите имами в мечетите започнаха усърдно да възнасят молитви за него.

Като нов владетел на Хорезъм Хумар-Тегин преди всичко прояви властта си в ревностно пазене на ислямската религия: заповяда да хвърлят в кулата тези, които не ходят ежедневно на молитви в мечета. Из целия град заедно плъпнаха въоръжени стражници тръгнаха и раисите^[1]. Те въвеждаха порядък с тояги и наказваха недостатъчно набожните. Новият султан назначи за главен началник на охраната на града своя роднина Алла ад-Дин Ел-Хайати и увеличи броя на нощните стражи за сметка на нови данъци. Само че престъпленията в града въобще не намаляха, особено често се ограбваха складовете с хляб и ориз. Тревогата нарастваше — всички се бояха от това, което ще се случи с жителите на великия град, когато пристигнат страшните монголски конници.

Султан Хумар-Тегин чрез глашатаи и имами успокояваше населението, като твърдеше, че монголите изобщо няма да дойдат до Гургандж, че вече са се наситили, ограбвайки Бухара, Самарканд и Мерв, и се готвят да тръгнат обратно към степта си.

Изглеждаше, че столицата живее предишния си живот: както преди сутрин от високите минарета азанчите^[2] призоваваха правоверните към молитва, все така на пазара търговците седяха край разположените за продан стоки и привикваха купувачите; все така нескончаемата тълпа ходеше по тесните улици, но търговията и занаятчийският живот в града замираха с всеки изминал ден.

Търговците се оплакваха, че търговията спада и при някои се е прекратила почти изцяло. Купувачите само питаха за цената, примляскваха, поклащаха глава, но не купуваха, въпреки че цените на стоките вече бяха паднали наполовина.

Само хранителните продукти непрекъснато поскъпваха и хората спешно изкупуваха брашно, пшеница и сушено грозде, в случай че се прекъсне снабдяването с храна. Събираха се на кръстопътищата и шепнеха:

— Татарите са близо. Татарите приближавате големи сили. Татарите ще обсаждат града ни. Стените са високи, здрави, обсадата ще продължи дълго. Ще изядем всички овни и коне, а какво ще правим след това? Къде ще се скрием, къде ще избягаме?

Различни невероятни слухове се разпространяваха и радваха гражданите:

— Джалал ад-Дин събрал петстотин хилядна войска. Тя вече се движи към Гургандж. Разбил голяма татарска войска и те побягнали на изток…

Други казваха:

— Татарите ще се повъртят около стените и няма да могат да ги превземат. Нима може да се превземе Гургандж? Ще си отидат на север. Старите хора знаят…

От града започнаха да заминават камилски кервани. Вместо денкове, от двете страни на гърбиците висяха кошове, от тях надничаха жени и деца, отиващи при тюркмените в Мангишлак. В същото време в града влизаха други кервани — на коне, с талиги и на магарета — бързаха да се скрият зад здравите, високи стени на Гургандж семействата на знатните бекове, бягащи от своите имения.

На пазара започнаха да изчезват продавачите на хляб, затваряха се пекарните, цените на овните и конете растяха, дори простото магаре се оценяваше толкова скъпо, колкото доскоро струваше един добър кон.

Монголите се появиха пред града внезапно, посред бял ден. Отначало никой не можа да разбере какво става. Пред южните врати от степта се прибираше добитъкът. Стадо овни и крави спря край моста над канала, докато стражата получи таксата от пастира, която се плащаше на влизане в града.

Изведнъж около двеста конници, облечени странно, които не приличаха нито на тюркмени, нито на кипчакци, изникнаха от облаци бяла прах, вдигната от стадото. Тези конници, яхнали дребни, но бързи коне, започнаха да мятат на седлата си овните и да разгонват останалите добичета, като влязоха в пререкания и бой с пастирите.

След това съсякоха няколко пастири, които спореха с тях, и без да бързат, като свистяха и плющяха с бичовете, подгониха стадото обратно далеч от града; преминаха през моста над големия канал и бавно продължиха нататък.

В града се вдигна тревога. Султан Хумар-Тегин изпрати хиляда кипчакци да догонят дръзките грабители и да му ги доведат живи за възмездие.