Василий Ян
Чингис хан (48)

Глава втора
Битката при Синд^[1]

Няма кон да те наричам, брат ще те наричам.

Ти по-добър от брат за мен си.

Китаби-Коркуд

След като се отделиха съюзните отряди, Джалал ад-Дин вече не можеше да влезе в открит бой с монголите, както искаше по-рано, и се отправи на юг. Задържа го бързата и пълноводна река Синд, стеснена от планините, през които преминаваше. Султанът търсеше лодки и салове, за да я премине с войската си, но бурните вълни разбиваха всички съдове във високите скалисти брегове. Накрая докараха една лодка и Джалал ад-Дин се опита да качи в него майка си Ай-Джиджек, жена си и други спътници. Но и тази лодка се разпадна от удар в скалите и жените останаха на брега задно с воините.

Изведнъж се появи пратеник с викове: „Монголите са съвсем близо!“ А в това време нощта скри всичко с черното си покривало.

Когато Чингис хан разбра, че Джалал търси начин да премине реката, реши да го залови. Той води хората си цяла нощ и на сутринта видя противника си. Монголите започнаха да се приближават към войската на султана от три страни. Образуваха няколко полукръга и се спряха във вид на опънат лък, а река Синд беше тетивата му.

Хаганът изпрати Унер-Гулидж и Гугс-Гулидж с отрядите им да изтикат султана от брега, а на хората си заповяда: „Не поразявайте предводителя им със стрели. Заповядвам да го хванете жив!“

Джалал ад-Дин се намираше в средата на мюсюлманската войска, обкръжен със седемстотин отчаяни конници. Като видя на хълма Чингис хан, който оттам даваше разпореждания за битката, султанът се хвърли с такава ярост с джигитите си в атака, че монголите се разбягаха, дори самият им господар се впусна в бяг, пришпорил коня си с камшик.

Но далновидният и внимателен Чингис бе скрил в засада преди битката десет хиляди отбрани воина. Те излетяха отстрани, нападнаха Джалал, отблъснаха го и се понесоха към дясното крило тюркмени, командвани от Амин-ал-Мулк. Пометоха редиците, притиснаха ги към центъра на войската, където всички се смесиха и започнаха да отстъпват.

След това разбиха по същия начин и лявото крило. Джалал ад-Дин продължаваше битката заедно с джигитите си до пладне, и, загубил обичайното си спокойствие, се хвърляше като пленен тигър ту към лявото, ту към дясното крило.

Монголите помнеха заповедта на хагана: „Не пускайте стрели към султана“ и пръстенът около смелия предводител все повече се стесняваше. Той се биеше отчаяно, опитвайки се да си пробие път сред неприятелските редици. Разбрал, че положението му е безнадеждно, накрая се прехвърли на любимия си тюркменски кон, свали шлема и другите си воински доспехи и остави само меча. Обърна животното и заедно с него скочи от висока скала в тъмните води на бурния Синд. Преплува реката и се изкачи на отсрещния стръмен бряг, откъдето заплаши с меча си Чингис хан и препусна, за да се скрие в храстите.

Чингис хан от огромно удивление закри уста с ръка, посочи към Джалал и каза на синовете си:

— Ето какъв син трябва да има всеки баща!

Монголите, като видяха, че султанът се хвърли в реката, искаха да се втурнат да го преследват с плуване, но хаганът им забрани.

Те изклаха цялата войска на младия султан, но воините му успяха да хвърлят в реката жена му и майка му, за да не ги заловят дивите татари.

Остана жив само седемгодишният син на Джалал, пленен от неприятеля. Изправено пред Чингис хан, момчето се обърна и през рамо гледаше към хагана косо, със смел поглед, преизпълнен с ненавист.

— Родът на враговете ни трябва да се изтръгва от корен — каза Чингис хан. — Потомството на такива смели мюсюлмани ще изколи внуците ми. Нахранете хрътката ми със сърцето на това момче.

Палачът монголец, усмихнат до уши от гордост, че може да покаже изкуството си пред великия си господар, запретна ръкави и се приближи към момчето. Повали го по гръб и с едно движение, по монголски обичай, разпори с нож гърдите му; пъхна ръка под ребрата, измъкна малкото топло сърце и го поднесе на хана.

Той няколко пъти, като стар шопар, прохриптя „Кху-кху-кху!“, после обърна коня си и прегърбен и навъсен, потегли нагоре по каменистата пътечка.

След тази битка при Синд султан Джалал ад-Дин, скитайки се из различни страни, още много години продължаваше успешно да воюва с монголите, събирайки отряди със смелчаци. Но никога не му се удаде възможност да застане начало на толкова голяма войска, че да може да надделее над врага си.