Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нашествието на монголите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чингиз хан, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2016)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Василий Ян

Заглавие: Чингис хан

Преводач: Гергана Стойчева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Ирина Галчовска — Гея 11“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Технически редактор: Валентин Иванов

ISBN: 954-361-002-9; 978-954-361-002-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/873

История

  1. — Добавяне

Глава шеста
Летописецът на шаха

„Той тръгна към мен, въпреки далечното разстояние между домовете ни, въпреки дългото пътуване и ужасите на пътя.“

(Ибн-Хазъм 9-ти век)

Тътрейки краката си в жълти велурени ботуши, старецът прекоси двора и се качи на терасата.

— Ела с мен, пътниче!

Дервишът влезе след стареца в стая с кирпичен под и разстлани покрай стените тесни пътечки. На полиците в една ниша стояха две сребърни кани и стъклена иракска ваза. Таванът на стаята бе от изкусно преплетени боядисани греди и имаше отвор за дима. В средата на стаята в квадратна вдлъбнатина димеше мангал с въглища. По дължината на задната стена стояха три отворени, обковани с желязо сандъка и в тях се виждаха подвързани в жълта кожа големи книги.

Хаджията подпря до вратата тоягата си и другите вещи. Свалил обувките си, пристъпи към стареца, подви колене и се отпусна на пети.

— Бент-Занкиджа! — с дрезгав глас извика старецът.

Влезе момче в дълъг до петите раиран халат и светлосиня чалма, скръсти ръце на корема си, поклони се и зачака заповеди.

— Вземи този златен динар. Дай го на стария Саклаб и му обясни така: „Отиди, дядо Саклабе, на пазара, на тази редица, дето седят индусите сарафи пред сандъци със сребърни и златни монети. Тези сарафи продават пумпали и кости за игра. Избери най-сивобрадия и го помоли да оцени тази монета: истински ли е този златен динар?“ Ако сарафът индус каже, че няма измама, то нека го размени за сребърни дирхеми. Като вземе среброто, нека Саклаб да отиде до редицата, където пътниците могат да се насладят на изобилие от храна, и да купи всичко, което сега ще ти изреди този почтен човек, търсещ истината.

— Какво трябва да купи слугата? — обърна се момчето към дервиша.

Той го изгледа внимателно. Нежните черти на лицето му се сториха странно познати. Къде ли го е виждал? После каза:

— Нека слугата да вземе със себе си кошница и да купи това, което би купил за брат си, ако не го е виждал много години. Нека сам избере.

Старецът повика със знак при себе си момчето и му каза на ухо:

— Нека Саклаб на връщане от пазара да не влиза тук както обикновено, одърпан и парцалив, а първо да облече моя стар халат. А ти, след като му дадеш динара, се върни и вземи със себе си мастилница, калеми[1] и хартия, за да записваш неговите думи.

Момчето се скри, но скоро се върна с хартия и прибори за писане.

— Кажи ми, пътниче, първо твоето име, откъде си родом и как си попаднал в Славния Багдад?

— Казвам се Хаджи Рахим ал Багдадй. Роден съм в малко селце близо до Басра. Готов съм да ти отговоря на всички въпроси, но преди това позволи ми да запитам нещо друго, което тревожи моето сърце.

— Добре, говори — подкани го старецът.

— В Багдад учих в голямо медресе[2], при най-известните учени. Между учениците, които заедно с мен търсеха светлината при тези факли на знанието, имаше един юноша, винаги тъжен и мълчалив, отличаващ се със страстно прилежание. Когато му казах, че искам да надяна „пояса на скитничеството“, да хвана „тоягата на странстванията“ и да се отправя към славния Гургандж, благородната Бухара и прекрасния Самарканд, този юноша се обърна към мен със следните думи: „Хаджи Рахим ал Багдадй, ако попаднеш в богатия град на Хорезъм шаховете — Гургандж, то отиди в третата улица, пресичаща главния път от пазара към Западните врати, намери там дома на ковача и търговеца на оръжие Кара-Максум и разбери дали са живи там моите почтени родители. Разкажи им за всичко, което аз правя в Багдад. Когато се върнеш тук, ще ми разкажеш всичко, което узнаеш.“ Аз му обещах и тръгнах на път. Но вятърът на случайността и бурята на изпитанията ме подхвърляха в различни краища на света. Аз вървях под палещите лъчи на индийското слънце, преминах далечните пустини на Татария[3], достигнах до Великата стена, пазеща царството на китайците от набезите на татарите; посетих брега на ревящия океан, промъквах се през стръмните снежни планини Тяншан и навсякъде срещах мюсюлмани. Така изминаха много години, докато най-накрая попаднах в Гургандж, на тази улица, която ми посочи моят багдадски приятел. Намерих и дома, и портичката под белоснежната акация, и накрая ето че беседвам с тебе, чудотворецо. Ти вероятно помниш юношата, живял тук, в този двор, и напуснал града преди петнайсет години?

— Как се наричаше този юноша? — попита строго старецът.

— Там, във високия дворец на знанията, той се казваше Абу Джафар ал Хорезъмй (от Хорезъм).

— Как се осмели да произнесеш това име, нещастнико! — разкрещя се старият мирза[4] и пяна покри устните му. — Знаеш ли ти, че това е най-великият грешник? Въпреки младата си възраст, той покри с позор и себе си, и своите родители и едва не хвърли в морската бездна на нещастието всичките си роднини.

— Но нали е бил много млад? Какво толкова е могъл да направи? Убил ли е някого, или е посегнал на благородния бек?

— Този ужасен Абу Джафар, за голямо съжаление, от млада възраст се отличаваше с големи способности и усърдие. Учеше с другите ученици при нашите най-добри учители, стараейки се да овладее и четенето, и красотата на изящното писане, и дълбокия смисъл на великата книга Коран. Той преуспяваше във всичко и започна успешно да реди стихове, подражавайки на Фирдоуси, на Рудаки, и Абу Саид. Но неговите стихове не бяха за наставление на другите, а само за съблазън на лековерните…

Беловласият продължи шепнешком:

— Този нещастен юноша започна да волнодумства. Позволи си да спори със сивобрадите улеми[5] и имами[6], хвърляйки във възмущение другите простодушни слушатели. Най-накрая, когато имамът му каза: „Ти вървиш по пътя не към рая, а към огнената пропаст на ада“, Абу Джафар дръзко му отговори: „Махни се от мен и не ме викай в рая! Докато ти проповядваш за броеници, за мястото за молитви и въздържание, аз си мисля, не е ли все едно дали ще отида в джамията на Мохамед, или в манастира на Исус, където звънят камбани, или в синагогата на Мойсей. Аз търсих навсякъде, но не намерих бог, бог няма, него са го измислили онези, които търгуват с името му. Моята светлина, моят водач е Абу Али Хосейн ибн Сина[7]“. Тогава светите имами го проклеха и заповядаха на стражите да го заловят. Искаха да отрежат отровния му език и двете му ръце на градския площад, за да не може повече да съчинява своите развращаващи стихове. Но Абу Джафар изчезна, скри се с ловкостта на змия. Отначало мислеха, че баща му от жалост крие някъде престъпния си син. Ето защо самият Хорезъм шах Мохамед, научил за цялата история от имамите, заповяда да хванат бащата, да го хвърлят в мрачен зандан и да му окачат верига с надпис: „Завинаги, чак до смъртта“.

А ако бащата умре, то вместо него шахът заповяда да затворят следващия най-близък роднина и така дотогава, докато Абу Джафар не се предаде доброволно.

— И бащата досега е в затвора? — тихо попита дервишът.

Разширени, очите му святкаха, а лицето му стана сиво като на мъртвец.

— Бащата умря, не издържайки на влагата, тъмнината, страшните кърлежи и дървениците в тъмницата. Изпълнявайки заповедта на Хорезъм шаха, палачите хванаха по-малкия му син Туган, надянаха му същата верига и го хвърлиха в същата тъмница.

— Какво престъпление! — прошепна странникът.

— Много ми е жал за това момче Туган — продължи старецът. — Аз много се грижех за него. Не исках той да тръгне по следите на своя покварен по-голям брат и се стараех да го просветя. Туган се учеше при мен на четмо и писмо, но повече го влечаха занаятите и воинските забавления. Ето защо го дадох да се обучава при ковача Кара-Максум, който му показваше как да изработва отлично оръжие. Сега при мен на мястото на Туган е малко сираче, дъщеря на робиня, Бент-Занкиджа. Тя се оказа много способна — чете, пише и запаметява разни стихове и песни. С годините очите ми започнаха да ослепяват, всичко пред мен се раздвоява и вместо една, виждам наведнъж три луни. Бент-Занкиджа стана мой помощник, писар. Тя записва моите беседи и преписва книги. Ето я, стои пред теб с калем в ръка.

Тогава дервишът разбра, че преписвачът със светлосиня чалма всъщност е момичето, неотдавна излязло с лопатата през портичката. Изгледа я втренчено и наведе очи, без да посмее да попита за другата девойка, която бе видял точно тук, на същото място, когато беше на шестнайсет години.

Като пропъди обхваналото го вълнение, Хаджи Рахим възкликна:

— Нима не си чудотворец? Ти си обучил девойката на тънкостите на четмото и писмото и така тя има право да навие около главата си тюрбан с такъв възел, с какъвто се гиздят само мирзите. Виждам, че твоят дом е изпълнен с грижа за знания.

Старецът сплете тънките си пръсти и спря неподвижен поглед върху дервиша.

— Сега ми разкажи за себе си, дълго ли още имаш намерение да странстваш?

Непознатият тръсна разрошена глава и впи в стареца пламнали черни очи.

— Мой баща е гладът, гонещ ме през пустинята. Моя майка — нуждата, изплакала от скръб очите си, защото няма мляко в гърдите си за новороденото. Мой учител е страхът пред меча на палача. Но аз чувам глас: „Не тъжи, дервишо, ти винаги си вършил онова, което е достойно за теб!“

Старият мирза поклати глава:

— Ти си богат със знания и всеки съдия или управител на окръга може охотно да те вземе при себе си за писар. И аз още сега бих могъл да те взема за преписвач на книги в библиотеката на шаха. Там има уникални, редки книги, никому неизвестни даже по заглавие. Те трябва да се препишат, за да не се загубят за човечеството. Защо ти е да бродиш по пътищата? Нима те привличат скитането и прахта, мръсотията и камъните под краката?

Дервишът заговори глухо:

— На мен ми казват: „Защо не украсиш своето убежище с пъстри килими?“ Но, „когато се понесе призивният вик на героите, какво прави певецът с песента си?“ „Когато конят се носи в битка, как аз мога да полегна между цъфтящите рози?“[8]

Старецът, преизпълнен с учудване, разпери ръце.

— За какви войни говориш? Кой може да заплашва великолепния султан, най-силния от всички мюсюлмански владетели? Огньовете на чуждите бойни лагери ще се запалят едва тогава, когато той сам поиска да воюва…

— Страшен огън се движи от изток и всичко ще изпепели.

Старецът поклати глава.

— О, не! Докато Хорезъм шахът държи меча в ножницата му, всичко ще е тихо в долината Маверанагр и по всички граници на царство Хорезъм.

В стаята безшумно влезе стар роб с тежка верига на краката, захваната с каишки за пояса му, и внесе кошница с изобилна храна, купена за удивителния динар. Върху изтощеното му тяло бе наметнат къс раиран халат, дългите му полусиви коси падаха по раменете. Той разстла върху килима копринена покривка и нареди отгоре й питки, бадемови пирожки, чашки с мед, шамфъстък, бадеми, стафиди, захаросани парченца пъпеш и други сладкиши.

— Ще ми позволиш ли да поговоря с този стар роб?

— Говори, почетни пътнико.

— Откъде си родом, бащице? — попита дервишът.

— Отдалече, от руската земя. Аз живеех с баща ми, рибар на брега на голямата река Волга, а по тукашному я наричат Итил. Мене още като малък ме хванаха джигитите на съседния суздалски[9] княз. Княз по нашему е равно на ваш хан или бек. Нашите князе воюват помежду си и който победи, той взема от победения в плен и мъжете, и жените, и девиците, и децата. След това продава като овце всички в чуждоземна страна. Така мен и сестричката ми продаде на български търговци. Те ни отведоха в своя търговски град Биляр, на река Кама, а оттам всички пленници, и мен с тях, ни подкараха през пустинята тук, в Гургандж. А къде са продали сестричката ми — не знам. Отдавна беше това. Ето и косите ми побеляха като стар козел, а все още ми се иска да видя родния кишлак[10] на високия стръмен бряг на реката. Научих се да говоря по тюркменски и по персийски. Ако не бяха другите пленници от нашите, сигурно съвсем щях да забравя родната реч. Със земляците понякога се срещаме на пазара и си разменяме по някоя родна дума. Много от тях са тук, вървят и дрънчат с вериги.

— Как се казваш? — попита дервишът.

— Тук ми казват Саклаб, а нашите пленници ми викат както преди: „Дядо Слава“. Прости ми за смелите думи — и старецът се поклони на дервиша до земята, — но чух, че ходиш по далечни страни и точно като светец можеш да правиш от медни дирхами златни динари. Значи за теб ще е шега да ме откупиш от моя господар. Откупи ме и аз ще ти служа вярно и честно. Може би и в нашата страна, при руснаците, да отидеш, тогава и мен ще вземеш със себе си.

— Искаш да подмамиш роба ми ли? — намръщи се стопанинът.

— Къде ще мисля за роб — отвърна дервишът. — Аз самият живея като бедняк и се прехранвам с шепа олющено просо, ако ми го подаде щедра ръка.

— Явно тук, в далечната чужбина, ще се склони бедната ми глава? — промърмори с въздишка Саклаб, а на висок глас каза: — Заповядайте да опитате нашата трапеза! После внимателно пристъпи по килима, за да поднесе меден тас и пъстра кана с вода.

Мирза-Юсуф и дервишът измиха над таса ръцете си, изтриха ги с извезана кърпа и мълчаливо пристъпиха към яденето. След като опита от всички ястия, Хаджи Рахим произнесе учтиви думи на благодарност и поиска позволение да се оттегли.

На пустата улица той дълго стоя в сянката на дървото, загледан в старата порта.

„Няма да ми се удаде повече да видя този дом, в който добрият старец някога ме учеше да държа тръстиковото перо и да пиша първите букви. Не пожалих за него единствения ми златен динар, само за да мога по-дълго да съм с него и да слушам родния му, толкова близък за мен глас… А сега — отново на път!“

Мирза-Юсуф дълго гледа към вратата, зад която се скри странният гост.

Когато влезе Бент-Занкиджа, тя се обърна към него:

— Добри ми дядо Мирза-Юсуф! В моето сърце като змия се загнезди мисълта, че този дервиш Хаджи Рахим ал Багдадй много прилича на нашия избягал свободомислещ Абу Джафар, само дето е обрасъл с брада, почернял е от жегата и е трудно да познаеш в него предишното момче…

— Мълчи или нещастието ще се сгромоляса над нашия дом! Нима бих разговарял с безбожника, прокълнат от светите имами? Никога повече не ми говори за този гост. Живеем в такова време, когато до всяка пролука е допряно ухото на злобата и подслушва какво шептят нашите уста. И денем, и нощем ние сме длъжни да помним думите на поета: „Единствено мълчанието е могъщо — всичко друго е слабост“.

— Да мълча даже пред приятелите? Но нима този велик поет не е казал: „Заключи уста пред всички, освен пред приятеля“? Цял живот да мълчиш — не! По-добре смърт, но с песен и весела шега!

— Замълчи, замълчи! — завика старецът. — О, боже, помогни ми! Колко съм самотен! Нощта се простира, а повестта за великия Хорезъм шах още не е стигнала своя край. Аз все чакам от него славни подвизи, а виждам само екзекуции и никакви велики дела. Боя се, че героят ще се окаже каменен идол, празен отвътре, и в тази кухина летят само златисти молци и пълзят отровни скорпиони… Аллах, отправи взора си към мен и ме просветли!…

Бележки

[1] Калем — остро наострен камъш, служещ вместо перо. — Б.а.

[2] Медресе — висше духовно мюсюлманско учебно заведение. — Б.пр.

[3] Татария — така са наричали тогава територията на днешна Монголия и Западен Китай. — Б.а.

[4] Мирза — персийска почетна титла, означаваща ученост. — Б.пр.

[5] Улем — мюсюлмански преподавател в богословско учебно заведение. — Б.а.

[6] Имам — мохамедански духовник, висш духовен съновник на мюсюлманите. — Б.пр.

[7] Абу Али Хосейн ибн Сина (ок. 980–1037) — известен учен, роден в Бухара. В Европа е наричан Авицена. Проповядва свобода на разума. Оставил е много книги по естествени науки, медицина, алхимия. — Б.а.

[8] Откъс от стихове на Ибрахим Монтесер (10-ти век) — Б.а.

[9] Суздал — град в границите на Киевското княжество (нач. на 11-ти век), съществуващ и днес. — Б.пр.

[10] Кишлак (от тюрк. — зимовище) — селище в Средна Азия, първоначално зимен лагер на номади и полуномади — Б.пр.