Василий Ян
Чингис хан (32)

Глава втора
Курбан-Къзък^[1] става джигит

— Хей, Курбан-Къзък, смешнико! Отсега нататък няма повече да човъркаш земята. Хорезъм шахът те назначава главен предводител на своите храбри войски! — без да слиза от коня, един джигит блъскаше с дръжката на камшика си по ниската, крива врата на колибата на Курбан.

— Каква нова беда се стовари върху ни? — вайкаше се слаба, прегърбена старица, майката на Курбан, докато креташе припряно от градината.

— Излизай бързо, Курбане! Защо спи денем? Сигурно се е напил.

— Кой ти мисли за пиене! — нареждаше старицата. — Първо цяла нощ дебна до канала, додето не тръгна водата, после поливаше своя участък, а после сам се би с четиримата съседи — искаха да отбият водата към своите ниви по-рано от уреченото време. Сега Курбан целият в синини лежи и охка.

Старицата се скри зад вратата на колибата, а оттам се показа Курбан. Той стоеше опърпан, търкаше очи и със страх се вглеждаше в конника.

— Селям на теб, бек-джигит! Какво иска началникът на окръга?

— Сам Хорезъм шахът те вика при себе си с кон, меч и пика да воюваш с незнайните яджуджи и маджуджи.

Прегърбен в дългата си дреха, Курбан се почесваше по гърба.

— Не се подигравай с мен, бек-джигит! Какъв воин съм аз? Нищо не умея да държа в ръце, освен мотиката и супената лъжица.

— Не е твоя и моя работа да разсъждаваме. Мен хакимът ме изпрати да обиколя всички селски старшини и да предам заповед всички селяни да се съберат незабавно — който има кон — на коня, който има камила — с камилата. Виж, утре трябва да се явиш при твоя бек, а той ще ви поведе — воини, такива смели като теб, на война. А който не се яви — главата му ще хвръкне. Разбра ли?

— Почакай, бек-джигит, обясни ми за какво става дума, какви са тия яджуджи-маджуджи?

Но вестителят шибна с камшика си сивия жребец и препусна. Само облачета прах се вдигнаха след него над пътя и после бавно заплуваха встрани.

— Курбане, сине, какво са намислили бековете, че си им притрябвал? — не спираше старицата, отпуснала се на земята до прага.

— Побеснели са явно. Ох, защо не издъхна нашата Рижка! Тогава нямаше да ме викат при хакима. — Курбан тръгна към рижата кобила, която пощипваше трева на междата. Малкият му син държеше края на оглавника й, застанал полугол, само с навити над коленете шалвари.

— Ей, Курбан-Къзък, какво стана? — викаха работещите на съседните участъци селяни, докато притичваха към него.

Курбан не отговори. Още го болеше цялото тяло от побоя. Погали кобилата, оправи рядката грива и прокара ръка по мършавия гръб и издадените й ребра.

— Не ни се сърди, Курбане! Сам знаеш: кучетата първо за кокалите ще се сбият, а после, дорде се огледаш, пак заедно се греят на слънце — увещаваха го съседите. — Заради водата и родният брат става звяр. Та кажи, Курбане, защо дойде джигитът на окръжния управител?

— Война… — промълви глухо Курбан.

— Война ли?! — повториха и четиримата и застинаха в учудване. — Каква война? Хорезъм шахът е най-силният владетел на света, неговата сянка покрива Вселената. Кой ще се осмели да воюва с него?

— А какво искат от нас? Нали ние не сме воини! Ние сеем хляб, после бековете ни го вземат, но да не ни закачат повече.

— Какво каза джигитът?

— Каза, че всички трябва да отиват на война, за да защитават земята ни. Който има кон или камила, трябва да се яви с тях при бека.

— А аз ще взема жената и децата и ще избягам с тях в планината или блатата. Какво да защитавам? Тази земя? Та тя не е наша, а на бека! Нека бековете със своите джигити да се бият за нея!

— Хорезъм шахът притежава войска от наемни кипчакци. Тяхна работа е да воюват. Досега те воюваха повече с нас, с орачите, бял ден не виждахме от тях.

— А ето, като ги налегна неволята, и се обърнаха към нас!

— Ей, гледайте! Задава се още една беда!

По пътя, вдигайки облаци прах, бързо се приближаваха конници, зад тях трополяха четири каруци с високи колела. Те спряха до паянтовата къща на Курбан и от талигата скочиха няколко слуги с дълги бели тояги.

— Елате насам! — повика единият ездач. Курбан и другите селяни се приближиха, поклониха се и скръстиха ръце на корема.

— Сигурно ме познавате. Аз съм окръжният хасиб, събирачът на данъци. Главният ковчежник Мустафа разпрати заповед до всички хасиби. Страната е застрашена от война, към нас от степта прииждат езичници-татари. Ако нахлуят в земите ни, всички ще заколят, добитъка и хляба ще ни вземат, и ние голи и гладни ще останем.

— А че ние и така сме голи! — начумери се старата майка на Курбан.

— А като дойдат враговете — продължаваше хасибът бирник, — дори и главите си ще загубим. Значи, нужни са много пари и хляб, за да въоръжим петстотин хиляди воини и всичките да нахраним. Затова шахът заповяда да се съберат данъци.

— Но ние всички данъци платихме току-що!

— Платили сте за тази година, а сега ще платите за следващата. Трябва да се плати сега. Ще започнем с първия. Чия е тази къща?

— Моя, велики управителю! — обади се Курбан-Къзък. — Ала нямам с какво да платя! Нищо нямам! Остана само една кокошка, а и тя не снася.

— Знам предварително какво ще кажеш! Всички така приказвате. Ей, юнаци, огледайте хубавичко тази къща и особено сарая.

Четиримата джигити пресякоха двора, огледаха сарая и градината и се върнаха с празни ръце. Единият държеше кокошката.

— Давам ти срок от два дена. Днес ще ти ударят петдесет пръчки и ще те бият всеки ден, докато не ми донесеш чувал пшеница. А после твоят участък земя ще дадат на друг, по-усърден данъкоплатец, който няма да отказва да помогне на храбрата войска.

Курбан-Къзък падна на земята.

— Ще сторя всичко, каквото поиска шахът! Ще отида с кобилата да воювам с яджуджите и маджуджите. Ще работя, ще поправям мостове и пътища, но не ме бий пред очите на децата ми и не искай хляб, когато го няма! Имам четири деца, малки като бръмбари, и стара майка. Трябва да ги нахраня, а с какво — не знам. Пощади ме, Велики хасиб! — и той прегърна копитата на коня на бирника. Той сам се чудеше на смелата си реч и сам на себе си се стори толкова нищожен, сякаш буболечка, а рижата му кобила му се стори нещастна като гладно кученце.

— Ти, гледам, си голям шегобиец, Курбан-Къзък — каза бирникът. — Знаеш, че Великият аллах за вечни времена е създал стъпала за хората: най-високо от всички е сложил шаха, след това бековете, после търговците, и накрая — простите орачи. Всеки трябва да прави това, което му подхожда — шахът заповядва, а всички останали трябва да се подчиняват. А какво трябва да прави орачът аргатин? Да работи за бека и за шаха и да им дава хляб, колкото му поискат. Така че приготви торба пшеница. Добре, няма да те налагам днес, нямам време, но утре ще ти съдера кожата.

Хасибът шибна коня и отлетя нататък.

Когато улегна прахта, вдигната от отминалите бирници, и омърлушените съседи се разотидоха, Курбан-Къзък започна да се приготвя за заминаването.

Отиде в джамията при моллата и при търговеца, който държеше дюкянче на завоя на големия път. По пътя дочуваше разговори на срещнатите хора и се убеди, че бекът е прав: навсякъде говореха за война и за неизвестен народ. Той идвал от изток: вероятно са обикновени чергари-киргизи, каракитаи или уйгури, или друго татарско племе, разраснало се след няколко плодородни години, когато добитъкът се е множал и е нямало снежни виелици или мор по добитъка.

Навсякъде се носеха слухове, че воините от това племе са с ръст на човек и половина, неуязвими за мечове и стрели, че направо е безполезно да им се съпротивляваш. Единственото спасение от тях е да се залостиш зад високите здрави стени на градовете, или да избягаш в блатата.

Курбан се върна замислен. Накълца шепа слама и стъбла от сорго^[2], за да нахрани кобилата. Взе ръждясала отломка от коса и я прикрепи към дълъг прът — получи се копие. Ходи и при ковача, помогна му в работата, защото се събраха много селяни, потеглящи на път, призовани от шаха в Бухара.

Като помогна на ковача, Курбан заработи девет медни дирхема, така че можа да купи няколко малки овчи изрезки.

Вечерта се върна жена му, която по цял ден работеше на нивите на бека-земевладелец. Свари котле кашица от сорго и изпече питки с парченца овча сланина.

Когато всички, седнали около глинената купа, мълчаливо започнаха да се хранят, Курбан, застанал важно като глава на семейството, незабелязано оглеждаше всеки от седящите.

Ето я прегърбената майка със сиви коси — от работа й порасна гърбица. Спомни си я млада, смугла, красива, с блеснали очи и закачлив смях. Работата под палещото слънце на залетите с вода полета, пренасянето на тежки вързопи сорго или сухи вършини, непрекъснатият труд прегънаха гърба й и притиснаха раменете й.

Ето я жена му, вече увяхваща, с остри бръчки, прорязващи красивото, нежно лице. По цял ден тя седи превита на пода, над стана, бърза да изтъче възможно най-много плат. Ръцете й станаха корави, пръстите й — възлести като на старица.

Четирите деца, седнали едно до друго, бързаха да си вземат и нагълтат повече каша, а майка им отделя на всяко по мъничко парченце овнешко. Най-големият — Хасан, вече е на единайсет години. Той помоли да тръгне с баща си до Бухара, не толкова за да види великолепния град, а да погледа баща си как с тънко, гъвкаво копие, меч и кръгъл блестящ щит препуска там на луд кон.

Още три деца: най-голямото — момиче, вече срамежливо се покрива с края на кърпата, и още две мъничета. Те седят едно до друго на пети и лапат кашата, омазали бузите си. Какво ще стане с тях?

Почти през цялата нощ Курбан не спа, обсъждаше с жена си как в негово отсъствие да води домакинството, кога да пускат вода за посевите, как да повика на помощ съседите, за да ожъне нивата, и с какво да ги нагости, след като й помогнат.

— А ако дойдат яджуджи? — попита съпругата му. — Къде да бягаме? И как ще те намерим после?

Курбан я успокояваше — нима може дори да допусне, че неизвестните врагове ще достигнат до Бухара, в самото сърце на исляма? Навярно шахът на Хорезъм ще събере своята могъща войска и ще я поведе през кипчакските земи, за да пресрещне и разгроми враговете в степта, и тогава Курбан ще се върне на хубав кон, и ще го следва втори кон, натоварен с вързопи бойна плячка — подаръци за цялото семейство.

Рано сутринта той слезе в близкото дере и донесе с кобилата толкова сухи вършини, че под наръча се виждаха само четирите крака на животното. После насече и подреди дървата на равна купчина до стената. Още веднъж заръча на жена си и на майка си да не казват на никого за ямата, измазана отвътре с глина и облепена със слама, в която се пазеше неголям запас от сорго и пшеничени семена за посев. Трябва да стигне за дълго, а междувременно Курбан ще се върне.

— Как ще тръгнеш на дълъг път? — нареждаха и двете жени. — Нямаш нито хляб, нито пари! От глад ще паднеш заедно с коня. Вземи нашето жито!

— Нищо, не се бойте! — отвърна Курбан. — Пътят ще нахрани джигита.