Василий Ян
Чингис хан (12)

Глава пета
Щедрост

Потропвайки с тоягата си, дервиш Хаджи Рахим премина по тесните улици на огромния централен пазар на Гургандж.

Тук имаше редици с магазинчета за медни съдове, тасове, подноси и кани, излъскани, блестящи като огън, с изрисувани, изкусно издълбани шарки. Имаше и павилиончета с медни гравирани фенери за свещи и глинени купи, чинии и чаши. На някои сергии продаваха фини китайски съдове, бели или небесносини, а също и стъклени иракски съдове, които прозвънваха често при допир. От някои дюкяни ухаеше на редки целебни и ароматни балсами. Продаваха се и ценни лекарства като тангутския ревен, рициново и розово масло, сапунен прах „гасул“ от стрити треви, растящи на солена почва — целебни едновременно за кожата, за венците и за стомаха. Тук можеше да се намерят лечебна пръст, примесена с благовония, която се употребява за бани, и зелена персийска глина, премахваща космите, и бухарско укрепващо косъма масло, с което се маже главата, и тибетски мускус, индийска амбра и тъмни топчета упояващ хашиш.

Докато се провираше сред пъстрата тълпа, заляла като шумен поток пазара, Хаджи Рахим поспираше до дюкяните, сякаш очакваше подаяния, но всъщност внимателно се вглеждаше у всеки продавач.

Когато стигна до редиците, където бяха изложени камари платове и сукно, важните търговци, седнали с кръстосани крака, му хвърляха медни монети и казваха:

— Върви си с мир!

Те се страхуваха да не би черната ръка на дервиша да се докосне до сребристата копринена тъкан „симчжук“ или до скъпоценния златист брокат, поднасян в знак на уважение на могъщите и знатни бекове.

На тази редица Хаджи Рахим видя човек, който приличаше на този, когото търсеше. Той седеше сред другите търговци, облегнат на копринени възглавници. Отслабналото му лице, бледо като самаркандска хартия, и хлътналите черни очи говореха за прекарана болест. Седналите наоколо търговци се обръщаха към него с особено уважение и един през друг му предлагаха бадемови пасти, курабийки, варени в мед орехи и шамфъстък. Търговецът бе облечен в скъпа светлосива вълнена дреха и носеше пъстър копринен тюрбан. В ръка държеше китайска светлосиня чаша с чай, а на показалеца му синееше голям тюркоаз, носещ здраве.

Дервишът спря пред дюкяна. Търговците хвърлиха в купичката му за подаяния няколко монети, но скитникът продължи да стои мълчешком.

— Минавай с мир! — подканиха го мъжете. — Вече ти дадохме достатъчно.

Но дервишът продължаваше да не помръдва, докато накрая болният търговец премести погледа си върху него. Черните му очи се разшириха учудено.

— Какво искаш от мен? — попита.

— Казват, че ти си силен човек и си видял много през своя живот, докато си пътувал с кервани по света — изрече Хаджи Рахим. — Можеш ли да ми отговориш на един въпрос?

— Ако искаш да ти обяснявам свещените книги, то има хора, които знаят повече от мен — учени улеми и свети имами. Аз съм само търговец, умея единствено да смятам и да отмервам сукно.

— Достатъчно, свети дервише! Върви си с мир! — завикаха собствениците на дюкяните. — Дадохме ти каквото имаме — и хвърлиха в купичката му още бадемови пасти и орехи.

— Не, аз чакам отговора ти, защото моят въпрос се отнася за теб, уважаеми търговецо.

— Казвай тогава!

— Ако ти имаше приятел верен, предан, който е делил с тебе и мъка, и тежък път, и е гладувал заедно с теб, и е преминал през жега и снежна буря… би ли го ценил?

— Как да не го цениш? — отвърна търговецът. — Говори нататък.

Тогава дервишът се обърна към всички:

— Да бъде светъл кръгът ви, радостно утрото и сладко питието ви! Погледнете този, който беше и богат, и приветлив, пълен с доволство, който имаше щастлив дом и цъфтяща градина, както и винаги — пълна чаша за пир. Но аз не можах да отклоня от себе си бича на гневната съдба, нападките на нещастието и злобните искри на завистта. Бичът на черните нещастия ме гони дотогава, докато не се опразни ръката ми, не опустя моят двор, не изсъхна градината и не се разпръснаха приятелите от пировете. И всичко се промени. Аз започнах да се храня с тъга, коремът ми хлътна от глад, а нощем не долиташе „сънят, поруменяващ бледно лице“. Но ми остана един приятел. Той не ме изостави в странстванията, когато дълбок дол бе мое жалко жилище, и камък — мое легло, и босите ми крака стъпваха по бодливи трънаци. Приятелят ми тръгна заедно с мен към славния град Багдад, в свещената обител на молещите се — Мека. През цялото време той облекчаваше моите страдания, носеше товара ми и ме стопляше през хладните нощи. Но денят на щастливата съдба се бавеше и все не идваше. И накрая, когато достигнах богатата равнина на Хорезъм, внезапен гръм ме раздели с моя другар. И сега аз съм вечен брат на нищетата и нямам подслон за през нощта…

Болният търговец попита:

— Но защо те разделиха с твоя другар? Нали ако той е бил в родината на пророка, може да носи бял пояс, знак на поклонника хаджия. Кой се осмели да обиди и него, и тебе?

— Причина за раздялата ни е един търговец.

— Разкажи ми за него.

— Макар и да съм последният нещастник, но намерих по пътя един още по-нещастен човек — търговец, ранен от разбойници и изоставен, без да има кой да му помогне. Аз направих, каквото можах — превързах раните му, исках да го докарам до Гургандж — и запазих неговия златен сокол…

Болният, който слушаше изключително внимателно, трепна и прекъсна дервиша:

— Не продължавай! Ние всички вече знаем какво стана с него, нали сега той стои пред теб. Аз отдавна исках да те потърся, за да ти благодаря. Но кой е твоят другар? Може би аз ще мога да го избавя от застигналата го беда?

— Ти единствен можеш да ми върнеш приятеля. Той не може да носи бял пояс и да се нарича хаджи, защото той, както и шейтанът има опашка — става дума за моето магаре. Алчният управител на окръга, при когото ти остана да се лекуваш, ми го взе. Ако ми помогнеш да си намеря друго, ще се изпълни всичко, което искам.

— Ще си получиш магарето. Аз го откупих от хакима, то е тук, в двора. Не чуваш ли как реве и те поздравява? Но само това не е недостатъчно. Сега ти можеш да си избереш от този дюкян каквото пожелаеш: най-хубавите дрехи, велурени ботуши, платове — вземи всичко, което ти трябва.

— Аз съм дервиш! Имам грубо вълнено наметало и то ми е достатъчно. Но ще се възползвам от щедростта ти, само за да облечеш моята съвсем гола сянка. Тя ме следва навсякъде, но си няма нищичко, с което да прикрие отслабналото си тяло.

Търговците се засмяха.

— Ти се шегуваш, дервишо! Как е възможно да се облече сянка?

— Ами ето я, тя стои пред вас! — и мъдрецът посочи с ръка към бедното момченце Туган, облегнало се на стената.

Болният търговец плесна с ръце.

— Хасан, — обърна се към приближилия се слуга, — заведи това момче в дюкяна, където се продават готови дрехи, и го облечи така, както би облякъл пътник, заминаващ на далечен път.

— Всичко ли да му дам?

— Облечи го от глава до пети и му дай всичко необходимо: чекмен, риза, шалвари, чорапи, ботуши, пояс и тюрбан. А ти, уважаеми „джихан-гешт“, страннико всемирен, ела довечера при мен. Хасан ще ти каже как да намериш дома ми.

Слугата поведе дервиша и смутения Туган към дюкяна, където имаше най-различни дрехи: мъжки, женски и детски. И макар Хасан да им предлагаше да избират от най-доброто, хаджията посочи само онова, което бе здраво и удобно за път.

Когато момчето излезе от дюкяна облечено като син на гурганджски жител, със синя чалма около главата, Хасан подаде на спътника му кожена кесия и каза:

— Моят стопанин, почтеният Махмуд-Ялвач, поръча да ти дам също тези пет златни динара, за да не изпитваш никаква нужда по пътя. Освен това в двора на господаря ми те чака оседлано твоето магаре. Можеш да си го вземеш по всяко време. Явно си направил голяма услуга на моя стопанин? Той рядко е толкова щедър.

Вечерта Хаджи Рахим посети търговеца, който го чакаше в красива беседка, закътана сред голяма градина. Когато изпиха по чаша златист чай и слугата се отдалечи, търговецът попита шепнешком:

— За какъв златен сокол говореше днес?

Дервишът извади от гънките на пояса си златната пластинка с изрязаната на нея птица и я подаде на Махмуд-Ялвач. Той рязко я грабна и я скри в пазвата си.

— Запомни ми думите — каза след това. — Каквото и да се случи, дори и да се взриви Вселената, ако чуеш за мен, можеш смело да дойдеш в дома ми. Винаги ще ти помогна. Какво ще правиш в Гургандж?

— Утре заминавам за Бухара. Страхувам се да остана тук, където над главата ти непрестанно виси меч, без да подбира дали си прав или не. Не, по-добре тояга на странник и далечен път.