Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нашествието на монголите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чингиз хан, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2016)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Василий Ян

Заглавие: Чингис хан

Преводач: Гергана Стойчева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Ирина Галчовска — Гея 11“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Технически редактор: Валентин Иванов

ISBN: 954-361-002-9; 978-954-361-002-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/873

История

  1. — Добавяне

Глава шеста
Курбан търси семейството си

Колкото повече Курбан се приближаваше към Бухара, толкова повече срещаше разрушени селища и оглозгани трупове. Затлъстели кучета с провиснали кореми бавно се отдалечаваха от телата, влачейки опашки, и лягаха без да лаят.

В едно пустинно място Курбан развърза останалата на седлото кожена торба на татарина, като се надяваше, че в нея той пази заграбеното злато. Там се оказаха обаче три обикновени ковашки чука с различна големина, пила, клещи, бохча с пшеница, къс варено месо и десетина питки. Къде ли е златото? В загърнато парцалче Курбан намери кожена кесийка. В нея имаше пари — не злато, а шепа сребърни и медни монети. Все пак и тези дирхеми ще си намерят мястото в стопанството, а и все още е под бузата му златният динар на шаха.

Край някои села на полето вече работеха селяни. Те се оплакаха на Курбан, че сега в каналите водата пристига не както трябва и нерядко някои поля са изсъхнали, от други разливащата се вода е отмила разораната и засята земя. Навсякъде са се образували нови оврази.

Вече не далеч от родния дом, в едно безлюдно село Курбан среща познат селянин — Кувонч. Той показа камара опушени камъни и пепел.

— Това е всичко, което остана от дома ми — каза познатият му, като тъжно кимна с глава. — Обикалям наоколо и зова децата си, а те не идват. В деня, когато нахлуха монголите, бях на полето. Видях дима и обезумелите съседи и побягнах след тях, като си мислех, че и моето семейство е избягало с другите. Когато се върнах през нощта и потърсих дома си, видях, че нищо не е останало, освен тези камъни и горещата пепел. Не знам дали монголите са отвели децата ми или всички са загинали в пламъците… Но може би ще се върнат?…

Изпълнен с тревога, Курбан продължи нататък и вече по тъмно се озова край старата топола, където водният канал — арик — завиваше към неговата нива.

В арика течеше вода. Сред безмълвната нощ под бледото сияние на месечината орачът приближи дома си. Вратите на двора бяха широко разтворени. Той скочи от коня, остави го под навеса и се приближи към вратата на колибата. Тя бе закована напречно с дъска. Нито шум, нито дихание зад вратата… Дори кучето не го посрещна…

Курбан събра една стиска слама и я хвърли на коня. След това по познатите издатини на стената се качи на покрива. Там легна по очи на старите стъбла сорго. Като заспиваше, сякаш чу думите, произнесени от Кувонч: „А може би ще се върнат?“

Рано на сутринта, докато, пронизван от хладния вятър се въртеше на покрива, до него долетя странен звук, подобен на далечен стон. Курбан се заслуша. Стонът се повтори. Идваше отдолу. Кой стене? Ранен от татарите? Или може би умиращ татарин?

Курбан се спусна от покрива и се хвърли към коня. Той вече бе изял цялата слама и нетърпеливо риеше с копита. Селянинът измъкна един чук от кожената торба. Разкова вратата на къщурката и влезе вътре. Беше тъмно. Зашари с ръка по одъра и се натъкна на тяло. Опипа лицето и позна майка си. Тя лежеше като мъртва, само тихият й глас простена:

— Заех си, синко, че ще се върнеш. Курбан няма да ни изостави…

— А къде са другите?

— Всички избягаха оттук, към планините, а аз останах да пазя дома, но останах съвсем без сили. Взеха ме за мъртва и заковаха вратата. Да, синко, сега, когато се върна, всичко ще се оправи…

Курбан намери гърнето, донесе вода от канавката, насъбра бодливи съчки. Накладе огън в огнището и сложи над него гърнето, сипа вътре шепа просо. В къщурката стана светло и топло. Майка му лежеше слаба, без сили дори да помръдне. Носът й се беше изострил, а сухите опънати устни шепнеха:

— Ето че си дойде, синко!

Синът й отведе коня на обраслото с трева място край къщата, спъна го и го остави да пасе. Наблизо бе принадлежащата му част от нивата, голяма колкото една длан — как с нея да нахрани семейството си? А на всичкото отгоре трябваше да дава половината реколта на господаря на земята — бека! Парчето земя вече бе обрасло с бурени. По-натам се простираха познатите участъци на съседите. И те бяха обрасли с трева, а никъде не се виждаха хора. Къщичката със сайванта на стария ковач — пелтека Сакоу-Кули стоеше встрани, обгоряла, с опушени стени, а листата на дърветата около нея се бяха сгърчили и изсъхнали от пожара.

Но ето че един самотен човек бавно крачи по полето, спира се, замахва с мотиката — навярно поправя канавката.

— Ойе! — завика Курбан.

Човекът се изправи, заслони очите си с ръка и се вгледа.

— Ойе! Курбан-Къзък! — завика и той, и двамата бързо се затичаха надолу по канавката да се срещнат, протегнаха ръце и се прегърнаха. Това беше съседът му, старият Сакоу-Кули, който вече имаше и внуци.

— Ох, какви времена! — каза старецът и изтри очи с ръкава си.

— Здраво ли е семейството ти, жива ли е кравата, работи ли магарето, плодят ли се овцете? — попита Курбан.

— Дойдоха онези хора, загърнати в кожуси, откараха добитъка на съседа, метнаха напряко на седлото и отнесоха четири мои овци и една моя внучка, а останалото ми семейство избяга в планините. Аз все ги чакам, само дано не са умрели от глад. А кравата и магарето се спасиха.

— А къде е моето семейство? — попита Курбан. Той затаи дъх, докато очакваше отговора.

— За теб вестта е радостна — жена ти вчера се върна и пренощува в развалините на моя беден дом. Ето я, вече идва през полето…

И наистина, орачът видя в далечината познатата червена дреха на жена си. Защо ли върви и се олюлява? Курбан веднага стана сериозен и важен — нали е глава на семейството, трябва да събере всички под крилото си и отново да изгради разрушеното си стопанство.

— Ето какво, Сакоу-Кули — каза той на стареца. — Ти имаш крава и магаре, аз имам кон. Ще ги запретнем заедно и ще разорем парчетата си земя. Наоколо е война, набези; до вчера бяха кипчакските бекове, сега са монголските ханове. Кога ще се отървем от тях? Но ние сме земеделци, не можем да чакаме. Нашата работа е да сеем хляб; ако сами не се погрижим за себе си, кой ще ни нахрани?

— Правилно казваш! Не трябва да се губи време: земята иска семена, плуг и вода!