Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нашествието на монголите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чингиз хан, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2016)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Василий Ян

Заглавие: Чингис хан

Преводач: Гергана Стойчева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Ирина Галчовска — Гея 11“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Технически редактор: Валентин Иванов

ISBN: 954-361-002-9; 978-954-361-002-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/873

История

  1. — Добавяне

Глава втора
В юртата на номада

Джалал ад-Дин Менгбурни, наследникът на Хорезъм шаха[1], ловуваше в пясъците на Каракум. Двеста смели джигити, яздейки отбрани коне, съпровождаха младия хан. Те изпълняваха тайна заповед на шаха — да следят да не би Джалал ад-Дин да се скрие някъде извън Хорезъм. Джигитите яздеха в полукръг из степта, стараейки се да подгонят джейраните[2] и дивите магарета към веригата хълмове, където слугите предварително бяха опънали черна палатка с бял връх и приготвяха пиршество за всички участници в лова. Пролетта бе разпръснала първите редки цветя по пясъците и остатъците от снежните преспи бързо се топяха под ослепителното слънце. На третия ден от лова небето внезапно притъмня. От север, откъм Кипчакските[3] степи задуха хладен вятър и се изви снежна виелица.

Джалал ад-Дин пришпорваше буйния си вран аргамак[4] и докато преследваше ранен джейран-самец, се отдели от свитата си. Видя как козелът накуцва и се оглежда с наострени уши. Плячката бе вече близо, но стройното животно тръсна извитите си рога и отново се понесе в степта. Упоритият и разгневен хан препускаше на разпенения си жребец, без да изпуска от очи мяркащата се пред него вирната черна опашка.

Накрая джейранът беше пронизан от стрела с орлово перо и привързан за седлото. Междувременно бурята се усили, снегът засипа пътеките. Джалал ад-Дин разбра, че се е загубил и може да загине, ако бурята не спре през следващите няколко дни. Хвана коня за повода и тръгна срещу вятъра. Докато вървеше така, нощта започна да се спуска, а заедно с нея започнаха да го напускат силите. Накрая спря, разгърна чула, покри с него коня, а той прекара нощта приседнал, почти засипан от снега.

Когато слънцето изгря, вятърът утихна. Снегът започна да се топи, между дюните потекоха ручейчета. Ханът, вглеждайки се в далечината, забеляза сигнална кула — възвишение, направено от струпани съчки и кости; тя отбелязваше пътя сред еднообразната като море равнина. Владетелят се отправи натам. В глинестата долина между пясъчните хълмове се бяха приютили четири бедни, опушени юрти.

Неистовият кучешки лай, който го посрещна, изкара от юртата и стар номад — тюркмен. Като придържаше с ръка наметнатия на раменете му кози кожух, той с достойнство се приближи към конника и гостоприемно докосна повода.

— Ако моят дом не ти се стори твърде беден, влез с мир, почтени бек-джигит! — изрече старецът, смаян от скъпите дрехи и малиновите шалвари от дебела коприна, а най-вече от величествения вран жребец, какъвто можеше да яздят само султаните.

— Селям! Имаш ли ечемик? Ще ти платя двойна цена.

— В пустинята хлябът е по-скъп от парите. Но за рядък гост всичко ще се намери. Вместо с ечемик ще нахраним коня ти с отбрана пшеница…

От близката юрта долиташе шум от ръчен воденичен камък, с какъвто жените мелеха житото.

— Хей, вие там! Поемете коня!

Две девойчета в тъмночервени ризи до петите им, изтичаха от юртата, като прикриваха лицата си с полупрозрачен воал, а сребърните украшения и монети на гърдите им зазвъняха весело. Те хванаха поводите на коня от двете страни и го отведоха.

Ханът влезе в юртата. Вътре беше топло. В средата пушеше огън, стъкнат от смолисти корени. До стената, легнал по гръб върху плъстена постеля, лежеше човек. Сивото безкръвно лице с черна брада и сключените върху гърдите ръце говореха за близка смърт. Пресекливото дишане показваше, че животът отчаяно се бори да остане в това обезсилено тяло. В краката на болния бе приседнал брадат дервиш с висок калпак и бяла препаска, знак, че е хаджия[5]. Върху полуголото си тяло бе наметнал широко наметало с множество ярки кръпки.

— Селям-алейкум! — поздрави Джалал ад-Дин и се отпусна до болния. Пропълзя робиня със забрадено до очите лице и свали зелените прогизнали ботуши на хана. Младият владетел разкопча кривата си сабя заедно с кожения пояс и я остави до себе си.

— Ти кой си? — обърна се към дервиша. — Съдейки по дрехите ти, трябва да си видял далечни страни?

— Аз ходя по света и търся острова на истината сред морето от лъжи…

— Коя е твоята родина и накъде отиваш? — Казвам се Хадж Рахим, а ме наричат още Багдадй, защото учих в Багдад[6]. Моите учители бяха най-съвършените, великодушни и знаещи хора. Аз изучих много науки, прочетох много легенди за арабите, турците, персите и написаните на древен език пехлеви. Но от моите младежки дни не е останала друга следа, освен съжалението и тежестта на греховете…

Джалал ад-Дин повдигна недоверчиво вежди:

— Тогава къде и защо отиваш?

— Аз вървя по тази плоска като тава земя, лежаща между пет морета, посещавам градове, оазиси и пустини и търся хора, в които е запален огънят на неудържимите стремежи. Аз искам да видя необикновеното и да се преклоня пред истински герои и праведници. Сега се отправям към Гургандж, който според слуховете е най-прекрасният и най-богат град в Хорезъм и в целия свят, където, казват, ще намеря мъдреци с блестящи знания и най-изкусни майстори, украсяващи града с образци на великото изкуство…

— Търсиш ли герои, които записват подвизите си с острието на меча в полето на битките? — запита Джалал ад-Дин и се замисли. — А ще съумееш ли с такива пламенни редове да опишеш подвизите на героя така, че младежи и девойки да запеят твоите песни, да ги повтарят храбрите джигити, хвърляйки се в бой, или старците, докато правят последната си крачка към гроба?

Дервишът отговори със стих:

Със песните си е прославен по света Рудаки[7],

но не по-малко аз прекрасни думи зная.

Той, слепият, със стиховете завладя земята,

а аз за всички край огъня степен пея…

Домакинът внесе в юртата убития от хана джейран — вече одран и изчистен от вътрешностите.

— Разреши ми да дам на жените част от месото, за да приготвят вечеря за теб.

— Гощавайте се всички! Вземете всичко! — отвърна Джалал ад-Дин. — Аз не съм ловец на бека, аз самият съм бек и син на бек. Не съм задължен да предавам плячката на господаря си… — и като извади от ножницата тесен кинжал, изряза от гърба на джейрана няколко тънки къса месо, наниза ги на пръчка и започна да ги пече на огъня.

Стопанинът предаде животното на жените, а сам седна редом с госта. Приглади брадата си и започна да задава въпроси от вежливост:

— Здрав ли си? Силен ли си? Стопли ли се? Здрави ли са родителите ти?

Ханът, спазвайки обичая, също зададе няколко учтиви въпроса и после каза:

— Дано не ви се сторят обидни моите думи: чия е тази шатра и къде се намирам?

— Моята юрта е на един преход встрани от големия керванен път към град Нинся[8], а аз съм обикновен чергар, загубен във великата степ, наричан от всички Коркуд-чобан[9].

Кучето, завързано отвън, се задави от лай. Чуха се викове, хлипания и плач. Конски тропот се приближи и заглъхна. Силен глас се обади:

— Кой е вътре в юртата? Обади се, Коркуд-чобан!

Бележки

[1] Хорезъм шах — владетел на Хорезъм в началото на 13-ти век, най-силният от мюсюлманските владетели. — Б.а.

[2] Джейран (Gazella subgutturosa) — животно от рода на газелата, семейство Кухороги. Среща се из пустинните и полупустинните области на Азия. — Б.а.

[3] Кипчакски степи — огромна територия от Днепър до Седемречието, населена с народ с тюркски произход — кипчакци. На запад се наричат кумани. — Б.а.

[4] Аргамак — порода ездитни коне. — Б.пр.

[5] Хаджия — поклонник, извършващ хадж (пътешествие) в Мека, град в Арабия, където мюсюлманите извършват поклонение пред паметници на културата, които смятат за свещени. — Б.а.

[6] Багдад — голям и богат арабски град, културен и духовен център, прославен в приказките „Хилядни една нощ“. — Б.а.

[7] Рудаки Абу Абдолах — най-известният поет на 9-ти век роден в Бухара — Б.а.

[8] Нинся — някога силна древна крепост, близо до сегашния Ашхабад, по-късно разрушен от монголите. — Б.а.

[9] Чобан — пастир. — Б.а.