Василий Ян
Чингис хан (50)

Глава четвърта
„Черният конник“

Хаджи Рахим и Туган тръгнаха на път вечерта и се вляха във върволицата заселници, които се връщаха от пазара с празни кошници. Постепенно всички спътници един след друг свърнаха встрани, към обгорените си жилища.

Дервишът вървеше с равна, умерена крачка, като по навик си напяваше арабски песни. Туган вече бе много израснал, изпод синята му чалма, както подобава на юноша, се показваше дълъг черен кичур коса и падаше на рамото му. Той, метнал на гръб пътната си торба, като се подпираше на дълга пръчка, леко изтичваше по срещнатите хълмчета, вглеждаше се в далечината и в топящите се в сивосинкава мъгла планини, оглеждаше се наоколо, като се стараеше да види и запомни всичко. Сега живееше пълноценен, щастлив живот, особено радостен след тежките месеци в мрачното влажно подземие на гурганджската тъмница.

Черното магаре, помръдвайки с дългите си уши, ситнеше със здрави копитца. В натоварените отгоре му торби имаше книги, свитъци със стихове от арабски и персийски поети и запас храна за няколко дни.

Понякога в далечината се вдигаше облаче прах, след това иззад дърветата се появяваха неколцина монголски конници, обкръжили знатен началник „даругу“ или охраняващи бавно крачещи камили, натоварени с торби зърно. Един от монголите се отделяше от другите, препускваше към Хаджи Рахим и започваше да крещи:

— Кой си ти? Къде отиваш?

Хаджи Рахим мълчешком побутваше шапката си към тила и на челото му блясваше прикрепената към тънък обръч златна пластинка с изображение на летящ сокол. Тогава бавно се отпускаше вдигнатата с камшик ръка и монголът, възкликвайки: „Байартай! Урагш!^[1]“ рязко обръщаше коня си и препускаше да догони своя отряд.

А дервишът, нахлупил отново над челото си островърхата си шапка, продължаваше да крачи и запяваше нова песен:

Крачи напред, верни мой Бакире, с песента.

Из местата, дето е опасно да се скита живата душа.

Премного хора своят жизнен път завършиха в постеля.

И само за страхливеца е страшно на пясъка червен да падне…

В пустинно място иззад един хълм неочаквано изскочиха четирима конници и спряха напречно на пътеката.

— Стой! — закрещя един от тях, старец с дълбоки бръчки по загорялото до черно лице. — Как се казваш?

— Доволство, простор и благополучие на теб! — отвърна дервишът. — Защо ти е името ми?

— Познах те! Няма да ми се изплъзнеш! Ти беше писар при мюсюлманина Махмуд-Ялвач, срамно продал се на монголите. Помагаше му да грабите народа и затова ще опиташ острието на меча ми!

— В думите ти има две капки чиста истина, а всичко останало е мътен поток от черни лъжи.

— Как така лъжи? — възкликна яростно старецът и измъкна от ножницата си крива сабя.

— Вярно, че бях писар при почтения мюсюлманин Махмуд-Ялвач, вярно, че съм достоен за смъртта и ще я видя, та кой може да й избяга? Но никога никого не съм ограбвал, само записвах на дълги списъци заграбеното от монголите, пишех прошения от всички обидени, които идваха при Махмуд-Ялвач с жалби и молби да се застъпи за тях.

— Ако ти, дервишо, не искаш още тук, на това място да загубиш калпака си, заедно с главата — продължи да крещи старецът, — то веднага ще ни последваш и не се опитвай да избягаш.

— Винаги отивам там, където ме повикат — невъзмутимо отвърна Рахим. — Но ти не ми каза своето име. От кого да се оплача на Аллах, ако ни завлечеш към гибел?

— Преди да те съди Аллах, ще те съди мечът на „черния джигит“ — отвърна един от конниците. — Няма да ти е до шеги с нашия предводител.

Конниците свърнаха от пътя и се отправиха на север, навътре в нажежените жълти пясъци. Рядка жълта трева, тук-таме стръкове проскубан тамариск^[2] и бързо разбягващи се гущери, придаваха на местността мрачен и унил вид. Туган шепнеше на Хаджи Рахим:

— Нима е настанал краят ни! Защо се съгласи на този ненужен път! Как тихо и щастливо си живеехме в Самарканд!

— Не трябва да роптаеш предварително — отвърна дервишът. — Днешният ден още не е свършил, а бъдещето е пълно с изненади.

Дълго вървяха пътниците, все на север. Накрая на кръстопътя на две едва забележими пътечки конниците се спряха. Един от тях се изкачи на хълма, дълго се взира на всички страни, след това посочи с ръка на запад и извика:

— По-бързо, по-бързо тук! Слънцето залязва.

Вече в пълна тъмнина хаджията заедно с другите се приближиха към ярко пламтящ огън, накладен на дъното на сух овраг. Завързаха зад гърбовете им ръцете на дервиша и на Туган, на шиите им надянаха примките на ласа, за да не си помислят пленниците да се скрият в тъмнината. Старецът, който ги задържа, поведе и двамата към огъня и им заповяда да коленичат. До тях доведе и магарето.

До огъня на малко килимче седеше, прибрал крака под себе си, мършав, слаб тюркмен. На загорялото му бронзово лице рязко изпъкваха блестящи кръгли очи. До него на килима лежеше прав меч-кончар.

Къде съм виждал този джигит? — мислеше Хаджи Рахим, гледайки тюркмена. — Несъмнено това е „черния конник“…

Той носеше черен чекмен, черна шапка, кипната на тила, а недалеко бе завързан висок вран кон. Около огъня седяха двайсетина джигита в износени дрехи, но с отлично сребърно оръжие. Гледаха доведените пленници — някои насмешливо, други злобно.

Един от джигитите свали от черното магаре платнената торба и извади от там питки, вързопче със стафиди, пъпеш и къс кисело сирене. След това внимателно остави другата торба с брашно и извади третата. В нея се оказа кутия с мастилница, няколко книги и свитъци и оръжейни инструменти.

Джигитът с кръглите очи взе една книга, повъртя я в ръце, прелисти няколко страници и каза:

— Тук, навярно, са написани хадиси и наставления, които дългобради тлъсти имами набиват в главите на своите слаби гладни ученици?

— Не, славни воине — отвърна Хаджи Рахим. — Тази книга е за великия Искендер, завоевателя на света.

— Бих искал да послушам за този храбър воин! Но на теб не ти остана време. Сега Азраил^[3] ще отнесе душата ти.

Старецът, който доведе дервиша, отведе магарето настрани, без да бърза извади от пояса си дълъг тънък нож, с какъвто месарите обикновено колят овните, и сграбчи дервиша за гушата.

— Ей, дядо, почакай, преди да го заколиш — извика някой. — Нашият предводител иска да разбере какво е написано в другите книги.

Полузадушеният дервиш прохриптя:

— В едната книга са описани подвизите на славния барс на пустинята Кара-Бургут, страшилището на керваните…

— Почакай! Остави го, старче!… — каза главатарят на шайката и внимателно започна да прелиства книгата, да разглежда рисунките, изобразяващи битки между воини.

Старикът отблъсна Хаджи Рахим и се отдръпна, ругаейки. Хаджията гледаше тъмното небе с ярки звезди, червения играещ пламък на огъня, суровите лица на седящите, пустинния пясък наоколо и мислеше: „Откъде ще дойде спасението? Ако над мен, скитника, не се смили никой, тези воини трябва да се смилят над момчето оръжейник, измъкнало се от мрака на шахското подземие. Но дори когато пада надолу в пропастта, дервишът не трябва да унива: плащът му може да се закачи за издадена скала или да го подхване крилото на прелитащ орел…“ А Туган шепнеше до него:

— Нима не виждаш, че е ударил последният ни час?

— Денят още не е свършил — отвърна брат му. — Пред нас е дълга нощ. Кой може предварително да каже какво ще ни донесе тя?

„Черният конник“ остави книгата в жълта кожена подвързия на килима пред себе си и каза:

— Не остана много до утринните звезди. Можем да не бързаме с присъдата над този слуга на неверниците. Нека послушаме скиталеца, нека ни разкаже за подвизите на някой смел богатир.

Туган прошепна:

— Нима така унижен, застанал на колене, ще им разказваш? Не казвай нито дума. По-добре веднага да ни убият!

— Потърпи — отвърна Хаджи Рахим. — Нощта е дълга и бъдещето може да се окаже необичайно…

— Давай, говори! — дочуха се гласове. — Може би в клетка славеят ще пее по-добре, отколкото на свобода.

— Тогава слушайте — започна Хаджи Рахим. — Сега ще ви разкажа не за Искандер Двурогия, не и за Рустем и Зораб, а за славния степен разбойник Кара-Бургут и за тюркменската девойка Гюл-Джамал…

При произнасянето на думата „Гюл-Джамал“ главатарят на шайката бързо погледна дервиша и веждите му учудено се повдигнаха. После полегна на дясната си страна; подпря се на лакът и с черните си пламтящи очи започна внимателно да се взира в завързания разказвач.