Василий Ян
Чингис хан (30)

Глава дванадесета
Как трябва да се пишат писма

Чингис хан не знаел друг език, освен монголски, и не умеел да пише.

Акад. В. Бартолд

Вечерта хаганът се върна в своята шатра и извика старши военачалниците. Тук бяха и покритите със славата на победата другари от младите години на хана, сгърбени, побелели, изсъхнали, с увиснали бузи, а също и младите, привлечени от проницателния хаган бойци, изгарящи от жажда за подвизи. Всеки водеше под знамената си десет хиляди конници, напълно готови за поход.

Всички седяха в тесен полукръг на килимите. Единствен Чингис хан бе седнал по-високо от другите, на златен трон. Облегалката, изкусно изработена от ръката на китайски майстор, беше във вид на сплетени „щастливи дракони“, играещи с „бисерна мида“, които приличаха на морска медуза с дълги лапички, а страничните облегалки представляваха два разярени тигъра. Това гравирано със злато кресло хаганът плячкоса от двореца на китайския император и сега го носеше със себе си в походите.

Отдясно на трона стояха двамата братя на Чингис хан и двамата му по-малки сина: Угедей и Толуй, отляво седеше последната му жена, младата Кулан-хатун, цялата обсипана със скъпоценни нанизи и златни гривни, покрили ръцете й от китките до раменете. Слуги — китайци безшумно минаваха зад седящите и разнасяха златни блюда с храна и златни чашки с кумис и червено вино от хмел.

До лявата ръка на владетеля, редом с младата му жена, седяха двама посланици: единият — Ашаганбу, пристигнал от могъщия тангутски^[1] цар Бурхан, другият — китайският пълководец Мен Хун^[2], изпратен от императора от династия Сун в Южен Китай, който ненавиждаше императора на Северен Китай — от династията Дзин и затова търсеше дружбата и съюза с монголите.

На това пиршество Чингис хан порази гостите с разкошни златни съдове, с обилни и разнообразни храни и напитки: на големи златни блюда се поднасяше печено месо от млада кобилка, див елен и степен жерав, редувани с необикновени сладости, приготвени от китайски готвач. Кумис, айран, червено персийско вино и китайска водка от динени семки, редки южни плодове, донесени от пратеници, препускали много дни и сменяли кон след кон по пътя — всичко това изглеждаше крайно необичайно в тази пустинна долина, прекосявана само от табуните диви коне и тигрите, които ги следваха.

Иззад копринените завеси на шатрата се носеха песните на китайските певици и звуците на флейта и тръстикови свирки. Няколко причудливо облечени танцьорки изпълняваха танци, като изобразяваха как в степта безгрижно пасе кошута, към нея се прокрадва рис, хвърля се отгоре й, но сам загива от стрела на спотаен ловец.

Чингис хан, доволен от успешния пир, седеше на трона с кръстосани крака и мляскаше шумно, докато взимаше парчета печено месо от специално блюдо, поднесено му от коленичил китайски слуга. Най-хубавите късове хаганът пъхаше в устата на тези от гостите, на които искаше да покаже милостта си.

По време на гощавката владетелят гледаше накриво с ревност в погледа тангутския посланик: чужденецът седеше до жена му, Кулан-хатун, и я разсмиваше с разкази за това, как той, който никога не губел пътя си в степта, попаднал за пръв път в Китай и се заблудил сред заплетените тесни улички на столицата. Кулан безгрижно се смееше.

Чингис хан, загризал една овча плешка, се обърна към посланика:

— Твоят владетел, цар Бурхан, обеща да бъде моята дясна ръка в предстоящия поход. Народът на мюсюлманите уби пратениците ми и аз ще поема натам, за да накажа шаха на Хорезъм. Време е цар Бурхан да се яви тук със своите конници и да заеме мястото си като дясно крило в моята войска.

Тангутът, зает да разговаря с красавицата Кулан-хатун, небрежно отвърна:

— Ако не ти стигат войски за похода, тогава не бъди хаган.

Чингис хан хвърли на страна овчата плешка, изтри мазни пръсти в белите велурени ботуши и обърса мустаци в полите на самурената шуба. Всички притихнаха. Задъхвайки се, той захриптя:

— Ти говориш от името на господаря си. Как смееш да ми отговаряш така дръзко? Мислиш ли, че е много трудно на момента да вдигна могъщата си войска и да поема към тангутското царство? Но имам други грижи и аз няма да ви разгромявам сега подли, коварни тангути като теб. Но ако вечното небе ме запази от вражите стрели, то, кълна се, когато се върна обратно, след разгрома на Хорезъм шаха ще тръгна на война с твоя неверен цар. Тогава ще ви припомня твоите думи и ще ви покажа умея ли да бъда хаган! Йелю Чуцай, заповядай да доведат конете и това тангутско кутренце да изпълзи от шатрата ми.

Ашаганбу заекваше:

— Нима казах нещо обидно?

Но китайските слуги го подхванаха под мишниците и го извлякоха от шатрата.

Чингис хан се намръщи и строго каза на китайския посланик Мен Хун, че пие много малко и за наказание го застави да изпие една след друга шест големи чаши вино. Посланикът покорно пи, а в това време всички гости пяха хвалебствена песен в негова чест. След шестата чаша китаецът падна и веднага заспа. Хаганът отново стана весел и приветлив и рече:

— Ето, моят гост се напи! Значи той е мой приятел и мисли по един и същи начин с мен. Внимателно отнесете приятеля ми в шатрата му. На сутринта той също може да се прибира в родината си. Нека навсякъде управителите на градовете да го приемат с почест, да го поят с вино и чай и да го гощават с каквото той пожелае. Заповядвам по пътя изкусни музиканти да му свирят на флейта и да дърпат струните на инструментите. Нашето желание е китайският ни приятел да не е лишен от нищо.

Когато изнесоха спящия посланик, Чингис хан се обърна към Йелю Чуцай:

— Написа ли писмо до убиеца на моя посланик, Хорезъм шаха Мохамед?

Великият съветник отвърна тихо:

— Когато двама храбри пълководци се канят да воюват, ще съумея ли аз да напиша достойно писмо? Аз знам само как да се въвежда ред в завоюваните земи и се старая да следя да се изпълняват заповедите ти. Ето защо писмото написа твоят по-опитен писар, уйгурът Исмаил Ходжа.

— Къде е той?

Престарелият секретар и пазител на печата на хагана приближи трона, падна на колене и вдигна над главата си пергаментов свитък.

— Чети!

Исмаил Ходжа започна:

„Вечното небе ме издигна за Велик хаган на всички народи. През последните седем години извърших необикновени дела. Такова царство не е имало още от древни времена. За непокорство аз громя, разбивам и довеждам до ужас. Само щом се появи войската ми, се покоряват и успокояват и далечните страни. Но защо ти не постъпваш почтително? Опомни се! Нима искаш да изпиташ удара на моя гняв?…“

Чингис хан спусна краката си от трона, нахвърли се към Исмаил Ходжа и изтръгна от ръцете му недочетеното послание.

— На кого пишеш ти? На владетел, достоен да говори с мен, или на сина Жълтоухо куче? Така ли трябва да говориш с враговете? Ти самият си мюсюлманин и затова въртиш опашка пред мюсюлманския хан. Искаш Мохамед да помисли, че се страхувам от него ли?

Исмаил Ходжа лежеше, заврял лице в килима, и се тресеше от страх. Хаганът го хвана за пояса, извлече го от шатрата и го хвърли до входа, като го подритна. Съветникът Йелю Чуцай приближи и тихо започна да го укорява:

— Погледни посивялата брада на твоя писар. Спомни си заслугите му в продължение на много години. Той учеше на четмо и писмо твоите деца и внуци. Не трябва да наказваш така предания слуга…

Чингис хан се изправи:

— Исмаил Ходжа пише робски писма. Той не умее да говори гордо. Нека да продължава да учи на четмо и писмо внуците ми, но да не се захваща да говори с повелителя на народите.

Хаганът се върна в шатрата, седна на трона и подви крака. Обгърнал с ръце дясното си коляно, дълго седя на петата на левия крак, жълто-зелените му очи ту се разширяваха, ту се свиваха. До трона се появи друг писар с чист пергаментов лист. Йелю Чуцай му подаде тръстиковата писалка, но владетелят, все така присвил зли очи, мълчеше и се взираше в една точка. Накрая се обърна към коленичилия писар и каза:

— Напиши така: „Ти искаше война — ще я получиш!“

И сякаш дошъл внезапно на себе си, изтръгна от ръцете на Йелю Чуцай златния печат, потопен в синя боя^[3], и го притисна към писмото. На пергамента се появи отпечатък:

Бог е на небето.

Хаганът е божията мощ на земята.

Повелява хода на планетите.

Печат на владетеля на всички хора.

И в безмълвието сред притихналите гости изведнъж се разнесе бойният вик на монголите, когато се хвърлят в атака:

— Кху-кху-кху!

Като чуха гласа на стопанина си, завързаните пред шатрата любими жребци на Чингис хан зацвилиха гръмогласно. След няколко мига от всички краища на лагера се заобаждаха монголски коне.

Йелю Чуцай пое пергамента внимателно с две ръце, а властелинът заповяда рязко и отривисто:

— Писмото да се изпрати! На мюсюлманската граница! Незабавно! На пратеника да се даде охрана! Триста конници!… — После се обърна към сътрапезниците си и отново заговори ласкаво, с мъркащ глас: — А ние ще продължим пира си и спокойно ще беседваме. Скоро душата ни ще се радва в мюсюлманските градове. Там ще се повеселим! Вече виждам как мъглата, вдигаща се от изпотените коне, покрива изораните поля, как бягат изплашени хора и надават зверски викове отвлечените от арканите жени; там реките ще потекат червени, като това вино, и опушеното небе ще се нажежи от пушека на горящите селища…

Той примижа и с насочен нагоре пръст се заслуша как по целия лагер продължават да се обаждат жребците.

Гостите заговориха тихо: „Май походът вече наближава…“. И, както подобава на големите военачалници, те вдигаха златни чаши, пожелавайки си един на друг успех, и обсъдиха предстоящите велики дни.