Василий Ян
Чингис хан (37)

Глава седма
В обсадената Бухара

Във времето, когато е нужна суровост, мекотата е неуместна. С мекота няма да сториш от врага приятел, само ще увеличиш правата му.

Саади

Целият ден дервиш Хаджи Рахим, момчето Туган и Курбан-Къзък се разхождаха из Бухара, като си търсеха къде да пренощуват. С приближаването на вечерта шумно се затваряха магазините, хората бързо се разотиваха и изчезваха от улиците, скривайки се зад високи, глухи стени. Напразно тримата молеха някой да ги приюти за през нощта, все чуваха един и същ отговор:

— Пълно е с гости при нас, идете по-натам!

Затвориха се и хановете, и страноприемниците, където стопаните искаха цяла шепа пари само за правото да прекараш нощта в теснотията сред тълпите бежанци. А блюстителите на реда и нравствеността, заедно със стражите, въоръжени с дълги пръчки, обхождаха улиците и заплашваха да хвърлят в „мазето на възмездието“ подозрителните лица, които се прокрадват из улиците с безчестни намерения.

Накрая в дъното на тясна пресечка, където до крепостната стена се бе сгушила полуразрушена колибка, Курбан-Къзък предложи да се покачат на плоския покрив и там да се скрият сред сламата и клонака. Той се покатери пръв и помогна на спътниците си, после се притиснаха един в друг и се покриха с широкото наметало на дервиша.

През нощта ги прониза хладен вятър, посипващ ги със снежен прах. Градът още дълго време тътнеше, постепенно замираше, докато накрая не утихна съвсем. Сега се чуваха само потропванията на нощната стража и лаят на кучетата пазачи.

На другия ден, когато от високите минарета се разнесоха призивите за сутрешна молитва, тримата приятели се покачиха на високата градска стена, накъдето бързаха развълнуваните изплашени жители.

На равнината пред източната порта на самотен хълм се издигаше невиждана огромна жълта шатра. Около нея се движеха плътни редици от конници, които на отделни отряди се носеха из полето и постепенно обграждаха града.

Видът им бе непривичен за бухарци: малките коне се носеха бързо като побеснели диви свине, после с лекота се обръщаха в друга посока, внезапно спираха и отново поемаха нанякъде. Металните шлемове и пластинки на броните блестяха под лъчите на слънцето, проникнали през облаците прах. Други отряди конници водеха многохилядна тълпа с мотики и прътове на рамо.

— Кои са тези странни хора с малки коне? — попита Курбан.

— Какво питаш? — отговори навъсен воин и заби копието си в земята. — Не виждаш ли, че не са наши, не са мюсюлмани. Дойдоха, ония яджуджи и маджуджи, които хората наричат „татари“. А в тая жълта шатра седи и се подсмихва като ни гледа, главният им хан — да го порази Аллах!

Курбан-Къзък извика стреснато:

— Вратите на града са затворени! Сега няма да ме пуснат! Какво ще правят бедните ми дечица! Може да се наложи да прекарам тук цяла година!

По стената крачеше важен началник — хаджиб, със стоманен шлем и сребриста ризница. Курбан, притиснал ръце към гърдите си, го настигна, целуна края на дрехата му и попита:

— Велики бек-джигит Иналчук хан, позна ли ме? Аз съм твоят арендатор, Курбан-Къзък! Селям!

— Защо си тук, а не в стотната си?

— По заповед на падишаха дойдох пешком в Бухара да се сражавам с неверниците. По пътя ми откраднаха кобилата — да убие Аллах крадеца с мълния! Скитам тук цели два дни, за да намеря този стотник, който ще ми е началник. Но никой не иска дори да говори с мен. Ако никой не го е грижа за воин, дошъл, за да рискува главата си заради падишаха, тогава кой ще се бие с яджуджите?

— Радвам се да чуя такива доблестни слова — отвърна Иналчук хан. — Виждам, че ръцете ти са силни и имаш гърбица заради упоритата работа на полето. Можеш да станеш велик богатир. Ще те взема в моя отряд. Следвай ме!

Така Курбан се раздели с дервиша и Туган.

Като вървеше след Иналчук хан, той стигна до площада, където стояха завързани коне, димяха огньове, в котлетата се вареше ориз и се носеше аромат на овнешко. „Тук карат хората не само като в кланица, но и ги хранят“ — зарадва се селянинът.

— Ойе, чауш^[1] Ораз — извика Иналчук, обръщайки се към висок, мрачен тюркмен с черна брада, който се поклони при вида на началника си. — Под твое разпореждане постъпва смелият воин Курбан-Къзък. Добре работи на полето, и на война ще е добър джигит.

— Да му дам ли кон или ще се бие пеша?

— Дай му сабя, кон и всичко останало, което ще му е нужно. Аллах да ви помага! — и ханът си отиде.

Чауш Ораз беше началник на девет конници. Всички те седяха в кръг край близкия огън. Един от тях, с голяма дървена лъжица в ръка, отвърна на поздрава на Курбан:

— Добре, че си донесъл толкова голямо копие, не ми стигат подпалки за пилафа — и като хвана тежкото копие го нацепи с брадвата си на малки парчета, които хвърли в пламъците.

— Това ще е твоят кон — каза Ораз и поведе Курбан към сив жребец, завързан встрани от другите. — Много е буен, не минавай откъм опашката — ще те убие! — а само откъм главата, и веднага го хващай за повода. Ще свикне с теб. Едно е лошо — не се движи в строй, а лети напред, особено в галоп. Ето защо не отпускай поводите, инак в битка ще те отведе право при татарите.

Селянинът се приближи плахо към животното, което оголи зъби, присви уши и хвърли един къч. „Аллах да ми е на помощ“ — помисли си Курбан и се върна при огъня. Ораз му даде стара голяма сабя, жълти смачкани ботуши и го покани да вечеря — едва тогава се почувства воин-джигит като другите.

Вечерта всички нахраниха конете до насита с ечемик и насипаха и още в преметнатите през седлата на животните торби, същото стори и Курбан.

— Сега ще стане нагорещено! — каза чаушът и извика: — По конете!

Всички яхнаха конете си, Курбан с мъка се покачи върху неспокойното си животно и заедно с останалите се понесе из тесните улички на Бухара.

— Ще правим нощна атака — каза съседният джигит. — Колцина ли ще се върнат?

Отрядът спря при градските порти. На площада се събраха и други отряди и общо станаха около пет хиляди конници. Предводителите на отделните отряди получиха указания от Иналчук хан:

— Хвърляме се срещу жълтата шатра, където е главният татарски хаган. Убивайте всички! Не вземаме пленници! Ще всеем смут в татарския лагер, а останалата войска с лекота ще се справи с езичниците. Аллах помага на смелите!

Тежките ковани порти се отвориха и конниците започнаха да излизат от града. Когато Курбан се озова в полето, видя в сумрака само сенките на яздещите пред него джигити, а далеч отпред се мяркаха безбройните огньове на неприятелския лагер. Конете преминаха в тръс, после в галоп и пет хиляди конници се врязаха сред вражеския стан като неудържима лавина и със страшен рев стъпкваха огньове, събаряха хора, прескачаха съборени седла и денкове. Татарите се метнаха на конете и се разлетяха на всички страни. Курбан се носеше между конниците, размахваше с вик тежката си сабя — един удари, друг събори, и все се стремеше към жълтата шатра. Изведнъж забеляза, че целият му отряд не тръгна да преследва езичниците, а се спусна встрани. Конят му сам се понесе след другите и Курбан се молеше единствено да не паднат и двамата в някой ров.

Конете дълго препускаха, после забавиха ход по големия път, водещ на запад от града. Цяла нощ яздиха спокойно, а на сутринта ханът обяви почивка.

— Ще дадем на конете отдих, за да се възстановят, след това ще стигнем до река Джейхун, ще я преминем и ще продължим, докато не се срещнем с войските на шаха.

В това време се дочуха грохот и отчаяни вопли и в далечина се показаха татарите. С ужасен вой те се спуснаха към отдъхващите си бойци. Бухарци едва успяха да се метнат на конете и, загубили всякакво мъжество, се разпръснаха без бой, с което осигуриха гибелта си. Почти целият отряд бе унищожен от татарите.

Поетът е казал: „Който живее в страх пред смъртта, тя все едно ще го настигне, дори и да се опита да се скрие от нея чак в небесата!“