Василий Ян
Чингис хан (53)

Глава седма
Кара-Кончар търси края на приказката

Жадувам отново да видя дивната походка,

Ще дам дори сърцето си за сладките думи от твоите устни.

От персийска песен

Като избягваше монголите, Кара-Кончар стигна през пясъците до река Джейхун. Монголските отряди понякога се появяваха като простиращи се в далечината верижки. Всички те се движеха на север, към Гургандж. Налагаше се да се връща обратно към пясъците, да прави големи обходи, да разпитва случайно срещнати чергари, които в страха си се спасяваха в Къзълкум, тъй като отвсякъде прииждаха нашественици.

Заедно с Кара-Кончар яздеха двама почернели от зноя тюркмени с големи овчи шапки — вечно унило момче и брадат дервиш.

През нощта под слабата светлина на полумесеца пътниците се добраха незабелязано до широко разливащата се река. Преминаха през пътечките на дивите прасета покрай високите камъни и се оказаха близо до водата. Няколко големи тежки лодки — каяци с високо вдигнати носове плаваха наблизо. В тях имаше хора, коне, овни. На виковете и молбите да ги пуснат в лодката, отвръщаха:

„Аллах ще ви помогне, при нас няма място“. Но от една лодка се отзоваха:

— Правоверен не изоставя правоверен в беда!

И кормчията насочи лодката към брега, после се съгласи да ги откара до самия Гургандж.

— Колко искаш за превоза? — попита Кара-Кончар.

— О, няма какво да го обсъждаме. Сега и парите, и вещите, и добитъкът — нищо няма цена, всичко се обърка. Ти си в беда, и аз съм в същата беда: опустошиха дома ми, семейството ми изклаха. Защо и за кого да трупам пари? Плавайте!

Здравата голяма лодка пое пътниците и конете им и бързо се понесе напред, като се поклащаше по мътните води на широката Джейхун. Понякога на десния бряг се показваха монголски разузнавателни групи, тогава се придържаха към левия бряг. След четири дена лодката излезе в широкия канал, разсичащ Гургандж на две: стария град, опасан с висока стена, и предградието, където къщите се криеха в черничеви градини.

Кара-Кончар извади от пояса си кожена торбичка стегната с шнур, отброи десет златни динара и ги положи на широката длан на собственика на лодката.

— Не знам ще се случи ли пак да се срещнем с теб. Кажи накрая името си.

Кормчията се усмихна.

— Наричам се Керим Гулем, ковачо. А аз теб те познах, въпреки че не си каза името. Твоят вран кон с леки стройни крака и лебедова шия може да принадлежи само на този, за когото вече разказват приказки и пеят песни. Ако тук ще се биеш с езичниците, ще дойда в дружината ти.

Но Кара-Кончар вече не го слушаше. Той внимателно се взираше в далечината, откъдето по другата страна на канала приближаваше облак прах.

Изплуваха конски муцуни и прилепили се към гривите кипчакски конници. Те викаха, шибаха конете, отдалеч долитаха глухият шум и ревът на хрипливи гласове.

Най-отпред яздеше човек на голям бял кон. Той се люшкаше в седлото, всеки миг щеше да се свлече на земята. Белият тюрбан и жълтият халат бяха в кървави петна; конят бе облят в червена пот, а в шията му бе забита дълга стрела.

Кипчакците вихрено преминаха моста.

— Близко, близко зад нас са! Спасявайте се! — долетяха отчаяните им викове.

Кара-Кончар сдържа врания жребец около вратите на града. Кипчакците влетяха през вратата, след тях преминаха джигитът и спътниците му. Вратата се затвори с протяжно скърцане и стражата я залости с тежки греди.

Един конник се спря край поста и заразказва:

— Новият султан Хумар-Тегин ни изпрати да заловим две стотни монголи. Те откраднаха добитъка ни. Като ни видяха, побягнаха като изплашени плъхове, захвърлиха стадото. Кой да знае, че ни готвят капан и гибел! Около замъка Тилял ни налетяха от засада две хиляди от тези бесни езичници. Обкръжиха ни от всички страни, поразяваха ни отдалече със стрелите си, избиваха конниците и залавяха конете. Всички наши храбреци загинаха там! Ето всичко, което остана от отряда. Защо султанът ни изпрати на това заколение?

— А защо сте си избрали свински султан? — възкликна Кара-Кончар.

Всички се огледаха: кой се осмелява да каже такава дума против султана?

Ала джигитът продължи да крещи:

— Аллах и страхът изгониха от Хорезъм злата кучка, царицата Теркен-Хатун, и цялата паплач около нея. Избяга и тлъстият шах Мохамед; сега кучетата ръфат месата му! Когато шайката чакали е изметена от бурните ветрове, вие решихте да изберете за себе си ново градинско плашило, Хумар-Тегин! Порядъчният стопанин няма да му повери дори стадо кози, а вие го направихте военачалник и му поверихте защитата на града! Робско племе сте вие! Не можете да живеете без тояга…

Двамата джигити, спътниците на Кара-Кончар, го обградиха.

— По-тихо, Кара-Кончаре! Наоколо ни всички са кипчакци. Те са от един род с шаха. Да се махаме оттук!

Воините и стражата на вратата бяха онемяли при думите на „черния конник“.

— Ама че смел джигит! Но каза истината. Нима Хумар-Тегин по-рано се е отличавал в бой, нима е блестял с безкористност или с ум? С такъв султан всички ще загинем.

Разбойникът бавно яздеше по главната улица на Гургандж и с черни сурови очи гледаше насрещната тълпа. По едно време каза на спътниците си:

— Тръгнете към пазара, намерете там чайната на Мердан, всички го знаят, и вътре ме чакайте. Сега ще продължа сам.

Половината сергии на пазара бяха затворени. В тези, по чиито лавици лежаха коприна и тънки вълнени платове, продавачите вече не викаха купувачите, а само намръщено седяха в кръг и разсъждаваха какво ще става.

— Ако враговете обсадят града, няма да продадем и лакът. Кой ще иска да купува, когато езичниците като зверове ще се втурнат в града и ще вземат всичко даром? Че ще оцелеят ли главите ни?

„Кулата на вечното забвение“ се намираше край двореца на Хорезъм шаха. Едната й страна гледаше към площада. Като се приближаваше към нея, Кара-Кончар разглеждаше малките кръгли отдушници, заместващи прозорците, и мислеше: „Къде, зад кой прозорец е скрита тя, цветето на пустинята? Жива ли е? А ако е жива, запазила ли е сладостните черти на невинното си лице, блестящите очи и нежните девичи ръце? В тази ужасна кула хората загубват ума си, жените се превръщат в старици… Може би и Гюл-Джамал, прикована с верига към стената, сега…“ и той се ужаси, като си помисли, кого може види. По-добре смърт, веднага смърт в бой, отколкото да види нея, светлината на живота му, като друга, обезобразена, безумна…

В подножието на кулата, близо до ниската желязна врата, на стъпалата дремеше брадат страж с крива стара сабя на коленете. Край него на килимче лежаха няколко сухи резена хляб и в дървена чашка — два медни дирхема. Сега роднините лошо се грижат за затворниците! Мислят само за себе си, как самите те да се спасят! А през отдушниците на стените се промъкваха костеливи, сухи ръце и се чуваха викове:

— Спомнете си за страдащите! Хвърлете къс хляб на лишените от светлина!

— Ей, старче, приближи се! — каза Кара-Кончар на стражника.

Старикът се сепна, поклати сивата си брада и се взря в джигита, без дори да си помисля да става.

— Какво искаш?

Кара-Кончар се приближи и старецът се понадигна.

— Вземи тази монета и ми разкажи много ли нови заточеници са пристигнали в тъмницата.

— И много да са, това теб не те засяга!

— Но навярно и старите не са малко?

— Който не е пукнал от мръсотия, кърлежи и глад, още виси на косъма на надеждата.

— Ето ти още един динар. Кажи ми има ли сред затворниците жени?

— Има две старици; изпрати ги новият султан, защото били магьосници и искали да му стоварят болест.

— А млади жени няма ли?

— Какво си се лепнал за мене? Кой си ти, съдия, началник на палачите или старши имам на мечета? Не смея да разговарям с теб. Може и разбойник да си и да искаш да освободиш другите главорези. Вземи си парите и се пръждосвай оттука.

Кара-Кончар вдигна камшика си и понечи да удари стражника, но нечия ръка внимателно го задържа. Висок старец с дълги до раменете коси, облечен във вехта окъсана дреха, с пламтящи очи срещна гневния взор на младия мъж.

— Явно не знаеш тукашните обичаи и затова говориш така със стареца. Да се махнем оттук и ще ти обясня. Виж, докато ти говореше, през вратата вече излязоха десет палачи — джандарите на султана; те непрестанно гледат насам и са готови да се нахвърлят връз теб… По-скоро да се махнем оттук, чуй ме и ме следвай.

Джигитът тръгна с коня си след странния старец. В пресечката той още повече ускори крачка и скоро свърна в глуха улица. Там спря.

— Не се учудвай, че те заговорих. Вече цяла година ходя до тъмницата и предавам хляб на господаря си, който е хвърлен в подземието. Наричат го Мирза-Юсуф, беше летописец при Хорезъм шаха Мохамед. Шахът бе благосклонен към него. Но когато старата хиена Теркен-Хатун стана в Хорезъм „великият меч на гнева и копието на могъществото“, тя не се смили нито над белите коси, нито над слабостта на Мирза-Юсуф и го хвърли в подземието…

— Но за какво?

— За това, че той в своята книга я наричаше „черно петно върху плаща на могъщия Хорезъм“ и описа всичките й подлости. За това донесоха на шахкинята светите имами и сега аз ходя из града, прося подаяния и ги отнасям в тъмницата, за да нахраня безпомощния старец. Чакам, за да нахлуят в този град незнайните чергари. Когато колят населението и джандарите се разбягат като мишки, ще дотърча до тъмницата, ще удуша със собствените си ръце този подъл страж и ще пусна на свобода всички затворници, а с тях и стария Мирза-Юсуф. А сам тогава ще замина в родината си.

— А далече ли е тя?

— Далече е! Аз съм от руската земя, и ме наричат Саклаб, а по нашему — дядо Слава.

Кара-Кончар се замисли.

— Кажи ми, бек-джигите, кого търсиш? — продължи старецът. — Може би мога да ти помота.

— Много ли жени има в тъмницата? Стражът каза, че има само две старици.

— Излъгал те е! Забеляза ли в кулата, високо под покрива, малки отдушници? Там има малки килийки. В тях са затворени няколко жени от харема на шаха за това, че са се оказали непокорни.

— Има ли сред тях тюркменки?

Старецът се замисли.

— Всичко ще разбера. Този страж обича парите. Въпреки че е облечен в дрипи, е много богат. От всички подаяния в полза на затворниците им дава едва половината, а всичко останало взима за себе си. Има и къща, и градина, и харем с осем жени… Ще се опитам да ти помогна. Виждаш ли тази стара къщурка под дървото — тук по-рано живееше моят стопанин, летописецът Мирза-Юсуф. Пазя дома и книгите му… Той имаше възпитаничка, Бент-Занкиджа; тя му помагаше да преписва книгите. Но отиде в Бухара и после изчезна. И ето че останах сам…

— Вярвам ти, стари Саклабе, и не мисля, че ми желаеш смъртта. Утре сутрин ще съм тук…