Василий Ян
Чингис хан (75)

Глава пета
Чингис хан е решил да умре в поход

Чингис хан не можеше да стои спокоен, когато чу, че царството на непокорните тангути отново се е разбунило. Великият хан не забравяше обещанието си да накаже царя им Бурхан. Започна да се готви за поход и изпрати да извикат синовете му. Уведоми ги, че сам ще поведе войската.

Отново дойдоха само трима сина, без големия упорит Джочи.

Вторият син на хагана, Чагатай, управител на Маверанагр, който вечно враждуваше с по-големия си брат, каза по време на семейно съвещание:

— Джочи заобича страната на кипчакците повече, отколкото родния си улус. В Хорезъм не позволява на монголите да закачат който и да е кипчак. Джочи открито говори такива безсрамни слова: „Старият Чингис си е загубил ума, като разорява толкова земи и погубва безжалостно толкова народи“. Джочи иска по време на лов да убие баща ни и да сключи съюз с мюсюлманите, да се отдели от монголската орда.

Тогава Чингис хан пламна от ярост и изпрати в Хорезъм брат си Утчигин и верни хора със заповед Джочи незабавно да дойде при баща си. „Ако откаже да дойде и остане в Хорезъм — каза Чингис на ухото на брат си, — тогава удари мълчешком и го убий без жал!“

Джочи изпрати на баща си отговор, че не може да дойде, защото е болен и остана в степта при кипчакците. А верни хора писаха на хана, че синът му е здрав, често ходи на лов с хайка и те остават при него, за да изпълнят тайната заповед на Великия хаган.

Чагатай се върна обратно, за да управлява своите улуси в Самарканд, а Чингис хан с двамата си любими синове, Угедей и Толуй, в началото на годината на Кучето (1226) поведе войската си срещу тангутите. Там му се присъни страшен сън и започна да говори за приближаващата смърт. Изпрати да извикат синовете му, които бяха в друг отряд.

На другия ден по изгрев дойдоха Угедей и Толуй. Когато се наситиха с поднесеното угощение, баща им каза на другите хора, които бяха в юртата:

— Предстои ми таен съвет със синовете ми. За нашите работи желая да говоря с тях в пълно уединение. Всички излезте!

Когато си отидоха всички ханове и останалите присъстващи, Чингис хан прикани синовете си да седнат от двете му страни. Най-напред им даде съвети за живота и управлението на държавата, а после каза:

— Внимателно запомнете всичко, деца мои! Знайте, че противно на очакванията ми, настана време за последния ми поход. С помощта на покровителя на монголите, бога на войната Сулдъ, покорих за вас, синове мои, царство с такава необикновена ширина, че от центъра му до всяка страна има една година път. Сега ви съобщавам последното си желание: „винаги унищожавайте враговете си и възвеличавайте приятелите си“, а за това трябва винаги да сте на едно мнение и всички да действате като един. Тогава ще живеете леко и приятно и ще се наслаждавате на царуването си. За мой наследник, както наредих и по-рано, оставям Угедей. След смъртта ми трябва да бъде обявен за Велик хаган и да се възкачи на трона. Дръжте здраво и страшно цялото царство и монголския народ, и не смейте след смъртта ми да променяте или да не изпълнявате моя „Ясак“. Жалко, че сега ги няма синовете ми Джочи и Чагатай. Жалко! Нека не се случва така, че когато вече няма да ме има, те да изменят на волята ми, да враждуват помежду си и да поведат царството към гибелна смут! Въпреки че всеки иска да умре у дома си, аз се отправям в последния поход, заради достойния край на воинското ми име. Разрешавам ви да си вървите.

След това хаганът се придвижи нататък с войската си. По пътя владетелите на срещнатите племена и градове идваха един след друг и заявяваха покорността си. Един хан се яви с поднос едри бисери и каза: „Покоряваме се!“ Но великият хаган, който усещаше близкия си край, не обърна внимание на перлите и заповяда да ги пръснат в степта пред войската. Всички воини събираха, но и много се загубиха в прахта, така че и след това хората търсеха там и намираха бисери.

— Всеки ден за мен сега е по-скъп от поднос с бисери — казваше владетелят, изпълнен с грижи и тревоги.

Тогава тангутският цар изпрати вестители до Чингис хан, но той не ги прие и пратениците предадоха следните слова на великия съветник на хагана Йелю Чуцай:

— Нашият цар на няколко пъти въстава срещу Великия хаган и след това винаги в страната ни се втурваха монголи, убиваха и грабиха народа. Няма смисъл да се съпротивляваме. Дойдохме да измолим мир, договор и взаимна клетва от Чингис хан.

Йелю Чуцай отвърна на посланиците:

— Великият хаган е болен. Нека царят на тангутите почака, докато се почувства по-добре.

Болестта на хагана обаче се засилваше с всеки ден; той ясно виждаше приближаването на края и заповяда:

— Когато умра, с нищо не възвестявайте гибелта ми. Не подемайте плачове и вопли, за да не узнаят враговете и да не се радват и въодушевяват. Когато царят и тангутските жители излязат от крепостните врати, нахвърлете се отгоре им и ги унищожете!

Великият хаган лежеше на девет бели плъстени постелки. Под главата му бе подпъхната възглавница, краката му бяха завити с тъмна самурена кожа.

Тялото му, дълго и отслабнало, му се струваше невероятно тежко. И на него, разтърсилия света, му беше трудно да помръдне или да повдигне натежалата си глава.

Лежеше на една страна и слушаше как при всяко поемане на въздух се разнася слаб звук, сякаш изцвърчава мишка. Той дълго не можеше да разбере къде се крие мишката, но накрая се убеди, че тя цвърчи в гърдите му, че когато той не диша, млъква и тя, и че мишката е неговата болест.

Когато се обръщаше по гръб, виждаше над главата си връхното отверстие на юртата, което приличаше на колело. Там бавно се носеха облаци и той веднъж забеляза как високо в небето прелетя едва забележимо ято жерави. Дочуваше се далечният им зов, който мамеше към нови, далечни земи.

Хаганът си спомни как искаше да стигне до Последното море, но още на границата с Индия не издържа на горещината и тялото му се покри с червени сърбящи го петна; тогава обърна обратно войската си към прохладните монголски степи.

Сега, отслабнал и безпомощен, той умира в хладната тангутска долина между лилави планини, където сутрин водата в чашата става на лед. Силите го напускат с всеки изминал миг, а лекарите лъжат, или не могат да намерят онази трева, която ще му помогне отново да седне на коня и да се понесе из степта след дългорогати елени или след жълтите непокорни кулани… Кулани?… А къде е красавицата, непокорната Кулан-хатун?… И нея вече я няма!… И така, прав се оказа китайският мъдрец, че няма средство за безсмъртие… Хаганът шепнеше, като с мъка помръдваше устни:

— Не съм изпитвал подобни страдания, когато събирах под десницата си многобройният народ на сините монголски степи… Тогава беше много тежко, толкова тежко, че се обтягаха ремъците на седлата, пукаха се железните стремена… Но сега страданията ми са безмерни… Вярно казват старците ни: „Камъкът не притежава кожа, човекът не притежава вечност!“^[1]

Чингис хан потъна в тревожен сън, а мишката пискаше все по-силно и дъхът му се накъсваше.

Когато хаганът се пробуди, в краката му седеше китаецът Йелю Чуцай. Висок и слаб като господаря си, мъдрият съветник не изпускаше болния от внимателния си поглед. Хаганът каза:

— Какво… добро… и какво… лошо…

— Дойде от бухарската страна преводачът ти Махмуд-Ялвач. Той казва, че там…

Хаганът раздразнено мръдна с ръка и китаецът млъкна.

— Питам — прошепна Чингис хан — какво добро… и какво лошо, съм сторил в живота си?

Йелю Чуцай се замисли. Какво можеш да отвърнеш на този, който напуска живота? Пред него внезапно се появиха на върволица стотици образи… Видя сините равнини и планини на Азия, прорязани от реки, помътнели от кръв и сълзи… Спомни си за развалините на градове, където на опушените стени се трупаха посечените и разпилени тела на старци и деца, както и на цветущи юноши, а отдалеч се носеше глухият шум на монголите, громящи града с незабравимия вик при избиването на ридаещите жители: „Така повелява «Яса»! Така повелява Чингис хан…“

Ужасната смрад на гниещи трупове прогонваше последните оцелели жители от развалините и те се оттегляха в блатата, в колиби от пръти, покрити със слама, където всеки миг очакваха завръщането на монголите и ласата, които да ги отведат в мъчително робство… Една картина се открояваше особено ярко. Край стените на разрушения Самарканд лежеше по гръб, изпънала сухи дълги крака, голяма мършава камила; животът все още не бе отлетял от пълните с ужас очи. Няколко човека, почернели от глад, се блъскаха един друг с оплискани в кръв ръце и измъкваха от разпорения корем на животното късове вътрешности и веднага бързо ги поглъщаха… Легналият безмълвно „разтрисащ Вселената“ с дълги костеливи крака и изсъхнали ръце приличаше на тази камила и такъв ужас от смъртта бликаше от полуотворените му очи. И пак така край тялото му се тълпяха, разблъсквайки се взаимно, наследниците, които се опитваха да си откъснат парче от великото кърваво наследство…

— Нима… не можеш… да си спомниш?… Кажи!

Йелю Чуцай прошепна:

— През живота си ти си извършил много и велики, и потресаващи, и страшни дела. Правдиво да ги пресметне може само този, който напише книга за походите, делата и словата ти…

— Заповядвам… да се повикат… хора знаещи, за да… могат те… да напишат… сказание… за моите походи… дела… и слова… да се чете… само едни…

— Ще бъде сторено^[2].

В юртата беше тихо. Понякога пропукваше съчка или се чуваше поривът на вятъра, влетял през покрива, който завихряше облаци дим над огнището. Отново просъскаха думите:

— Кое е… най-доброто… от всичко… което… съм направил?

Йелю Чуцай искаше да успокои умиращия и каза:

— Най-доброто от делата ти са твоите закони „Яса“. Ако ги следват почтително, потомците ти ще управляват света десет хиляди години^[3].

— Вярно е! Тогава… ще настане… гробовно… спокойствие… в пустинните степи… ще израсне… тучна трева… а сред могилите… ще пасат монголски коне…

И като помълча, хаганът добави:

— И свободни… кулани…

Чингис хан лежеше неподвижен, затворил очи, с изострен нос и хлътнали слепоочия.

Безшумно влязоха Махмуд-Ялвач, един китайски лекар и главният шаман. Като коленичиха в нозете на хагана, те замряха в очакване кога ще се пробуди и заговори. Владетелят отвори очи и погледът му се спря на Махмуд-Ялвач.

— Как управлява… западните предели… моят син… Чагатай?

Махмуд-Ялвач, облечен добре и внушаващ уважение, с червен халат с белоснежна чалма, скръстил ръце на пълния си корем, се поклони доземи.

— Твоят доблестен син Чагатай хан и всички монголи-багатури, както и всички покорени народи от неговите владения по бреговете на Сейхун и Зарафшан, молят Аллах за здравето ти и ти желаят да царуваш много години.

— А как управлява… владетелят на северните народи… моят… най-голям син… Джочи хан?

Махмуд-Ялвач закри лице с ръка. Според монголския обичай при разговор за смъртта на близък човек не е прилично да се споменава обикновеното име на покойния, който вече е станал „свещена сянка“, а трябва да се говори иносказателно, като се заменя името му с други почтителни думи. Затова Махмуд-Ялвач започна отдалеч:

— Когато получи повелята ти да управлява северните народи, обяви на бековете, че готви велик поход…

— Срещу мен?

— Не, мой Велики господарю! Острите копия бяха насочени на запад, към българите, кипчакците, саксините, урусите. Но походът не можа да се състои и всички воини се разотидоха по своите чергарища. Като гръм посред бял ден велика мъка се стовари над всички ни!

— Обясни!

— За ханското семейство беше устроен в степта голям лов. Пет хиляди нукери се разпръснаха по равнината и подгониха от камъша диви свине, вълци и няколко тигъра. А други пет хиляди конници подгониха отдалеч, от степта, и сайгаци, и джейрани, и диви коне. Когато вечерта след лова се запалиха огньовете и трябваше да започне пиршеството, нукерите не можаха да намерят този, който излизаше и от най-страшния бой, без дори да го е одраскала стрела. Дълго го търсиха и накрая го видяха, но как! Лежеше сам в степта, още жив, а по него нямаше нито капка кръв, само че не можеше да произнесе нито една дума, а само гледаше с разбиращи очи, изпълнени с гняв…

— Нима е загинал… той…

— Загина скъпият и най-близък твой багатур, покрит със славата на победата — неизвестни злодеи пречупиха гръбнака му.

Лицето на Чингис хан се изкриви. Ръцете му смъкнаха покривалото. Той шепнеше:

— Утчигин е избързал… По-голям багатур и опитен пълководец вече няма… а няма с кого да се замени! Кой сега… ще управлява Хорезъм?

— Твоят млад внук, Бату хан, под ръководството на мъдрата му майка. Тя свика нукерите и заедно с момчето се изкачиха на могилата. Бату хан седеше на бойния кон на баща си. Момчето пламенно закрещя на нукерите: „Слушайте, багатури, победители на четирите страни на света! Вашите мечове вече са ръждясали! Точете ги на черен камък! Ще ви поведа натам, на запад, през великата река Итил. Ще се понесем страшно през земите на страхливите народи, и аз ще простра царството на дядо ми Чингис хан до последните граници на света… И се кълна, че ще издиря и сваря живи в котел тези злодеи, които погубиха баща ми!“

Чингис хан, потъмнял и страшен, с блуждаещи очи, се приповдигна на лакът и като се задъхваше, отрони:

— Хубаво е да си млад… та дори и с пранги на шията… когато пред теб блести победата… Но Бату е още момче. Ще направи грешки… ще го погубят! Заповядвам… редом с него… винаги да е съветник… моят най-верен… пантерата с прегризана лапа… внимателният Субетей-багатур… Той ще го предпази и научи да воюва… Бату ще продължи моите победи… и над света… ще се простре монголската ръка…

Чингис хан падна на една страна. Лявото му око се притвори, а дясното, блестящо и зловещо, гледаше седналите.

Навели очи, всички дълго мълчаха. И си спомняха думите на поета^[4]:

Четирима човека безсилно седяха

Около могъщ пълководец, свикнал да побеждава.

Бяха: лекар, шаман, дервиш и звездоброец.

Имаха и лекарства, и древни заклинания,

И талисмани, и хороскоп.

Но нито един не можеше да даде и капка изцеление.

Сред тишината изведнъж зацвили конят, вързан край шатрата. Всички трепнаха и погледнаха хагана — дясното му око, изгубило блясък, бе помръкнало.

Чингис хан отдавна возеше със себе си ковчег, издълбан от цял дъбов ствол, покрит отвътре със злато. През нощта синовете му тайно го поставиха насред жълтата шатра. В него положиха баща си, облечен в бойна ризница. Ръцете, положени на гърдите, стискаха дръжката на наточен меч. Черният шлем от лъскава черна стомана обрамчваше пребледнялото сурово лице със затворени клепачи. От двете страни на ковчега бяха поставени: лък със стрели, нож, огниво и златна чаша за пиене.

Военачалниците, според заповедта на хагана, скриваха тайната за смъртта му и продължаваха обсадата на главния тангутски град. Когато тангутите излязоха иззад вратите на града с почетни дарове и предложение за мир, монголите се нахвърлиха отгоре им, избиха всички, след това се втурнаха в града и го превърнаха в развалини.

Завиха ковчега на хагана с плъстена покривка и го положиха на двуколесна талига, запрегната с дванайсет бикове. Монголите се отправиха обратно. За да не разкаже никой преждевременно за смъртта на повелителя на народите, багатурите, докато не стигнаха до Родната орда, убиваха по пътя всяка срещната жива твар — и хора, и животни, като казваха на умиращите:

— Тръгвайте към царството отвъд облаците! Усърдно служете там на нашия свещен господар!

По време на народното оплакване на прославения багатур Чингис хан, победител на меркитите, китайците, кипчакците, иранците, грузинците, аланите и урусите, пълководецът Джебе-нойон обяви:

— Веднъж „този, който създаде царството ни“, ловуваше в планината Бурхан Халдън. В пустинно място на склона на планината той си почиваше под старо дърво. На „този, който вече го няма“, му хареса това диво място и високия строен кедър, който стигаше до облаците. И чух тези негови думи: „Това място е удобно за пасбища на диви елени и достойно за моя последен покой. Запомнете това дърво.“

Пълководците на хагана търсеха из планината указаното място, където растеше необикновено висок кедър. Под него бе спуснат в земята ковчегът с тялото на Чингис хан.

Постепенно могилата обрасна с такъв див и гъст лес, че не можеше да се премине през него и да се намери мястото на погребението, така че и старите пазители на забраненото място няма да покажат пътя натам.