Василий Ян
Чингис хан (51)

Глава пета
Приказката на Хаджи Рахим

Когато тя премина с бързи крачки покрай мен, краят на дрехата й ме докосна.

От източна приказка

— „Гюл-Джамал беше бедна пастирка в беден аул^[1] в голямата тюркменска пустиня — започна напевно да разказва Хаджи Рахим. — Тя знаеше много песни.

Имаше една песен, с която извеждаше агнетата на водопой; друга, спокойна и радостна, с която ги уговаряше мирно да пасат и да не ходя надалеч.

Тревожна песен с мрачен, отривист звук предупреждаваше заблудените, че наблизо има хищен вълк, и агнетата, които спокойно дремеха под сянката на гъстите храсти, веднага скокваха и бързо се понасяха натам, където на хълма стоеше Гюл-Джамал с дълга пръчка, а три големи рошави кучета с лай бягаха около изоставащите и събираха цялото стадо в една купчина.

Всички свои песни Гюл-Джамал научи от дядо си Коркуд-чобан, който бе пастир в продължение на много години и свиреше мелодиите на дълга свирка. През целия си дълъг живот бе бедняк, наемаше се за пастир на аула и се хранеше, като минаваше от една юрта в друга по ред, въпреки че сам имаше стара, изкривена като него самия, юрта в края на аула.

Беше сам откакто умряха първо жена му, а после и двамата му сина, убити по време на войната на Хорезъм шаха със свободните афгански планинци.

Дъщерята на пастира, дадена за жена в отдалечено селище, веднъж пристигна при него с мъничко момиченце на ръце и след като боледува няколко дни, умря. Лицето й бе в синини и подутини от удари. Какво се бе случило с нея никой не знаеше, а старият Коркуд-чобан отвръщаше на въпросите:

— Явно така е пожелал Аллах! Не всяка девойка попада на добър мъж! — и закриваше тъмното си сбръчкано лице с широк ръкав.

Отначало Коркуд трепереше над детето, както би се грижил за накуцващо агънце, и като бродеше със стадото из степта носеше момиченцето на гърба си в кожена торба, понякога заедно с блеещите болни агънца.

Постепенно Гюл-Джамал порасна, след това вече бягаше редом с него; припяваше с тънкия си глас на дядо си, когато той свиреше на кавала, и заедно с кучетата следеше за изоставащи агнета. Когато порасна още, Коркуд изведнъж заяви, че повече няма да е пастир, че е решил от сега нататък да лежи на плъстена постеля край старата си юрта, а вместо него младите агнета ще пасе внучката му. В това време на олисяло магаре пристигна голямата му сестра и се засели с него в юртата. Всички в аула заговориха, че Коркуд е срещнал в степта шейтана и му продал внучката си за жена. Други казваха, че дядото е намерил в древна могила голямо съкровище и какво ли още не съчиниха. Но беше вярно, че у него изведнъж се появи стар меден котел, над юртата винаги се виеше дим и бедният пастир черпеше гостите си с чай.

Накрая за стареца настъпиха важни времена — предстоеше да омъжи порасналата си внучка. Калимът^[2] за такава девойка можеше веднага да му донесе и камила, и кон, и крава, и овни. Тогава дядото ще стане съвсем безгрижен — само ще лежи на плъстта, ще пие кумис колкото си иска и денем ще гледа облаците, а нощем — звездите. А за добитъка ще се грижат сестра му, дъщеря му и зет му.

Коркуд не бързаше да даде внучка си и за всеки, който идваше да сватосва Гюл-Джамал, старецът все повишаваше стойността на калима, така че всички сватове си тръгваха без успех, дивейки се на алчността на бившия пастир. Но имаше един, който се връщаше отново и отново — известния барс на големите пътища, ужасът на керваните, разбойникът Кара-Бургут.“

— Ако обичаш девойката — казваше Кара-Бургут — тогава не се пазариш за калима.

И обещаваше да даде толкова, колкото поиска старият Коркуд. Но всяка нощ, когато младежът пристигаше, пастирът не даваше окончателен отговор и казваше, че ще си помисли.

Само че, явно, шейтанът се беше присмял на старика, и той отведнъж изгуби и камилите, и конете, и овните, които пресмяташе, докато гледаше звездите. Дойдоха в аула джигитите на самия шах да събират данъци и за миналата, и за настоящата, и за бъдещата година. Отведоха много коне и добитък и взеха и Гюл-Джамал, като казаха, че поданиците на всемогъщия шах са длъжни да му дават най-красивите девойки.

Посред нощ в юртата на Коркуд-чобан дойде разбойникът. Той прекара цялата нощ седнал на плъстената постелка и подробно разпитваше за дошлите джигити: кой е началникът им, какви коне имат и какви са седлата и сбруите им. Настойчиво измъкна цялата информация, която пастирът можеше да му даде, и каза:

— Сега ще ги разпозная дори в тъмнината и ще се разправя с всеки поотделно и с всички заедно; ако ще да се скрият от мен и на дъното на Хорезъмийско море. А Гюл-Джамал ще намеря и ще ти я доведа, дядо Коркуде, а след това ще вдигнем голям празник, с който ще я отведа в юртата си вече като моя жена. Обещах ти камила, кобила с жребче, крава с теле и девет овце, а сега ти предлагам девет пъти повече от всичко това, но само не смей да обещаваш внучка си на когото и да е другиго, освен на мен.

И като хвърли в скута на стареца като доказателство за думите си кесия със сребърни дирхеми, Кара-Бургут скочи на коня си и се скри в нощния мрак…

След тези думи разказващият приказката Хаджи Рахим замълча, изохка, преви се и падна на една страна.

— Какво станало по-нататък? Намерил ли разбойникът девойката? — заваляха въпросите на седналите около огъня джигити.

— Вай-уляй! Какво ли не се случило с храбрия разбойник и прекрасното момиче! — отвърна със стон Хаджи Рахим. — Но не мога да продължа разказа си: въжетата са се врязали в тялото ми, а и се уморих.

— Развържете го! — заповяда „черният конник“.

— Развържете и изранените ръце на по-малкия ми брат! — помоли дервишът, обърна се по гръб и затвори очи.

Старият тюркмен замърмори недоволно, но развърза ръцете и на двамата пленници. Те седнаха по-удобно на пясъка и дервишът продължи:

— „Когато на заранта Кара-Бургут яздеше из степта, той срещна Джалал ад-Дин, сина на самия падишах. Юношата се беше загубил при преследването на джейрани и спътниците му бяха изостанали. Водеше за повода уморения си кон и вече умираше от глад и жажда, когато видя юртата на стария Коркуд-чобан. Дядото го прие гостоприемно, остави го да си почине, нахрани и него, и коня му. В това време случайно пристигна Кара-Бургут и влезе в юртата. Дълго разговаря със сина на своя враг, без да подозира кой е той. Когато се сбогуваха, младият наследник на шаха покани непознатия да го навести в извънградския дворец Тилял. Тогава разбойникът разбра, че пред него стои синът на ненавистния му падишах. Но законът на гостоприемството изисква пълна почит към госта, така че Кара-Бургут, за да не го обиди, обеща непременно да гостува на младия хан.

Скоро Кара-Бургут отиде в столицата, за да посети шахския син. Но този млад хан бе в немилост — шахът го възневидя, защото дружеше с обикновени хора, приемаше в извънградския си дворец и пустинни чергари, и бродещи дервиши, и пътници от далечни страни. Шахът се страхуваше, че синът му може да организира заговор и следеше всяка негова стъпка. Ето защо около двореца и градината му се криеше стража, която наблюдаваше всеки, който влиза или излиза оттам.

Когато Кара-Бургут пристигна в Тилял, синът на шаха го прие радушно, гости го с богат обед, а музикантите свириха и пяха старинни бойни песни. През нощта, когато гостът поиска да тръгне на път, ханът му предложи да остане до сутринта — тогава ще му даде охрана, за да достигне безопасно до пределите на града.

— Кой ще посмее да закачи Кара-Бургут? — каза разбойникът. — Моят меч не се бои и от двайсет джигити, ако решат да ме нападат… — отсече и излезе от градината. Но веднага върху му бе хвърлена здрава рибарска мрежа, която омота ръцете му така, че той не успя дори да извади меча си. Джигитите го повлякоха и го докараха завързан в залата за съд и мъчения.

През нощта главният началник на палачите, «князът на гнева» Джихан-Пехливан, започна да разпитва Кара-Бургут, като го гореше с нажежени въглени, питаше го какво е правил в градината на младия хан.

— Обещах на бека да открадна най-добрия кон от табуните на татарския хан — твърдеше младият мъж.

Джихан-Пехливан накрая се умори да разпитва и измъчва упорития джигит и заповяда да го отнесат в «Кулата на възмездието».

Водеха смелчагата в тъмнината към висока кула; палачите го бяха наобиколили в плътен строй. И изведнъж някой тихо прошепна в ухото му: «Протегни ръка вдясно и се хвани за желязна кука». И той веднага почувства, че въжетата, омотали ръцете му, се разхлабиха, прерязани от незнайния приятел. Без с нищо да се издаде, че вече е готов да се отбранява, Кара-Бургут покорно влезе в кулата и се изкачи по високата вита стълба. Горе, на слабата светлина на факлата, се отвори малка врата. Разбойникът се закова на място, напрягайки всички сили, когато го бутнаха през нея. Факлата внезапно изгасна, той бързо освободи ръката си и внимателно опипа вдясно — голяма желязна кука. Някой извика: «Едно псе по-малко!». Вратата с трясък се захлопна и Кара-Бургут увисна в пълна тъмнина, без да усеща опора под краката си… Висеше така, докато се опитваше да освободи от въжетата лявата си ръка, което му се удаде доста трудно, но тогава му стана по-лесно да виси, защото се държеше с две ръце. Когато наближи утрото и първите лъчи проникнаха през пролуките на старата кула, джигитът се убеди, че се намира под самия покрив: долу се откриваше дълбока бездна, откъдето се носеше глухо ръмжене, там се движеха черни сенки и се виждаха купчини кости. Ако не дойде помощ от тайни приятели, то силите му няма да стигна за дълго, за да виси така, хванат за куката“.

— Какво стана по-нататък? — запитаха всички, когато Хаджи Рахим отново замълча и започна равнодушно да гледа огъня. — Какво стана с Кара-Бургут, с Гюл-Джамал? Казвай по-бързо!

— Може би ще дадете малко вода и хляб на моето момче? А и аз бих си понаквасил гърлото, от сутринта не съм пил и глътка…

— Дайте му хляб, сушено грозде и всичко, което имам — заповяда „черният конник“. — Продължавай, дервишо, до изгрева на слънцето не остава много…

Хаджи Рахим изпи бавно чашката с киселеещото мляко и продължи:

— „В това време синът на шаха безгрижно се развличаше в градината под разлистените кара-ангачи и хранеше с парчета пъпеш любимите си жребци. Изведнъж към него се приближи един от преданите му приятели, които бяха навсякъде, целият загърнат, до очи, в дрехата си, и тихо му разказа, че гостът от пустинята е заловен край стените на градината му, отведен при началника на шахската охрана и оттам са го помъкнали към «Кулата на възмездието».

Младият хан кипна. Заповяда на всичките си джигити да скачат на седлата и да се приготвят за бой. Със сто въоръжени конници Джалал ад-Дин препусна към града, като разгонваше изтичалите насреща му улични стражи и не спря, преди да стигне старата висока кула, край която се изпълняваха наказанията. Мрачният страж избяга от страх и джигитите със секири разбиха входната врата. Джалал ад-Дин се качи по стълбата до самия връх на кулата и там се наложи да се разбие втора врата.

Когато я отвориха, отстъпиха назад: направо от прага започваше черна пустота, а вдясно, до стената, на неголяма желязна кука висеше човек. Джигитите внимателно го свалиха и изведоха на стълбата. Джалал ад-Дин взе запален факел и се опита да види какво има долу. От дълбината гледаха блестящи очи и се дочуваше злобно ръмжене. Ханът хвърли горящата факла. Тя полетя, описвайки спирала в мрака, и огромни космати кучета човекоядци отскочиха с вой встрани.

— Кълна се — каза ханът, — че ако стана шах, ще запазя тези страшни кучета, за да разкъсат този, който е измислил тая кула.

Младият владетел се спусна оттам и се качи на коня си. Втори оседлан кон чакаше Кара-Бургут. В плътни редици джигитите преминаха през града и едва-що излезли през каменните врати и пред тях се откри равната шир на безкрайната степ. Джалал ад-Дин каза на спасения си приятел:

— Не си ли помисли, че аз умишлено съм те поканил в своя дворец, за да попаднеш в ръцете на шахските палачи? Бих искал отново да те поканя в Тилял, но се страхувам, че пак може да се озовеш в лапите на подлите слуги на палача Джихан-Пехливан…

— Не са ми минавали такива черни мисли. Разреши ми да се върна в родната пустиня. Въпреки че там има само гол пясък, оскъдна трева и солена вода, има повече свобода и щастие, отколкото тук, сред прекрасните дворци, високите кули и здравите стени.

— Няма да те задържам. Бих искал да изпълня някое твое желание, тъй като пострада заради мен.

— Имам само една молба. Моите мъчители, когато ме омотаха в рибарската мрежа, ми взеха славния меч-кончар. Докато не си го взема от самохвалкото, който се е осмелил да го носи, няма ли да ми разрешиш временно да нося светлата сабя на един от твоите джигити?

Младият хан свали от пояса си своята собствена сабя, украсена с тюркоази, халцедони и сапфири, и я даде на Кара-Бургут.

— Носи я славно и я изваждай от ножницата само срещу враговете на племето ни, а не срещу мирните пътници от керваните. Този благороден вран кон, на който седиш, отсега нататък също е твой. С него ще се отправиш на поход против враговете на родината.

— Имам още една молба към теб — каза Кара-Бургут.

— Говори!

— Не можеш ли ти, който знаеш всичко, което става в шахския дворец, да ми кажеш какво е станало с девойка от нашето тюркменско племе, наричана Гюл-Джамал? Насила я отведоха шахските грабители, като казаха, че ще влезе в двореца за забавление на престарелия шах.

— Знам. За тази девойка Гюл-Джамал шахът заповяда да опънат специална юрта в една от дворцовите градини. Но девойката се оказа горда и непокорна пленница. Страхувам се, че и нея ще я постигне печалната участ на всички непокорни пленници на нашия шах.

— Благодаря ти, мой великодушни избавителю! — каза Кара-Бургут. — Ако ти е нужен животът ми, извикай ме и ще пристигна незабавно, дори да ми се наложи да премина през планини и пропасти.

Разбойникът обърна врания кон и препусна в пустинята. Скоро смени посоката и излезе на пътя, който води към най-прекрасния от градовете — потъналия в градини Самарканд. Конят пристъпваше бавно, а джигитът пееше:

Вятърът напява песен като далечен поздрав от любима…

Нима възможно е да го отминеш безпристрастно?

Лети напред, зад всеки камък те очаква гибел.

Пред всеки се изправя тя безгласно…

Кара-Бургут така се замисли, че за малко да го прегазят няколко джигита, препускащи с всички сили, които викаха:

— Път! Дайте път! Пратеник за падишаха! Писмо лично за падишаха!

Няколко конници обвити в облак прах влачеха след себе си опънато ласо, краят му беше прикрепен към лъка на седлото. Пратеникът, привързан с въже към коня, спеше непробудно в пълен бяг, главата му се подмяташе и поклащаше.

Явно конят му правеше последни усилия, за да достигне до вратите на града; хриптеше, мяташе опашка и всъщност вървеше, само защото го дърпаха с ласото яздещите отпред джигити, които обикновено съпровождаха шахските пратеници от едно селище до друго.

Изведнъж насред бяг конят рухна на земята. Конниците спряха, скочиха от конете си, опитаха се да повдигнат обезсиленото, измъчено животно, но напразно: кръв шурна от ноздрите му по прашния път.

Пратеникът остана да лежи, както си беше паднал. Само каза: «Важно писмо за шаха от неговата дъщеря, обсадена от бунтовници в крепостната кула. В Самарканд има въстание на всички жители против шахските палачи и събирачи на данъци. Жителите ги колят и режат на парчета, а парчетата провесват на тополите. А аз все едно ще умра…»

Като каза тези думи, вестителят подложи длан под главата си и затвори очи. Кара-Бургут се приближи и му каза:

— Дай ми кожената си торба. Сам ще доставя писмото право в ръцете на падишаха. А ти не се търкаляй тук с умрелия кон, легни там, под сянката на дървото, и хубаво се наспи. Знам, че не бързаш особено да доставиш писмото и се налага насила да те влачат, че за «черна», лоша вест шахът отсича главата на донеслия я.

— Аз също мисля, че е по-добре да си почина тук — каза напрашеният куриер и даде на Кара-Бургут торбата си. Мръдна встрани, просна се на тревата под дървото и захърка.

Джигитът закрепи края на ласото към лъка на седлото, извика: «Напред!» и всички конници отново препуснаха по пътя към столицата на шаха.

Заедно със съпровождащите го воини, Кара-Бургут достигна до високите порти на двореца. Пред пратеник с важни вести от дъщерята на падишаха се отваряха всички врати. Старият евнух, звънтейки с ключове, го поведе по извитите проходи и тъкмо вече трябваше да се явят пред страшните очи на владетеля, когато изведнъж джигитът ясно чу зад стената женски вик: «Помощ! Настана последният ми час!»

Можеше ли разбойникът да не познае този нежен глас, сега изпълнен с ужас и призоваващ към жалост! Той измъкна сабята, подарена му от Джалал ад-Дин, и като я размаха над стария ключар евнух, му заповяда да отвори вратата. С тигров скок джигитът се озова в стаята с килимите. Той търсеше шаха, като искаше да го посече, уверен, че той си позволява да издевателства над тюркменската девойка. В помещението обаче нямаше човек, а в ъгъла върху камара персийски килими лежеше жълтият барс с черни петна и се опитваше с нокти да разкъса килима, изпод който се носеха сподавени викове.

С два удара на сабята джигитът уби звяра и отметна килима. Пред него лежеше почти бездиханна бледната Гюл-Джамал.

— Какъв злодей може да пусне хищния звяр при слабото момиче! — закрещя Кара-Бургут и се наведе над тази, която толкова време привличаше всичките му мисли.

В стаята с широки крачки влезе самият шах. В яростта си поиска веднага да убие джигита, посякъл любимото му животно. Но младият мъж важно му предаде писмото. Мохамед, поразен от известието за въстание в Самарканд и нападението над дъщеря му, заповяда на началника на войската веднага да се готви за поход, за да усмири и накаже метежниците, и вече не обръщаше внимание на джигита. А той повдигна Гюл-Джамал и сам на ръце я отнесе до бялата юрта сред персийската градина и каза на слугините, че утре за нея ще дойдат старци от пустинята с почетен керван, който ще я отведе в нейния роден стан.

Но на другия ден не пуснаха старците при девойката и ги изгониха от двореца. Казаха им, че заради покушението над живота на великия падишах Гюл-Джамал е заключена в каменната «Кула на вечното забвение», в която ще остане «навеки и до смъртта»…“

— И тя е умряла там ли? — попита нечий глас.

Хаджи Рахим се забави, после каза:

— Не, Гюл-Джамал е жива досега, затворена в каменната кула на Гургандж. Там заповяда да я държат злата майка на шаха Теркен-Хатун. И въпреки че самата старица избяга като страхлива хиена от столицата на Хорезъм, безмозъчните съдии и стражата не се решават да изменят на заповедта на ненавистната шахкиня и държат момичето в тъмницата заедно с много други невинни пленници.

— Дервишо, обясни ми откъде знаеш всичко това? — попита „черният конник“, като се надигна от килима. — Та всичко, което разказа, не е приказка, а наистина се е случило…

— Ние сме скиталци из равнините по света, бродим сред хората и слушаме различни разговори. А освен това вятърът на пустинята неведнъж ми е напявал тази приказка.

— Бекове-джигити! — обърна се „черният конник“ към седналите. — Приготвяйте се! На развиделяване тръгвам към Гургандж.

— Ако искаш да влезеш в града, побързай — каза Хаджи Рахим. — От три страни натам настъпват синовете на татарския хан с огромни войски. Те ще го обкръжат с плътен пръстен и тогава няма да можеш да проникнеш вътре.

— А ти, дервишо, ще дойдеш с мен — каза „черният конник“. — Ще дам на теб и на спътника ти чифт коне и след три дни ще бъдем при вратите на Гургандж. Вие, приятели мои, тръгвайте към становете си и чакайте призива ми. Дали ще се върна при вас или Азраил ще ме отнесе в огнената долина — кой, освен аллах, може да знае?