Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нашествието на монголите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чингиз хан, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2016)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Василий Ян

Заглавие: Чингис хан

Преводач: Гергана Стойчева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Ирина Галчовска — Гея 11“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Технически редактор: Валентин Иванов

ISBN: 954-361-002-9; 978-954-361-002-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/873

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта
На острова на Абескунско (Каспийско) море

Кой ще ми върне обратно войската

И ще отмъсти за поражението?

Кой ще възвърне владенията ми,

Кой ще ги отнеме от врага?

От турска легенда

Шах Мохамед стигна до окръг Диануй и тайно спря край град Амол. Местните емири се представиха пред него, изразиха почитта си и готовност да му служат. От предишната голяма свита на шаха не беше останал почти никой. Изнемощял до крайност, съвсем болен, той се съвещаваше с най-старшите емири, които се ползваха с доверието му, и изпълнен с отчаяние, непрекъснато казваше:

— Ще се намери ли на земята спокойно място, където ще мога да отдъхна от татарските мълнии?

Тогава всички признаха, че най-добре ще бъде, ако шахът с лодката си потърси убежище на един от островите в Абескунско море. Като последва този съвет, владетелят замина за един неголям остров в морето, който беше съвсем пуст, без никакви признаци на живот[1].

На този остров скоро дойдоха синовете му: Озлаг шах, Ак шах и Джалал ад-Дин. Тук Хорезъм шахът написа указ, в който вместо малолетния Озлаг шах назначи за наследник на престола си Джалал ад-Дин, когото по-рано беше преследвал и унижавал.

— Сега само един Джалал ад-Дин е способен да спаси държавата — призна Мохамед. — Той не се бои от враговете, а тъкмо обратното, сам търси битката с тях. Кълна се, че ако след победата на Джалал ад-Дин Аллах върне отново могъществото ми, то тогава само милосърдието и правдата ще царуват в моите владения.

След това падишахът препаса своя меч с елмазена ръкохватка на Джалал и му даде титлата „султан“. Заповяда на по-младите му братя да му се закълнат във вярност и послушание.

Като получи меча на Хорезъм шаха, султан Джалал ад-Дин каза:

— Получавам управлението над царството на Хорезъм, когато то е завзето от татари. Встъпвам в началство над войски, от които е останало само името, те са разпръснати като листа след буря. Но в тази тъмна нощ, спуснала се над мюсюлманските страни, аз ще запаля в планините бойните призивни огньове и ще започна да събирам смелите.

Новият султан се прости с баща си и се устреми обратно за нови битки. Тръгнаха си и всички останали, а Мохамед остана сам на пясъчния остров в Абескунско море.

Докато от брега се отделяше грубата насмолена лодка, Хорезъм шахът стоеше на пясъчната ивица и гледаше мрачен и замислен. Гребците туркмени вдигаха голямото сиво платно, а синовете на шаха и астрабадският емир стояха в лодката, скръстили ръце, без да смеят да се обърнат, докато към тях е устремен погледът на господаря им.

Платното се изду от вятъра, лодката потрепна, започна да пори вълните и бързо да се отдалечава по посока на мъгливите Сини планини.

Сега и последните връзки на Мохамед с родината му и с вечно недоволните му бунтуващи се поданици бяха прекъснати. Вече не го заплашваха нито татарските набези, нито мрачната сянка на рижия Чингис хан. Тук вече няма да стигнат преследвалите го по петите Джебе и Субетей.

Тук, сред безпределната морска равнина, можеше с горест да си спомня миналото, спокойно да оцени настоящето и без да бърза, да обмисля бъдещето. Имаше храна за цял месец: астрабадският управител остави в долчинката между пясъчните хълмове плъстена юрта, прати котел, чувал с ориз, овча мас, кожено ведро, топор и други необходими вещи. Сега шахът ще стане дервиш; сам ще си готви всеки ден храната.

Лодката вече беше съвсем далече, а Мохамед още стоеше, потънал в мисли. След това легна на сухия горещ пясък и задряма, нагрят от слънцето и облъхван от лекия морски ветрец.

Шумолене и шепот го пробудиха. Счуха му се думи: „Голям е, силен е…“

Чии гласове могат да се чуят на този пустинен остров? Пак ли врагове? Шахът се разсъни. На хълмче, насред храсти и сивкава трева, се мярна и веднага се скри глава с черна овча шапка. Мохамед нямаше оръжие — лъкът, стрелите и брадвата бяха в юртата. Шахът бързо се изкачи на възвишението. Няколко босоноги човека в дрипи бягаха през глинестата равнина, а сред тях се клатушкаше на четири чуканчета някакво страшно същество.

„Наредих на астрабадския владетел да ме закара на напълно пуст остров! Откъде се взеха тези хора?“

Разтревожен Мохамед се отправи към юртата си. Над нея се виеше пушек. На площадката отпред в полукръг седяха около десет чудовища. Какви бяха тези лица, почти загубили човешки образ? Подпухнали, алени лъвски мутри с огромни рани и язви.

— Кой си ти? — завика един от седналите. — Защо си се домъкнал тук? Нас отвсякъде ни гонят и ние заехме този остров.

— А вие кои сте?

— Ние? Прокълнати от Аллах. Днес дойдохме на този остров да ловим риба.

— Нима не виждаш? Всички сме прокажени, още сме живи, а се разпадаме като мъртъвци. Погледни, на този му окапаха всички пръсти. На този му паднаха стъпалата и ръцете до лактите, и ходи на четири крака като мечка. На този му изтече окото, на другия се разпадна езикът, и стана ням…

Мохамед мълчеше и мислеше с тъга за лодката, която като черна точка се отдалечаваше към далечния бряг.

— Всички се молехме Аллах да ни помогне. Той се смили над нас и ни изпрати теб.

— Че с какво мога да ви помогна аз?

Един от седящите се изправи. Той изглеждаше най-силен и най-висок от всички и държеше брадва в ръка.

— Аз съм шейхът на нашето братство и тук, в царството на прокълнатите, всички трябва да ми се подчиняват. Който не изпълнява заповедите ми, ще бъде убит. Ти си здрав и як. Приемаме те в общността ни. Ти ще теглиш мрежите, ще носиш вода и дърва, не всички от нас могат да го правят. В тази юрта, изпратена ни от Аллах, намерихме котел, ориз, брашно, гърне с масло и сланина. Сега ще живееш с нас и ще свалиш дрехите си; ще ги носим всички по ред, а на теб дрехи не ти трябват.

Мохамед се обърна, като почти се задушаваше, и побягна към брега. Прокажените тръгнаха след него, събраха се на върха на хълмчето и оттам го наблюдаваха. Хорезъм шахът отиде на пясъчната ивица, събра сухи клони, изхвърлени от морето, струпа ги и запали огън. Стълбът гъст дим се закълби и се понесе към небето.

„От брега ще видят този пушек, ще доплава лодка и ще ме отведе обратно на земята — мърмореше Мохамед и мислеше само за лодката, която се изгуби в мъгливата далечина. — Нищо, че там има война, нищо, че там препускат татарските конници, но там са живи, здрави хора. Те враждуват, страдат, плачат, смеят се и животът сред тях ще е същинско щастие след този остров на живи мъртъвци“.

След петнайсет дни, според обещаното, до острова доплава лодка. В нея пристигна с няколко джигита пълководецът на Хорезъм шаха Тимур-Мелик. Не им се удаде веднага да намерят господаря си. Той лежеше на брега напълно гол. На главата му бе кацнала врана и кълвеше очите му.

Тимур-Мелик обходи острова и намери криещите се в храстите изплашени прокажени. Попита ги какво се бе случило на острова и те му разказаха:

— Видяхме, че всички в лодката се кланяха до земята на този човек, който остана на нашия остров, и го наричаха падишах. А ние добре знаем от старците, че ако прокаженият облече дреха, носена от шах или султан, то болният ще оздравее и раните му ще се излекуват. Само заради това свалихме дрехите от този човек. Канехме го да се храни с нас, носихме му храна, но той отказваше да яде, през цялото време подклаждаше огъня и лежеше ето така, мълчаливо, като сега. Убедихме се, че той не е султан, защото никой от нас не се излекува.

— Позволи ни да ги избием! — извика единият джигит.

— Само не с нашите саби, за да не се изцапат светлите остриета с отвратителната им кръв — отвърна друг воин и прониза със стрела корема на шейха на прокажените. Той с отчаян вик хукна да бяга, а след него побягнаха и всички останали прокажени.

— Оставете ги! — извика Тимур-Мелик. — Те вече са наказани от Аллах. Аз съм много по-нещастен от тях! През целия си живот се бих за величието на шаховете на Хорезъм. Проливах кръвта си с вярата, че Хорезъм шахът Мохамед е новият непобедим Искендер и че в деня на народна скръб той ще поведе безстрашната мюсюлманска войска към славни победи. Сега ме е срам за раните ми, жал ми е за младите години, напразно пропилени за защита на лъжливия пустинен мираж. Ето, лежи този, който имаше огромна войска и можеше да покори вселената, а сега няма сили дори да мръдне с ръка, за да изгони враната. Лежи, забравен от всички, без шалвари, за да се прикрие, без шепа родна пръст за своя могила. Достатъчно бях воин![2] Не са достатъчно сълзите ми, за да измия горчивите грешки, които ме изгарят…

Тимур-Мелик измъкна кривата си сабя, настъпи я с крак и я пречупи. Сам загърна тялото на шаха с плата на тюрбана си и прочете над него единствената кратка молитва, която знаеше. Джигитите изкопаха с ножове в пясъка яма и погребаха в нея трупа на Мохамед, шахът на Хорезъм, бившият най-могъщ от мюсюлманските владетели, завършил живота си безславно като треперещо пред ножа на касапина козле.

Тимур-Мелик напусна острова и тръгна с джигитите си да търси султан Джалал ад-Дин, за да му разкаже за смъртта на баща му. Казват, че много години след това той се скитал като прост дервиш, бродейки из Арабия, Иран и Индия.

Бележки

[1] През 13-ти век нивото на Каспийско море е било различно и в него е имало острови, които впоследствие са изчезнали. — Б.а.

[2] Някои историци твърдят, че много години след това Тимур-Мелик се завърнал в Средна Азия облечен като дервиш. Той е бил разпознат от монгол, когото бил ранил преди години в битка и по заповед на управителя на окръга Тимур-Мелик е екзекутиран. — Б.а.