Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нашествието на монголите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чингиз хан, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2016)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Василий Ян

Заглавие: Чингис хан

Преводач: Гергана Стойчева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Ирина Галчовска — Гея 11“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Технически редактор: Валентин Иванов

ISBN: 954-361-002-9; 978-954-361-002-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/873

История

  1. — Добавяне

Глава девета
Хубаво е в керуленските степи

На площада пред главната джамия задимяха огньове, в котлите закъкриха овнешко и ориз. Чингис хан седеше на копринени възглавници на високата площадка пред входа. Около него се трупаха военачалници и телохранители. Встрани бухарски музиканти и хор девойки от различни племена, доведени от старейшините на града, свиреха на най-различни инструменти.

Най-видните имами и улеми пазеха монголските коне и им подаваха стиски сено. Преводачът на хана, Махмуд-Ялвач, седеше недалеч от господаря си и внимателно следеше всичко; зад него трима писари от бившите му закупчици, приклекнали, бързо изписваха листове цветна хартия с разпореждания или пропуски за монголските постове.

Воин в дълга до петите дреха, целият в оръжия, си проби път през седящите и зашепна на ухото на преводача:

— Мои разузнавачи са задържали двама — единият прилича на шаман, с висок калпак, а другият е момче. Когато поискахме да ги убием, възрастният каза по нашенски: „Не ни докосвай! Махмуд-Ялвач ни е приемен баща — анда…“ Тъй като ни е заповядано да щадим шаманите и магьосниците, а и освен това той е „анда“, заповядах засега да не ги закачат. Какво ще наредиш да сторим?

— Доведи ги тук!

Монголът доведе Хаджи Рахим и Туган. Преводачът им посочи да седнат до писарите.

Чингис хан никога не губеше бистротата на ума си, дори и на пиршество с много пиене, и сега забеляза всичко. Затова с поглед направи знак на Махмуд-Ялвач и той приближи.

— Какви са тези хора?

— Когато по твоя заповед преминавах през пустинята и ме раниха разбойници, този човек ме върна към живота. Нима не трябва да се погрижа за него?

— Разрешавам ти да го наградиш за това. Обясни ми защо има такъв висок калпак?

— Той е мюсюлмански търсач на знания и певец. Умее да се върти в кръг като пумпал и да говори истината. Такива хора народът почита и им дава дарове.

— Нека да се повърти пред мен. Да погледаме как танцуват мюсюлманите.

Махмуд се върна на мястото си и каза на дервиша:

— Нашият повелител заповяда да му покажеш как танцуват въртящите се дервиши. Знаеш, че ако не изпълниш волята на Чингис хан, ще загубиш главата си. Постарай се, а аз ще ти свиря.

Хаджи Рахим остави на килима торбата, паничката и тоягата си. Покорно излезе насред кръга пламтящи огньове. Застана така, като правят дервишите в Багдад — разпери ръце с дясната длан с пръсти надолу, а лявата — нагоре. Изчака няколко мига, Махмуд-Ялвач засвири жална песен, преливаща ту в детско ридание, ту в тревожния вик на авлига. Музикантите тихо удариха по дайретата, дервишът безшумно се задвижи в кръг, плъзгайки се по старите каменни плочи и едновременно започна да се върти, отначало бавно, после все повече ускорявайки темпото; дългата му дреха се изду като камбана. Все по-жално и тревожно пееше свирката, замлъкваше, когато дрънчаха само дайретата, после отново започваше да ридае. Накрая дервишът бързо се завъртя на едно място като пумпал, и падна ничком на ръце.

Нукерите го вдигнаха и го положиха край писарите. Ханът каза:

— Чаша вино за бухарския танцьор, за да се върне разумът в замаяната му глава. Но все пак нашите монголски танцьори скачат по-високо и пеят по-весели и хубави песни. Сега искаме да послушаме монголски певци.

Насред площадката пред хагана излязоха двама монголи, единият стар, а другият — млад. Скръстиха крака под себе си и седнаха един срещу друг. Младият запя:

Спомням си родните табуни,

Ехти земята под техните копита.

Спомням си родната ми майка,

за мене плаче и за мене пита.

Всички монголци, седнали в кръг, подхванаха припева:

Ох, мои богатства и слава!

Старият монголец запя на свой ред:

Дали е конят бърз ще разбереш,

когато вятърът надбягаш в равнината.

Дали е храбър воинът ще разбереш,

когато за хагана свой той прекоси земята.

И отново монголците подхванаха припева:

Ох, мои богатства и слава!

Младият певец продължи:

Ако яхнеш коня силен, коня смел,

стават близки най-далечните простори.

Ако поразиш врага си силен, врага смел,

ще прекъснеш битки и раздори.

Монголците пак повториха припева, а старецът запя:

Знае всеки, който е видял Чингис хана —

на света от него богатир по-силен няма.

С дарове ще почетем Чингис хана.

И ще пеем днес за неговата слава.

— Ще славим Чингис хан! — извикаха в един глас монголите. — И днес ще се веселим! — продължи тълпата. Всички засвириха, задюдюкаха и запляскаха с ръце.

В средата на кръга се промъкнаха танцьори и се изтеглиха в две редици, лице в лице. Под звуците на дайрето и песента на монголите, започнаха да тропат на място, подражавайки на борба между две мечки, прекатурваха се, промушваха се и ловко се разминаваха. След това изведнъж измъкнаха по един меч и започнаха да подскачат високо, като размахваха оръжието. Стоманата заблестя, отразявайки червеното зарево на огньовете.

Чингис хан, обхванал с длан рижата си брада, седеше неподвижен и безмълвен, с пламтящи като въглени немигащи очи.

Танците и виковете спряха… Нов певец подхвана мрачна и тържествена песен, любимата песен на хагана.

Да си спомним,

да си спомним степите монголски.

Сини Керулен,

Златния Онон!

Три пъти по трийсет.

 

Монголската войска

разбива на прах

непокорни племена.

 

Заливаме народите

с ярост и пламък.

Носещите смърт

Синове на хана.

 

Пясъкът на много

земи пустинни.

За нас е обагрен

с кръвта на убити.

 

Колете, колете

и млади, и стари!

Лети над земята

Монголският аркан!

 

Поведе ни, поведе

в искрите на пожара

Червенобрадият бич божий

батира Чингис хан.

 

Каза той: „Ще вкусите

със мене много сладост!

Ще ви облека изцяло

в коприна и атлаз —

всичко ще е мое, всичко ще е мое!

Защото аз не зная що е страх.

И света ще хвана в свойто ласо!“

 

Напред, напред!

Коне бързоноги!

Сянката ви всява

в народите страх…

 

Не ще спрем, не ще спрем

тази надпревара.

Додето не изкъпем конете

в последното море,

в последната вълна!…

Слушайки любимата си песен, ханът се люлееше и пееше с нисък, хриплив глас. От очите му се стичаха големи сълзи и се спускаха по брадата. Накрая изтри лице с полите на самурената си шуба и подхвърли на певеца златен динар. Той ловко го улови и падна ничком, целувайки земята. Чингис хан каза:

— След песента за далечния Херлен ме налегна печал… Искам да се развеселя! Ойе, Махмуд-Ялвач! Нареди тези девойки да ми изпеят приятна песен, за да ме развесели!

— Знам какви песни обичаш, господарю, и сега ще обясня на певиците… — преводачът приближи важно към групата бухарски певици и започна да им шепне. — Така — каза им, изпейте такава песен, че да виете като вълчица, изгубила детето си, нека и старците вият… Иначе вашият нов повелител така ще се разгневи, че ще ви отреже косите, заедно с главите…

Жените започнаха да хлипат, а Махмуд-Ялвач с достойнство се върна на мястото си край монголския владетел. Пред хора на девиците излезе момче със синя чалма и дълъг раиран халат. Той се обърна към жените и каза: „Не се плашете! Аз ще изпея!“ И запя с чист, нежен глас. Песента му беше тъжна и се понесе над затихналия площад сред пукането на огньовете, пръхтенето на конете и глухите удари на дайретата.

Край на песните и радостта, прекрасни Гюлистан[1].

Превърна се в пустиня, а в огън — твоите градини!

Сега царуват тук монголи във зверски кожи…

Загиваш, плувнал в кръв, смъртно ранен Хорезъм!

Хорът на девойките жално простена припева:

Долитат само жален детски плач

и вопли на жена пленена:

На-а! На-а! На-а!

А след момичетата всички бухарски старци от площада подхванаха с отчаяние:

О, Хорезъм! О, Хорезъм!

Момчето продължи:

Потокът снежен от планината се влива в Зарафшан.

Кълби се мрачен черен дим, помръкват небеса.

Долитат само детски плач и вопли на жена:

И братя, и бащи ги битка покоси!

Отново момичетата повториха припева:

Долитат само жален детски плач

и вопли на жена пленена:

На-а! На-а! На-а!

И отново старците подхванаха с отчаяно ридание:

О, Хорезъм! О, Хорезъм![2]

Само един хорезъмиец, Махмуд-Ялвач, седеше мълчаливо и гледаше старците, хладен и внимателен.

— Какво пее това момче? — попита, все още хлипайки, Чингис хан. — И защо така вият тези старци?

— Пеят така, както обичаш ти — обясни преводачът. — В тази песен оплакват гибелта на родината си. А всички старци стенат „О, Хорезъм!“ и плачат, че миналата им слава е загубена…

Тъмното лице на Чингис хан се набръчка и устните му се разтеглиха в подобие на усмивка. Изведнъж той гръмко се разсмя, все едно лаеше стар вълкодав и запляска с огромните си длани по корема.

— Ето това е весела песен за мен! Добре вие момчето, сякаш плаче! Нека плаче цялата Вселена, когато Великият Чингис хан се смее. Когато превивам непокорната глава под крака си аз обичам да гледам как моя враг стене и моли за пощада, а сълзите на отчаянието текат по мършавите му страни[3]… Харесват ми такива песни! Искам да я слушам често… Откъде е това момче?

— Не е момче, а бухарска девойка, Бент-Занкиджа. Умее да пише и чете добре, затова носи чалма, навита така, както я носят учените писари… Преписваше книги при летописеца на шаха.

— Такава девойка е рядка пленница. Нека винаги пее жалната си песен на пировете ми и всички мюсюлмани да плачат, а аз да се радвам! Заповядвам всички пленени бухарски девици да се раздадат на воините ми, а тази ще я водя навсякъде с мен.

— Ще бъде сторено, Велики!

Чингис хан се изправи. Седналите наоколо монголи веднага станаха и изляха недопитите си чаши на земята „в чест на Бога на победата“.

— Отивам по-нататък — каза хаганът. — Доведете ми коня. Кадир хан ще остане наместник в този град и всички трябва да му се подчиняват.

Осветен от заревото на огньовете и от светлината на бледия полумесец, Чингис хан яхна дорестия си кон. Телохранителите се спуснаха между огнищата към конете си, пазени от бухарските старци, и след няколко мига върволицата конници се проточи през площада и, гърмейки с копита по каменните плочи, потъна в тъмнината на улицата.

Бележки

[1] Гюлистан — Страна на розите. — Б.а.

[2] Стихотворна обработка на песните. — А. Шапиро. — Б.а.

[3] Цитат от Рашид ад-Дин. — Б.а.