Василий Ян
Чингис хан (18)

Глава втора
Битката с незнайните племена

Знаеш ли ти, любезни мой, какво е казал Зал на юнака Рустем: „Никога да не смяташ врага за нищожен и безпомощен“.

От древна персийска песен

Войската вървя цялата нощ. Направиха само две кратки почивки, за да нахранят конете. На сутринта степта се покри с мъгла. Отделните отряди се загубиха един друг от поглед. Разузнавачите се провикваха със слаби, унили гласове, подражавайки на воя на вълците и чакалите.

Когато хладният вятър прогони разкъсаните кълба на мъглата, на хоризонта, на фона на златистата ивица небе, се показаха хълмисти възвишения. В полите им мъждукаха безброй пламъчета на огньове и все по-ясно се очертаваха групите конници, камилите и натоварените каруци върху огромни високи колела.

Това беше лагерът на неизвестно племе. Там вече бяха забелязали приближаването на войската на Хорезъм шаха. Внезапно от топящите се късчета мъгла се показаха трийсет конници.

Те се движеха в три отделни десетки. Първите коси лъчи на слънцето осветиха дългите им сини дрехи, броните и шлемовете от желязо. Яздеха не големи, дългогриви коне с яки крака. Заедно с предната десятка на висок тюркменски жребец препускаше и белобрад мюсюлманин с бял тюрбан и алена шуба, извезана с жълти цветя. До него се поклащаше конник, понесъл копие с бяла конска опашка на края.

— Селям на вас! — извика старецът, — аз също съм мюсюлманин! Позволете ми да поговоря с вашия главен пълководец, Аллах да го пази!

— Ние имаме много пълководци, ала командва само един, страшилището на света, мечът на исляма, шахът на Хорезъм Алла ад-Дин Мохамед — отвърнаха му.

Старецът слезе от коня. Сложил ръка на гърдите си, превил се в лек поклон, той се приближи към владетеля, застанал неподвижен на великолепния си кон и заобиколен от безмълвните ханове в пищни дрехи.

— Повелителят на монголската войска, великият нойон^[1] Джочи хан, син на Чингис хан, владетелят на източните страни, заповяда на мен, неговия преводач, да приветствам могъщия повелител на западните страни, Алла ад-Дин Мохамед, да продължи Аллах твоето царуване сто и двайсет години! Той ти казва: Селям!

— Селям! — отвърна шахът.

— Хан Джочи пита защо храбрата войска на шаха върви по следите на монголците така бързо цяла нощ?

Старецът чакаше отговор. Но шахът поглаждаше черната си брада, втренчено се взираше със страшен поглед в монголския пратеник и мълчеше.

— Хан Джочи ми заповяда още да кажа, че неговият баща, непобедимият повелител Чингис хан, заповяда на своите пълководци Субетей и Тохучар да накажат бунтовните меркити, избягали от ханската власт. След като ги изтреби, монголската войска ще се върне обратно в родните степи…

Старецът помълча още няколко мига, впил поглед в невъзмутимото сурово лице на шаха, после продължи:

— Чингис хан, повелителят на всички народи, които живеят в плъстени юрти, заповяда на всички ни да се отнасяме приятелски с мюсюлманските войски, ако се случи да ги срещнем. В знак на дружба хан Джочи предлага да предаде на войските на твое шахско величество част от ограбената плячка и част от пленените меркити за роби.

Тогава шахът шибна с камшика дорестия си кон и той затанцува на място, задържан от силната ръка на ездача си. Той произнесе знаменитите думи, записани веднага в „Походна тетрадка за подвизи и битки и изречения на шаха“ от придворния му летописец Мирза-Юсуф:

— Кажи на твоя господар: ако Чингис хан не ти е заповядал да се сражаваш с мен, то на мен Аллах ми заповядва друго — да нападна вашите войски! Аз искам да заслужа милостта на всемогъщия Аллах като ви изтребя, мръсни езичници!…

Преводачът поразен се вцепени, докато обмисляше думите на стоящия пред него предводител, но Мохамед не изчака реакцията му и насочи коня си към бързо заемащата боен ред войска.

Старецът се върна при монголските конници, качи се на коня и цялата група монголци тръгна обратно към своите. Първите няколко крачки яздеха бавно, но после се наведоха над гривите на животните и се понесоха към своя лагер с всички сили.

… Закипя яростна битка.

Едва старецът мюсюлманин достигна до лагера на монголите, когато оттам се отделиха няколко отряда и бавно се отправиха срещу войските на Хорезъм шаха и се спряха на полегатите хълмове.

Мохамед даде заповед на хановете:

— Войската разделете на три части: дясно, ляво и средно крило. Двете крила трябва да обкръжат лагера на монголите, за да не може никой да се изплъзне оттам. Средното, където се намирам аз, ще бъде запасна сила. Ще я поведа натам, където се наложи помощ и решителен удар. Право срещу нас врагът няма да се хвърли. А ако се хвърли, толкова по-добре: ще затъне в соленото мочурище.

Шахът се изкачи на върха на хълма. Степта — мястото на бъдещия бой — се простираше надалече. Военачалникът слезе от коня и се отпусна на килима. Достарханджията разстла бродирана с коприна покривка, нареди подноси с питки, стафиди, сушен пъпеш, наля кумис в чаши и го поднесе на младите бекове, които придружаваха господаря си в похода и се учеха на военно дело.

Бързоходните камили с провизиите коленичиха. Достарханджията се разпореди и започна да носи заедно със слугите златни стомни, блюда и най-изискани храни, за да подкрепи Хорезъм шахът изтощените си от похода сили.

Дясното крило бе под командването на недолюбвания син Джалал ад-Дин. Той препусна на врания жребец чак до върха на една пясъчна дюна, застана там и дълго съзерцаваше равнината на боя, прикрил с малката си ръка тесните си черни очи от слънцето.

— Извикай Кара-Кончар! — заповяда на един джигит.

Широкоплещестият млад тюркмен в червен кафтан се спусна в галоп от хълма и се върна заедно с мършав конник, нахлупил черна овча шапка и наметнат с черен плащ. Кара-Кончар се приближи към Джалал ад-Дин и се наведе към него, докато внимателно се вслушваше в думите му. Ханът обясни плана за бъдещата битка. Ястребовото лице на разбойника не изразяваше никакво вълнение, само в кафявите, кръгли като на сова очи припламваха весели искри.

— Виждаш ли това солено тресавище? — говореше Джалал ад-Дин. — В него се крият нашата гибел и нашата сполука. Татарите не са чак толкова много. Ние сме три пъти повече. Но работата не е в количеството. Мога ли да се доверя на воините ни? Узнах от умиращия меркит, че монголците са само двайсет хиляди. Значи, ако срещу нашето крило тръгнат половината, то това ще са само десет хиляди. При нас само тюркмените са шест хиляди, а каракитаите — пет хиляди. Но каракитаите се подчиниха на падишаха от бедност и от глад. Те тръгнаха на поход не за да воюват, а за да стоплят ръцете си на чужди огньове. Ще ги пусна напред първи. Те ще тръгнат на драго сърце, като знаят, че така по-бързо ще достигнат до татарските обози. Но този същият меркит нарече татарите „разярени тигри“. В битка те, разбира се, ще отблъснат каракитаите и ще се нахвърлят върху нас. Тук и трябва да ги посрещнем с цялата си ярост и сила, да ги ударим отстрани и да ги отбием към мочурливия солник. Там те ще затънат, а ние ще ги изколим. След това ще се втурнем да спасим баща ми. Ще му се наложи днес на падишаха да забрави сладостния покой на душата и печените гъски… Ей, джигити, спуснете се при тюркменските ханове и кажете, че днес в боя ще ги поведе Кара-Кончар, барсът на Каракум.

Шестима джигита се понесоха към всяка част от тюркменските отряди, разпръснаха се по хълмовете. Когато войската чу името на Кара-Кончар, всички се оживиха и зашумяха. Кой не е чувал това име, страшилището на Хурасан и Астрабад! Никой не подозираше досега, че мълчаливият черен конник, възседнал висок и слаб риж кон, е безстрашният и неуловим джигит от каракумските равнини.

Разбойникът се приближи към тюркмените, извика няколко конника, изложи накратко плана на боя и отведе три хиляди конници зад хълма, където трябваше да се спотаяват, причаквайки татарите.

Джалал ад-Дин, на вран жребец, полетя като вихър към каракитаите. С малки плъстени шапки, яхнали дребни космати коне, те чакаха в безредна тълпа, с извадени къси копия.

— Смели каракитаи! — извика им Джалал ад-Дин. — Вие сте планински пантери, вие сте най-храбрите в боя! Ето, пред нас е лагерът на страхливите скитници. Те разграбиха богатата ни плячка, досущ като нощни крадци. Тя принадлежи само и единствено на нас, стопаните на тази степ. Нападайте ги и вземете от лагера всичко, което искате!

Каракитаите се раздвижиха и в лек тръс се понесоха към лагера на татарите. Над главите им се издигна прах на облаци и колкото повече ускоряваха галопа си, толкова повече се усилваха дивите им викове, докато не преминаха в непрестанен рев.

Хорезъм шах Мохамед, отгърнал дългите поли на самурената шуба, настанил се удобно на килима, оглозгваше със здравите си бели зъби кълката на дива патица. Другата кълка я огризваше шейх-ул-ислам, единственият от шахската свита, който бе удостоен с честта да седи на килима срещу върховния владетел. Дори участника във всички походи, Тимур-Мелик, любимецът на падишаха, „ръкохватката на меча му и щит на спокойствието му“, и той стоеше скръстил ръце и слушаше дълбокосмислената беседа на господаря си с белобрадия глава на духовенството, който бе пожелал да се присъедини към похода, за да може през цялото време да се моли на Аллах за победа.

Хорезъмийският властелин се шегуваше и от време на време поглеждаше по посока на неприятеля, който се групираше на отделни отряди в степта. В тихия утринен въздух ясно се виждаше как между отделните части стремително препускаха конници, как пробляскваха кръглите им метални щитове.

Една група монголски храбреци полетя напред, сблъскаха се с кипчакските джигити… Високо се издигаха и се стоварваха блестящите мечове, падна воин, конят със смъкнало се под корема му седло се понесе из степта с непохватни скокове, мятайки задните си крака.

След това започна атаката. Няколко конни отряда кипчакци се понесоха по жълтата равнина.

Шахът остави патицата и извика:

— Нападайте! Аллах да ви помага!

По заповед на шаха кипчакските отряди започнаха да разгръщат редиците си като ръце, които се извиват, за да обхванат монголите. Но врагът не се и опита да се изплъзне от затварящия се кръг. От стана се отдели първият отряд монголци. Хиляда сплотени конници, по сто души в ред, препуснаха срещу дребните коне, покрити с железни и кожени брони. Те трябваше да разкъсат нестройната, колеблива линия на кипчакците, разтегната широко в степта.

— Кху-кху-кху-кху! — чуваше се животинският им рев.

От стана се откъсна втора хилядна и се понесе из пясъчното пространство. С ярък блясък пламваха на слънцето стоманените шлемове, металните щитове и извитите мечове.

Шахът виждаше от върха на хълма как от общата маса на монголските войски се откъсват отряд след отряд и неудържимо се носят напред с викове: „Кху!“

Кипчакците се залутаха. Крайният отряд се насочи към стана на непознатото племе, за да ограби обозите. Но от лагера се отдели още една хилядна и леко и целенасочено се понесе встрани и преряза пътя на грабителите. Двата отряда се вкопчиха в битка.

Облаци прах обвиха мястото на боя. Оттам започнаха да се откъсват отделни кипчакски конници и, залегнали над шията на коня, се понасяха в степта.

— Такова нещо не съм виждал никога! — възкликна докато се надигаше шахът. Впил очи в далечината, той тревожно усукваше на пръста си крайчеца на брадата си.

Четирите монголски отряда се насочиха един след друг в стройна редица към центъра на разгърнатите падишахови войски, точно към хълма, на който се бе разположил Мохамед със свитата си. Възгласите „кху-кху-кху!“ се чуваха все по-близо и по-близо.

Кой би съумял да спре тази лавина? Притесненият владетел се озърна — Тимур-Мелик не беше вече до него, бе скочил на коня си и се бе понесъл към битката.

Най-добрите, най-опитните кипчакски отряди се хвърлиха срещу монголите, но не успяха да ги задържат повече от няколко мига. Враговете им си проправиха път със сеч и продължиха да летят нататък, към хълма, към Мохамед…

— Кон! — изрева шахът. — Конят ми!

И без да дочака да го чуят, той пъргаво изтича към подножието на възвишението, където двама коняри държаха за юздите дорестия кон с червена опашка.

Хорезъмийският повелител яхна жребеца и препусна в степта. След него се втурнаха приближените му. Доспехите, сбруите и хлопатарите им звънтяха в нестройна мелодия.

На хълма останаха отъпканият килим с медните блюда, златни чаши и разсипалите се вкусотии. Вятърът премяташе края на пъстрата копринена покривка. Само един от приближените на шаха не успя да се скрие — сивобрадият Шейх-ул-ислам падна от коня си, когато цялата свита препусна след Мохамед. Той се изкачи обратно на хълма, оправи килима и падна на колене, после дълго рови в муселинените гънки на белоснежния си тюрбан, докато накрая извади овална златна пластинка.

Когато монголците се приближиха до хълма, трима военачалници и старият преводач се изкачиха горе. Единият беше млад, с мрачно лице, черни очи и тънка, черна брада. Краят й бе заплетен на плитка и преметнат зад лявото му ухо. Вторият беше стар, тромав и тлъст, с насечена дясна ръка. Пурпурен белег пресичаше косо лицето му и от това едното му око стоеше присвито, а другото изпитателно ококорено, се вглеждаше във всичко наоколо. Третият пък беше висок и мършав, облечен от главата до петите в стоманена ризница. Това бяха най-големият син на Чингис хан — Джочи, и двама вече прославили се в Китай пълководци — едноокият Субетей-багатур и мършавият Тохучар-нойон. Имамът продължаваше да стои в молитвено съсредоточение, превил гръб до земята. „Той е служител на бога“ — каза преводачът. Тогава духовникът се изправи, сложи ръка на гърдите си, поклони се и с малки крачки приближи към един от новодошлите.

— Вече три години аз съм верен слуга на повелителя на Вселената Чингис хан — смирено каза той и протегна към военачалника златната пластинка. — Всеки месец изпращам с керваните писма до началника на първия монголски пост по големия път към Китай. Сега моля да ме вземете с вас на служба в монголската войска. Не искам да се връщам в Хорезъм…

Преводачът преведе думите на имама. Джочи хан небрежно взе знака от благороден метал…

— Малка пайцза със сокол… — отбеляза, но не спря внимателно да наблюдава степта, из която във всички посоки препускаха конници. После върна пластинката на Шейх-ул-ислам и му отвърна:

— Не! Ти си ни нужен, докато се топлиш до сърцето на твоя господар. Заминавай обратно при своя доверчив шах и пак ни изпращай предани писма.

И монголците тутакси забравиха за имама. Схватката се приближаваше към тях. Тюркмените на Джалал ад-Дин бяха успели да отблъснат враговете си при лявото крило, като една част бяха изколили, а останалите избутваха в блатото. Като видяха това, и тримата монголски военачалници в галоп се спуснаха от хълма.

Битката продължи до вечерта. Тюркмените и каракитаите се прехвърлиха в лявото крило и атакуваха монголите, които се биеха на отделни групички. Те ту се разпръскваха и побягваха встрани, ту внезапно обръщаха конете и стремително нападаха преследващите ги тюркмени, след това отново се обръщаха в бягство. А щом падна здрач, изведнъж отлетяха към стана си.

Падишахът се върна на хълма и прекара там тревожна нощ. Наоколо кипчакските воини налягаха край привързаните с ласо коне.

В далечината небето трептеше в пурпурни пламъци и отразяваше монголските огньове. Те горяха така цялата нощ. „Монголите се готвят за утринната битка“ — говореха воините. От всички страни на степта се дочуваха стонове и викове за помощ — половината кипчакци паднаха ранени или убити в тази битка.

Джалал ад-Дин убеждаваше шаха:

— Ако отстъпим сега, когато нашествениците не можаха нищо да ни направят, значи да потъпчем славата си. Те сега се укрепват в стана си… Ето защо е нужно сега, тази нощ, да се приближим незабелязано, да нападнем внезапно и да ги довършим.

— Ще продължа битката утре — отсече Мохамед и се загърна в самурената си шуба.

Когато полегатите лъчи на слънцето побягнаха по степта и от хълмовете се протегнаха дълги сенки, войската на Хорезъм шаха, отново строена в три редици, тръгна към монголците.

Но в техния лагер, зад дима от огньове, бе пусто: не се виждаше нито един неприятелски воин. Търкаляха се само труповете на зверски заклани меркити и няколко куци камили.

Отрядът тюркмени, изпратен да догони врага, се върна вечерта.

— Монголите така бързо препускаха на изток, че ние видяхме в далечината само отлитащи облаци прах.

— Добри воини са, никога досега не съм виждал други като тях! — отбеляза Хорезъм шахът и заповяда на воините си да обърнат обратно конете.

— Тези бяха само преден отряд разузнавачи — каза на баща си Джалал ад-Дин. — Ще се върнат с огромна войска ето защо трябва да тръгнем след тях, да ги следим, да разберем какво подготвят, после самите ние незабавно трябва да се подготвим за война…

— Разсъждаваш като неопитен юноша — отвърна Мохамед. — Те никога повече няма да се решат да ме нападнат!…