Василий Ян
Чингис хан (47)

Глава първа
Джалал ад-Дин предизвиква на бой Чингис хан

Докато не посееш зърно, няма да пожънеш;

Докато не рискуваш живота си, няма да победиш врага.

Саади

След като се раздели с шаха, Джалал ад-Дин и братята му от другата майка, Озлаг шах и Ак шах, съпровождани от седемдесет конници, достигнаха до Мангишлак. Местните чергари им дадоха отпочинали коне. На тях младите ханове преминаха Каракум и достигнаха Гургандж, столицата на Хорезъм.

Там обявиха на най-знатните бекове, че Хорезъм шахът Мохамед е отменил завещанието си и е определил за наследник на своя престол султан Джалал ад-Дин. Въпреки че бившият наследник Озлаг шах потвърди това, кипчакските бекове не пожелаха да се примирят с един султан без кипчакска кръв във вените си. Тайно се наговориха и решиха да убият Джалал.

Той бе предупреден за заговора от Иналчук хан, пристигнал от Кайфен.

— Нямам работа в този град на скорпиони и тарантули, където дори пред лицето на опасността няма единство! — огорчи се Джалал ад-Дин.

Така през нощта, придружен от Тимур-Мелик и триста тюркмени, незабелязано напусна Гургандж и се отправи на юг през Каракум.

За няколко дни малкият отряд преодоля тежкия път, който керваните изминават за шестнайсет денонощия и достигна до град Нинся. Изпратеният напред разузнавач докладва, че сред зелените поля в подножието на хребета Копетдаг има някакви юрти и край тях пасат спънати коне от необичайна порода. По всичко бе видно, че са монголи и са не по-малко от седемстотин човека. Тимур-Мелик каза:

— Въпреки че нашите коне са уморени след трудния преход, силите ще им стигнат, за да се врежем в монголския лагер. А на нас трябва да ни стигнат уменията да посечем враговете.

— Късметът застига само смелия! — отвърна младият султан.

Отрядът тюркмени на Джалал, изникнал внезапно от пясъка, се нахвърли с отчаяна ярост върху монголския стан. Схватката бе ожесточена, и двете страни се сечаха, без пощада. Накрая монголите не издържаха, разбягаха се в безпорядък и се скриха в подземните водопроводни канали (кяризи). Само неколцина успяха да се спасят.

Това бе първото стълкновение, в което тюркмените удържаха победа над нашествениците. Дотогава дивото непознато племе внушаваше такъв ужас, че го смятаха за непобедимо. Джалал ад-Дин отбеляза:

— Ако враговете ни не бяха в лагер сред открито поле, а се намираха зад крепостните стени на Нинся, с нашите измъчени коне никога не бихме преминали край тях. Така че по-скоро изловете конете им и ги оседлайте! Все още ни очаква дълъг път.

Всички конници бързо се преместиха на отпочиналите монголски коне и по планинските пътеки се отправиха на юг, към град Нишапур.

След няколко дни, опасявайки се от предателството на кипчакските ханове, от Гургандж към Нинся тръгнаха другите двама синове на Хорезъм шаха: Озлаг шах и Ак шах. Съпровождаше ги голяма свита, с която се опитаха да преминат незабелязано покрай монголския стражеви отряд, но бяха обкръжени и избити.

В това време Джалал ад-Дин, без да спира никъде, пътуваше все по-нататък, през Нишапур, Зузен и Хератската област. Управителят на една планинска крепост му предложи да остане в нея, осланяйки се на непристъпните древни стени. Джалал отвърна:

— Пълководецът трябва да действа в открито поле, а не да се заключва зад стени. Колкото и да е силна крепостта, монголите ще намерят начин да я превземат.

Като пристигна в Буст, султанът вече имаше значителен отряд, събран от воините на разпръсналата се армия на баща му. Тук се съединиха с отряда на Амин-ал-Мулк, прогони монголски отряд, обсаждащ Кандахар, и пристигна в Газна, главния град на областта, отредена му някога от шаха. Там прие клетвата за вярност от всички местни бекове.

Сега Джалал ад-Дин разполагаше вече с около трийсет хиляди тюркменски воини. Още толкова афганци, карлуки и воини от други племена се присъединиха към него.

С тази войска от шестдесет хиляди пешаци и конници Джалал излезе срещу монголите и разположи лагера си край град Парван, където извираше рекичката Лугар, вливаща се в река Кабул.

Оттам предприе набег над Тохаристан и разгроми монголския отряд на Мукаджек, обсаждащ крепостта Вариан. Монголите, давайки там около хиляда убити, бързо преминаха река Пяндж, разрушиха моста й зад себе си, и се върнаха при Чингис хан.

Джалал ад-Дин изпрати при него пратеник с кратко писмо:

„Определи мястото, където да се срещнем за битка, ще те чакам там.“

Чингис хан не отвърна на писмото, но се обезпокои от поражението на отряда на Мукаджек и от смелостта на съперника си. Изпрати срещу му четирийсет хиляди конници, предвождани от доведения си брат Шиги-Хутуху-нойон.

Джалал смело се насочи срещу монголите. Битката се проведе в долината, на разстояние един фарсах (7 км) от Парван. Преди началото на боя тюркменският предводител даде на войската такава заповед:

„Богатири, пазете силите на конете си до момента, в който забият барабаните. Едва тогава седнете на седлото. Преди това се сражавайте пеш, като привържете поводите към пояса си.“

Битката продължи два дни. Шиги-Хутуху-нойон, като видя, че монголските му воини са уморени и губят сили, а не могат да надделеят над противника, на втория ден прибягна към хитрост. Той заповяда да приготвят плъстени кукли и да ги качат на резервните коне. Отначало уловката подейства и мюсюлманската войска се поколеба, но Джалал ад-Дин ободри всички и те пак продължиха упорито да се сражават.

Накрая султанът заповяда да бият барабаните. Всички се метнаха на конете и той поведе конниците си в атака. Сам се хвърли сред монголската войска и я разцепи. Тогава нашествениците се обърнаха в бяг, така че „от копитата на конете им хвърчаха искри^[1]“. Конниците на Джалал на още неуморените си коне лесно догониха и избиха бягащите врагове. От разгромената войска на Шиги-Хутуху-нойон в лагера на Чингис хан се върнаха само незначителни останки.

Славата на битката при Парван и вестта за разгрома на непобедимите монголи се разнесе през планинските хребети и долини. Монголският отряд, обсаждащ крепостта Балх, незабавно свали обсадата и замина на север. В няколко завзети града жителите въстанаха и избиха гарнизоните на нашествениците. Тогава Чингис хан прибягна до обичайната си хитрост: изпрати шпиони при хановете, които бяха съюзници на Джалал ад-Дин, и им обеща натоварени със злато камили, ако не подкрепят смелия султан.

Скоро в лагера на младия тюркски предводител тръгнаха раздори за дреболии при подялбата на плячката. В спор за арабски кон един кипчакски хан удари с камшик по главата Аграк, предводител на голям отряд, и Джалал ад-Дин не успя да ги помири. След това и Музафар-Малик, предводителят на афганците, Азам-Мелик с карлуките, и Аграк с воините от Келдж, повярвали в коварството на Чингис хан, се отделиха от обединената войска на Джалал, оплаквайки се от високомерието и грубостта на кипчакците, които се осмеляват да бият с камшик воините от други племена:

— Тези същите тюрки (т.е. кипчакци) по-рано се бояха от монголите. Те уверяваха, че враговете ни не приличат на обикновени хора, че са непобедими, защото удар на меч не можел да ги нарани. Ето защо те и не се страхували от никого на света и няма друга сила, която може да се бори с тях. А сега, когато ги разбихме и видяхме, че и монголското племе може да бъде ранено така, както и всички останали хора, и кръвта им изтича като на всички други, сега кипчакците се преизпълниха със самохвалство и започнаха да ни оскърбяват, да обиждат нас, които им помогнахме в битките…

Джалал ад-Дин не можа да направи нищо. Напразно се опитваше да им докаже, че Чингис хан по-лесно ще разбие противниците си, нападайки ги всеки поотделно, но уверенията му бяха напразни и половината от войската му се отдели. Той остана само с тюркмените на Амин-ал-Мулк.

Когато Шиги-Хутуху-нойон се върна при Чингис хан и разказа в подробности за битката при Парван, Чингис хан остана невъзмутим и непроницаем, както винаги. Само каза:

— Хутуху свикна винаги да побеждава и надделява. Сега, изпитал горчивината на поражението, ще стане по-внимателен и опитен във военните дела.

Само че ханът не се забави, събра цялата войска, каквато бе възможно, и настъпи с огромна сила. Гонеше конниците с такава скорост, че по пътя те нямаха време дори да си сварят храна. Насочи се направо към Газна и когато коларският път свърши, изостави обоза и тръгна по пътеките през планината.