Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нашествието на монголите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чингиз хан, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2016)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Василий Ян

Заглавие: Чингис хан

Преводач: Гергана Стойчева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Ирина Галчовска — Гея 11“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Технически редактор: Валентин Иванов

ISBN: 954-361-002-9; 978-954-361-002-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/873

История

  1. — Добавяне

Глава седма
Пленницата на харема

На раменете на векила лежеше трудната грижа за „доброто разположение на духа“ на тристате жени на шаха. В неговите задължения влизаше също да следи за поведението им и в случай на тревожни признаци на лекомислие, да докладва на самия владетел. Сега беше получил заповед да изясни каква е причината за въздишките и сълзите на девойката, доведена от тюркменските степи. Ето защо векилът повика гадателката Илан-Торч (Змийска люспа), опитна в разплитането и разгадаването на женските мисли. Тя бе и врачка, и знахарка, и разказвачка на весели и страшни приказки.

След като изслуша неясната реч на съветника, Змийска люспа разбра, че го тревожат три неща: дали в степта няма някой буен джигит, по когото да въздиша младата Гюл-Джамал, дали тя води тайни разговори със свободолюбивите тюркмени и дали е имала у себе си кинжал в нощта, която е прекарала при шаха.

— Разбрах всичко — каза врачката и подложи длани, в които се изсипаха няколко монети.

— Ах, не виждам нито една златна? — повдигна вежди жената.

— Донеси важни новини, ще получиш и златна…

Старата мършава и мургава гадателка, с големи сребърни обеци на ушите, мина през портичката в двора на новата перла на харема и се спря. Присвила черните си очи, тя огледа наоколо в двора, ограден с високи стени. Както и при другите шахкини, от едната страна се издигаше дълга постройка без прозорци, с тераса, на която се излизаше от пет многокрили врати. По средата на двора течеше ручейче, което се вливаше в кръгъл басейн. Отстрани цъфтяха две лехи с пищни рози. В дъното, до стените, под високата клонеста топола, самотно се белееше изящна тюркменска юрта, обшита с цветни шнурове.

Илан-Торч оправи раираната си наметка и се запъти към басейна. Средна на ръст, силно смугла девойка с продълговати черни очи седеше на каменното стъпало. Тя вземаше от светлосиня кашгарска чашка зрънца варен ориз и ги хвърляше на дребните сребърни каракуди. Знахарката падна на каменните плочи, целуна края на малиновочервената риза на девойката и поде с нисък, напевен глас:

— Селям на тебе, ненагледна „Усмивка на цвете“! Дай да целуна ръцете ти, да се докосна до сянката ти!

Врачката се настани до девойката. Думите на нежност, възхищение и ласкателство се лееха като непрекъснат поток, а тя си мислеше: „И за какво се е влюбил в нея падишахът? Тя е мургава, мъничка като кайсия, не притежава пищността на другите красавици в харема! Наистина чудатостта на нашите владетели е безкрайна!“

— Какво се говори сега в степта? — прекъсна я Гюл-Джамал.

— Неотдавна един хан ми изпрати камила, за да го излекувам от мъката по любимата девойка. Там всички те споменават, наричат те истинска щастливка. „Хорезъм шахът, казват, повече от всичките си жени обича нашата тюркменска красавица, надянал е на всичките й пръсти пръстени с камъни, които пръскат небесносини искри, опънал е бяла юрта с персийски килими и всеки ден й изпраща от своята кухня печени фазани и патици, пълнени с шамфъстък…“

— Напразно ме наричат жена на падишаха, аз съм триста и първата му жена! По-добре да съм жена на прост джигит. В степта ми завиждат, а аз тъгувам по вятъра, който носи из Каракум мириса на пелин и калуна[1]. Тук ме боли глава от постоянния пушек от шахската кухня. За какво ми е бяла юрта, като не виждам нищо друго, освен тази сива стена, стражевата кула с часовите и старата топола? Веднъж исках да се изкача на върха на дървото, за да погледам степта в далечината, но евнусите ме смъкнаха. После срязаха дори въжетата на люлката. Кажи, нима това е щастие?

— О, ако имах и една стотна част от това, което имаш ти, бих била щастлива. Но на мен никой не дава патица с шамфъстък!

— Момичета, — извика Гюл-Джамал, — пригответе трапеза. А ти, жено, поврачувай ми.

Две робини дотичаха до бялата юрта. Стара тюркменка, на главата с червена лента, обшита със сребърни монети, се приближи и се отпусна на земята. Втренченият й поглед започна да следи гостенката.

Змийска люспа разстла на каменната плоча тъмножълта кърпа и изсипа от червена торбичка шепа бели и черни бобови зърна. С тънка костна пръчица тя нарисува кръгове по разсипания боб и говореше непонятни думи на езика на номадското племе люти. По едно време ококори очи и започна да обяснява с хриптящ шепот:

— Ето какво казва бобът, както са ме учили старите хора. Има в степта един джигит, който, макар и млад, е голям батир[2]. И тигър да срещне, не ще се уплаши, а стрела ще пусне по него. Десет разбойници ако срещне — пръв ще се хвърли срещу им и всичките ще ги изколи. Този джигит по тебе тъгува, не спи нощем, все слуша любовните песни на певеца-бахши и гледа небето… „Нейните очи, казва, са като тези звезди“. Виждам, че въздишаш. Вярно ли говоря?

Гюл-Джамал трепна, зазвъняха златните и сребърните монети, нашити на ризата й. Тя искаше да откъсне една, но монетата не се поддаде.

— Ене-Джан, донеси ножица!

Илан-Торч хитро прошепна:

— А къде е малкият ти нож с бяла дръжка? Като всяко степно момиче ти винаги го носеше в пояса си.

Сянка на тревога премина по лицето на Гюл-Джамал. Старата тюркменка до нея тежко се надигна и изнесе от юртата големите ножици за подрязване на нишките при тъкането на килими. Гюл-Джамал отряза от ризата си тънка златна пара и я стисна в мургавата си ръка.

— Приказката за тъгуващия джигит сега я съчини. Защо не кажеш как се казва?

— Бобът не ми казва това. Единствено твоето сърце ще ти подскаже името на безумно влюбения.

— Кипчакците ме доведоха тук, в харема на падишаха, насила. В степта много джигити се състезаваха за мен. Но нима старците питат нас, девойките, към кого ни тегли сърцето?

— Тази пъстра сврака всичко обърка — сърдито я прекъсна старата тюркменка. — В сърцето на жената на падишаха може да лежи само едно име — името на нашия властелин, Мохамед, шаха на Хорезъм, прекрасен като Рустем[3] и храбър като Искендер. И всяка жена в двореца живее само за него и само за него мисли. Не слушай тази лукава жена, Гюл-Джамал!

През портичката влезе тлъст евнух с огромна бяла чалма и повика гадателката. Тя притича към всесилния страж на харема и започна да си шепне с него. Щом се върна, падна на плочника и като докосна с пръсти края на дрехата на девойката, каза:

— Прости на мен, недостойната. Сега майката на новия наследник, принц Озлаг шах, ме вика при себе си за гадания. Нямам време спокойно да си поседя… — още веднъж целуна получената златна монета и последва евнуха докато се скри зад портата.

Бележки

[1] Калуна (Calluna vulgaris) — вечно зелен храст. — Б.пр.

[2] Батир — юнак, герой. — Б.пр.

[3] Рустем — герой от иранския народен епос. — Б.а.